— Това си е моя работа — отвърна тихо Фрогмор. — Но щом питате — нося писма до местните съдии. Купър ще има нужда от подкрепление. Ако желаете да си поговорим още, може да ме изчакате в Дънмоу.

След тези думи магьосникът заби шпори в хълбоците на коня си, докосна шапката си за поздрав и спокойно се отдалечи. Той очакваше непознатият да го последва, но когато погледна през рамо, видя, че Рагуза вече е продължил по пътя си. Фрогмор дръпна юздите. Магьосникът можеше да познае наемен убиец и със затворени очи. Рагуза беше толкова търговец, колкото той беше пастор. Освен това Фрогмор беше сигурен, че е чувал името му и преди. Мъжът май беше венецианец. Но какво тогава правеше в Англия и за какво му беше притрябвал Сен Клер? Всичко това можеше да означава само едно — наемникът търсеше него.

Фрогмор продължи да язди, докато пред погледа му не се появи димът от комина на кръчмата, в която Рагуза беше прекарал предишната нощ. Той затвори очи, потапяйки се в мрака, и призова силите, които винаги бяха готови да му помогнат. После слезе от коня и продължи да върви по пътя, докато не попадна на една тясна пътечка, която навлизаше сред гората. Фрогмор отведе коня си на една полянка, която изглежда щеше да му свърши работа. После спъна добичето, свали дисагите от седлото и се отдалечи. Когато стигна до някакъв покрит с мъх камък, той приклекна, разкопча дисагите и извади оттам една напоена с кръв кърпа. Вътре беше увито човешко сърце. Фрогмор разгъна кърпата, постави сърцето върху камъка и запали от двете му страни двете свещи, които беше откраднал от църквата, предпазвайки фитилите от вятъра, докато пламъците не се разгоряха напълно.

След като свърши това, Фрогмор седна на земята, кръстоса крака и разпери ръце. После вдиша дълбоко, за да прочисти ума си. Накрая отвори очи и се взря в мъглата, която вече се събираше покрай него. Студеният вятър беше утихнал. Малката полянка се изпълни със силен аромат, наподобяващ този на току-що отворена кутийка с подправки. Фрогмор тихо запя, призовавайки тъмните си господари.

На триста стъпки от тази полянка Мариота; слугиня от близката кръчма, тъкмо събираше подпалки. Девойката беше замечтана и вървеше бавно. Търговецът, който се беше възползвал от нея снощи, я беше изтощил, но едновременно с това я беше направил с две сребърни монети по-богата. След това Мариота с радост беше избягала от кръчмата, далеч от подигравките на останалите. Всъщност девойката винаги правеше така, преструвайки се, че излиза да събере подпалки за камината, но всъщност отиваше да скрие току-що спечеленото сребро под един стар дъб, ударен от мълния. Мариота нямаше доверие на кръчмаря, а и на никого другиго в кръчмата, и това място й се струваше много по-сигурно от което и да е друго скривалище. Тя вече беше заровила монетите и сега събираше разни изпопадали клонки колкото да разсее подозренията на останалите слуги.

Мариота се усмихна на себе си. Някой ден щеше да им даде да разберат! Щеше да се махне от проклетата кръчма и завинаги да забрави за мърлявата тръстика по пода, за изпоцапаните маси и гъмжащите от всякакви гадини спални. Щеше да вземе всичкото си сребро и да отиде в големия град!

Мариота тръгна да се връща, но изведнъж спря. Отначало си помисли, че си въобразява, но ето че до обонянието й отново достигна несравнимото благоухание на скъп парфюм. Точно като онези, които дамите и господата с благородно потекло използваха всеки път, когато се отбиеха в кръчмата! Това обаче беше доста странно. Все пак девойката се намираше насред гората… Освен това към аромата на парфюм се примесваше и някаква друга миризма. На восъчни свещи? Мариота застана неподвижно и се ослуша. В сутрешния въздух се разнасяше някаква песен. Тя едва се сдържа да не потръпне. Най-накрая любопитството й победи страха и тя запристъпва по посока на гласа, оставяйки наръча съчки на земята.

