— И аз, момичето ми — промълви той. — Напоследък май прекарваш доста време при Минет, а? Всичко наред ли е?

Баща й присви очи и Ребека си даде сметка, че изобщо не е успяла да скрие от него какво става в действителност.

— И аз не бих искал да виждам някой да увисва на бесилото, дъще, но въпреки това те моля да внимаваш. Направи го заради мен!

Девойката се вслуша в съвета на баща си и се върна в салона на кръчмата, последвана от Купър. През остатъка от вечерта тя се погрижи чашите на мъжете да не остават празни и нито за миг не изпусна от поглед часовата свещ, чиито пръстени бавно се топяха. Щом моментът настъпи — Малбрук и приятелчетата му още бяха заети да ласкаят човека на кралицата — Ребека се измъкна навън, оседла набързо една кобила и излезе през страничната портичка. Не взе със себе си фенер. Щом се отдалечи от кръчмата, тя уви копитата на коня в някакви парцали, за да заглуши шума от стъпките му. Когато стигна до църквата, кроткото до този момент животно изведнъж стана неспокойно и се изправи на задните си крака. За да го успокои, Ребека му даде да си хапне малко от захаросаната ябълка, която носеше със себе си.

Църквата тънеше в мрак, а на светлината на пълната луна тисовите дървета в гробището изглеждаха направо зловещо. Когато наближи костницата, Ребека едва успя да потисне собствените си страхове. В следващия момент нещо вътре изтропа и тя и конят почти подскочиха от уплаха. Сигурно някой плъх беше съборил някоя кост, успокои се девойката. После даде остатъка от ябълката на коня и тръгна през гробището, промъквайки се между очуканите от стихиите надгробни паметници и кръстове. Накрая стигна до къщата на пастора, но вътре беше тъмно.

Ребека приклекна озадачена. Къде ли беше Фрогмор? Ами Сен Клер? Тя беше сигурна, че йезуитът се е възползвал от прикритието на нощта, за да се измъкне от конюшнята. Девойката се ослуша, но освен крясъците на някаква птица и пукането на папратта в далечния край на гробището наоколо не се чуваше нищо друго. Тя се обърна и видя, че в църквата свети. После се върна при коня, който кротко си пасеше тревица, и провери дали кожената торба с храна, закрепена за седлото, е на мястото си. Когато установи, че всичко е наред, Ребека се промъкна покрай църквата, покатери се по стената и надникна през една от бойниците.

Фрогмор седеше в олтара и си тананикаше нещо, но това определено не беше химн в прослава на Бога. Олтарната маса беше превърната в банкетна трапеза, наоколо горяха множество свещи, кръстът беше махнат, а пасторът седеше сред всичко това в стола си с висока облегалка и с удоволствие се тъпчеше с месо и се наливаше с вино. Ребека се вгледа по-внимателно. Нещо й подсказваше, че любимата й статуя не е в безопасност, но в църквата беше твърде тъмно, за да види какво става с нея. Страхът на девойката нарастваше с всяка изминала минута. Къщата на пастора беше достатъчно просторна, но въпреки това Фрогмор беше предпочел да вечеря в олтара. Сякаш този човек се подиграваше с всичко, което трябваше да е свято за него. Пасторът беше свалил дългия си черен плащ, беше запретнал ръкавите на ризата си и беше разкопчал яката си. Той захапа едно парче пилешко, млясна с устни и отпи глътка вино от църковния потир. От време на време се залюляваше в стола си, тананикайки си тихичко и усмихвайки се на себе си. На два пъти дори се озърна към прозореца. Ребека се сниши, убедена, че този странен пастор знае, че тя е там. Сигурно я беше чул как се промъква с коня в гробището, но въпреки това изглеждаше напълно погълнат от скверните си занимания.

Фрогмор, разбира се, знаеше, че го наблюдават, но това изобщо не го интересуваше, а когато вратата на ризницата зад него се отвори, дори не си направи труда да се обърне.

— Тук ми харесва — заяви той тихо. — Какво повече би могъл да желае човек от празна църква, просторна олтарна маса и красив сребърен потир, от който да отпива виното си?

— Това е богохулство, Фрогмор — излезе Сен Клер от сенките и пристъпи в осветеното от свещите пространство.

— Богохулство ли? — обърна се пасторът с потира в ръка. — Че как е възможно да извърша богохулство, при положение че не вярвам и на дума от дрънканиците на свещениците?

Той огледа йезуита от глава до пети и се усмихна. Сен Клер беше застанал нащрек и беше извадил меча и камата си.