Мариота стигна до полянката и се взря невярващо в мъжа, който беше седнал с разперени ръце пред някакъв камък. Върху камъка горяха две свещи. Тя, разбира се, беше чувала много истории за разни магьосници и вещери, но това все пак бяха само приказки за сплашване на децата. Или не бяха? Девойката не можеше да откъсне очи от мъжа. Мъглата покрай него се беше сгъстила и тя имаше чувството, че е потопен във вода — също като онзи коняр в кръчмата, който така се напи, че се удави в развъдника за шарани.

Изведнъж мъжът се промени. После се изправи на крака и Мариота бързо се отдръпна в гъсталака. Тя разпозна лицето му. Същият човек беше идвал при господаря й. Как му беше името? Бартоломю Ленъкс. Но това не можеше да бъде! Слугинята беше чула слуховете и много добре знаеше, че този Бартоломю е изчезнал безследно! Какво изобщо ставаше тук? Как можеше един човек да се превърне в друг? Въпреки това пред очите й стоеше точно Бартоломю Ленъкс — висок и як мъж с оплешивяваща глава. Изведнъж Мариота почувства някакво стягане в гърдите и се задъха. Тя отстъпи назад. В този момент около глезена й се уви някакво пълзящо растение и девойката се просна на земята. Когато погледна нагоре, Бартоломю Ленъкс стоеше над нея.

Ребека дойде в съзнание. Всяка частица от тялото й я болеше. Главата й беше натежала, а в устата й още се долавяше вкус на дим. Девойката лежеше в ъгъла на някакъв хамбар, увита в едно одеяло. На известно разстояние от нея гореше огън, около който се бяха събрали спасителите й. Тя облиза пресъхналите си устни. Умираше от жажда! Това място обаче й беше познато. Ами да — намираше се в стария хамбар в покрайнините на Дънмоу! Ребека надникна през една пролука в дъсчената стена и видя, че навън вече се мръква. После миризмата на дим от огнището я накара да си спомни за озверялата тълпа и пламъците на кладата, и стомахът й се обърна.

Девойката почувства, че й призлява, и се опита да се освободи от въжетата, които стягаха китките и глезените й. В този момент една фигура се изправи и се приближи към нея през сумрака.

— Ребека Ленъкс!

— Мастър Купър, дайте ми нещо за пиене! Миризмата на дим просто ме убива!

Ребека се обърна на една страна и повърна. Когато приключи, се изправи, пое канчето с разредено с вода вино от ръцете на албиноса и го приближи към устните си.

— Пий бавно — предупреди я той. — Сложил съм вътре нещо, което ще облекчи болките ти и ще те приспи.

Ребека жадно отпи, а когато виното свърши, облиза канчето. Купър й помогна да се намести на земята, слагайки едно вмирисано одеяло под главата й и друго — върху нея.

— Ха така, завий се.

После албиносът се върна при спътниците си. Очите на Ребека натежаха. Когато девойката се събуди, наоколо беше тъмно, но отвън все пак се процеждаше някаква светлина. Тя си даде сметка, че сигурно е проспала цялата нощ, и се помъчи да седне. Похитителите й хъркаха край угасналото огнище. Взирайки се през мрака, Ребека забеляза, че на пост стоят поне двама души — единият се беше разположил близо до вратата, а другият клюмаше в другия край на хамбара. Болките на девойката бяха попреминали, а от миризмата на дим вече не й прилошаваше, но все още я мъчеше ужасна жажда. Тя се опита да навлажни устата си, разсъждавайки върху случилото се.

Купър явно се беше върнал в Дънмоу, но от това нейното положение изобщо не се беше подобрило. Хората му сигурно щяха да я отведат в Колчестър, а там кой знае какво щеше да й се случи. Тя беше подслонила католически свещеник и освен това беше обвинена във вещерство! Беше ли възможно баща й наистина да е в Колчестър?

Ребека затвори очи. Бартоломю беше мъртъв; брутално убит, а идеята й да се противопостави на Фрогмор се беше оказала изключително глупава. Баща й вече го нямаше и с живота им в „Сребърният дракон“ беше свършено! Девойката не можеше повече да сдържа сълзите си и в следващия момент цялата се разтърси от ридания. Всяка частица от тялото й я болеше, дрехите й бяха покрити с мръсотия и на всичкото отгоре беше вързана като някое прасе, очакващо да му теглят ножа. За миг й се прииска да обвини Сен Клер, но всъщност негова ли беше вината? В този момент край нея се раздвижи някаква сянка. Тя вдигна очи и видя как Купър изважда камата си и срязва въжетата й.