— Какво има, Майкъл? Да не би да си дошъл да ме убиеш? — той се опули, преструвайки се на уплашен. — Знаеш, че не можеш да се справиш с мен сам, нали? А може би си довел със себе си и онази малка девица със заешката устна? Тя ли се спотайва отвън, а? — Фрогмор остави потира на масата. — Ти ли й каза да дойде? — прошепна пасторът. — Не се ли боиш, Майкъл? Вярно, че мастър Купър търси мен, но много би се зарадвал да намери и теб. Ето какво ще направим — продължи той игриво, посочвайки към пилето и виното. — Ще отслужим литургия. Някъде тук видях едно малко звънче. Ти можеш да бъдеш свещеника, а аз ще изиграя ролята на клисарчето. Винаги съм искал да коленича зад теб, Майкъл.

Сен Клер вдигна меча и камата си.

— Ех, Майкъл! — въздъхна Фрогмор. — Защо все разваляш всичко? Дойдох в Есекс, за да си почина и да възвърна силите си. Защо да не си поиграя на пастор за няколко седмици, а? Със сигурност мога да науча тези селяни на това-онова.

— Ти си демон, Фрогмор — отвърна му рязко йезуитът. — Дошъл си тук само за да пролееш още невинна кръв.

— Колко години минаха, откакто ме преследваш, а? — доля си вино пасторът. — Вече започваш да ставаш досаден. На останалите им се изплъзвам, но когато и да се обърна, ти все ми дишаш във врата — Той посочи към трансепта. — Между другото, видя ли статуята? Чудесен образец на паписткото изкуство!

— Ставай! — нареди му Сен Клер.

— Ей сегичка — въздъхна Фрогмор, но в следващия момент ловко запрати потира по посока на йезуита.

Докато Сен Клер заобикаляше масата, пасторът успя да се докопа до меча и камата си, които лежаха върху една пейка наблизо, и когато йезуитът се приближи, той вече го очакваше въоръжен и го наблюдаваше с крайчеца на окото си.

— Кога за последен път се бихме с теб, Майкъл? Май беше в Киев, а? Или пък бъркам? Може да е било и в Кьолн, където са погребани онези хиляда девици… Така или иначе, едва ли е било по-забележително от онзи дуел в покрайнините на Рим…

Фрогмор скочи към съперника си с меч в ръка. Сен Клер парира удара и църквата се огласи от звъна на оръжията, забързаното дишане и тежките стъпки на двамата противници.

Ребека се беше вцепенила от страх, но все пак продължи да наблюдава схватката от прозореца. Мъжете се движеха бързо, отбивайки взаимно ударите си и хвърляйки се в атака. Въпреки че не беше много добре запозната с военното изкуство, девойката си даваше сметка, че двамата съперници владеят меча до съвършенство. Особено Фрогмор, чието оръжие изглеждаше като естествено продължение на ръката му. Ребека вече едва си поемаше дъх. Ами ако Сен Клер бъдеше ранен? Или още по-лошо — убит? Двамата мъже се раздалечиха. В следващия момент пасторът премести камата си в ръката, с която държеше меча, и направи нещо толкова невероятно, че Ребека не можа да повярва на очите си.

— Някой ден всичко тайно ще стане явно — подигра се той. — Но този ден май няма да е днес, а, Майкъл?

След тези думи Фрогмор вдигна ръка, насочвайки я към свещите, и те мигом угаснаха. В църквата се възцари пълен мрак. Ребека чу вик, а после и звън на стомана. Тя скочи от стената, обърса потните си ръце в роклята си и изтича към предната врата. За щастие, резето беше вдигнато. В този момент откъм пътеката се чу шум, проблеснаха и факли. Да не би Купър да беше заподозрял нещо и да идваше, за да види какво става? Сигурно водеше със себе си и ужасната си шайка главорези… Ребека се втурна към камбанарията и дръпна въжетата на камбаните. Грубата материя ожули ръцете й, но звънът на Кларънс и Мери тутакси отекна в тъмнината, подавайки недвусмислен сигнал за тревога. Битката в църквата замря. Ребека слезе от камбанарията и видя, че свещите отново горят. От Сен Клер нямаше и следа, но страничната врата беше отворена. Фрогмор се суетеше наоколо, събирайки съдовете от масата и тъпчейки ги в някаква олтарна покривка. Ребека изтича навън. Когато стигна до костницата, Сен Клер вече се беше качил на коня.