Литмир - Электронная Библиотека

Ребека кимна.

— Не знаех, че имаш заешка устна. Това може да се окаже проблем. Моряците са суеверни и ще кажат, че дефектът ти ще ни навлече беди.

— Вие пък им кажете — намеси се Сен Клер, — че на кораб заешката устна носи късмет.

Лицето на Фогел се разтегна в усмивка.

— Не се безпокой, вече го измислих. Осигурил съм и на двама ви по една черга под палубата. Там вони, та се не трае, тъмно е и е пълно със свирепи плъхове, а някои от моряците изобщо не им отстъпват — капитанът се обърна към Ребека. — Никога не оставай насаме с тях. Колкото и да се стараеш обаче, те скоро ще разберат, че си жена — Фогел пъхна едно лукче в устата си. — Както и да е, за много от тях не би имало значение дори да беше момче, така че внимавай. Когато ходиш по нужда, гледай наоколо да няма никого. Пътуването ще трае един месец и ще бъде много тежко. Студът също ще ви мъчи. Ако искате, мога да ви продам наметки, намазани с китова мас, които ще ви пазят топло.

Сен Клер кимна.

— Ще плаваме на север към Балтика и ще се натъкваме на подводни скали, айсберги и пирати — капитанът се ококори и се наведе през масата. — Да не говорим за страховитите чудовища. Ако някой от вас се разболее, да знаете, че нищо не мога да направя за него. Ако пък легне и умре, до час тялото му ще бъде увито в наметката му и изхвърлено през борда. На този кораб командвам аз, така че ако ви кажа да скочите — ще скочите, а разбера ли, че кроите нещо срещу мен, веднага ще ви обеся!

— Явно сте доста суров човек, капитане — отвърна Сен Клер. — Или поне се правите на такъв — йезуитът посочи към разпятието, заковано на стената зад Фогел. — Въпреки това аз вярвам, че сте добра душа и отличен капитан.

Фогел скри лице зад чашата си.

— Мисля също, че ще се отнесете справедливо към нас.

Капитанът отпи от виното си.

— Защо ви е притрябвало да ходите в Русия? — попита той.

— Имаме среща там.

— Ще ви стоваря във Вароди, какво ще кажете?

Сен Клер кимна.

— После обаче веднага потеглям — продължи Фогел. — Руснаците са гадни копелета, а пристанищните им служители са подкупни. Освен това водите край брега замръзват при отлив. Не искам да остана заклещен там. Въобще към доста странно място сте се запътили. Чухте ли слуховете?

Сен Клер поклати глава.

— Последния път, когато пътувах до онези земи, цар Иван ми се стори човек на място — капитанът облегна лактите си на масата. — Всичко обаче се променя, мастър Сен Клер — той се почука по главата. — Хората говорят, че господарят на Русия се е побъркал. Бил по-зле дори от Нерон Римски! Бесел и изгарял поданиците си с хиляди. Освен това си бил построил нов зимен дворец в югоизточната част на Москва и се бил обградил с демони!

— Демони ли? — изненада се йезуитът.

— Цар Иван ги нарича опричници25 и ги е превърнал в свои стражи — отвърна Фогел. — Те се обличат в черно, яздят черни коне, а вместо знамена носят отсечени кучешки глави, забучени върху дръжки на метли26. Твърдят, че са личните хрътки на царя и че Бог ги е изпратил да пазят Русия от…

Изведнъж капитанът млъкна. Корабът проскърца и се люшна под краката им. Ребека, която беше останала като вкаменена след думите на Фогел, чу някакви крясъци и шум от стъпки по палубата, последван от силен плясък — явно моряците вдигаха котвата. Девойката имаше чувството, че се е озовала в някакъв кошмар. Нима наистина се намираше в тази тясна, поклащаща се стаичка и слушаше разкази за ужасите, към които я беше повел Сен Клер?

— Та в Русия никой не е в безопасност — продължи капитанът. — Преди четири месеца цар Иван, който сега се нарича Грозни, екзекутирал някои от най-видните си благородници на площада пред Кремъл. Един от тях бил побит на кол, промушен през задните му части. Човекът се мъчил петнайсет часа, преди да умре. Друг бил потапян последователно в гореща и в студена вода, докато накрая кожата му се обелила като на змиорка… Все още ли си сигурен, че искаш да отидеш там, мастър Сен Клер?

— Ако в страната все още се допускат чужденци…

Фогел избухна в смях. Раменете му се разтресоха, а по тлъстите му бузи се затъркаляха сълзи.

— Да се допускат ли? За Бога, човече, разбира се, че се допускат! Въпросът е, че не могат да се измъкнат оттам!

В следващия момент корабът се задвижи и Ребека с мъка запази равновесие.

— Не бой се, малката — успокои я капитанът и й направи знак да отпие от виното си. — Още не сме потеглили. Ще го сторим едва утре сутринта, когато дойде приливът.

Девойката вкуси виното и установи, че е доста хубаво.

— Сигурно ще те пипне морската болест — предупреди я Фогел, — но въпреки това ти се опитай да продължиш да ядеш и да пиеш. Повръщането е още по-неприятно, когато стомахът ти е празен. Получават се мускулни спазми и е много болезнено.

Ребека усети някакво дращене по ботуша си и замръзна на място.

— С плъховете също се свиква — каза капитанът, надзъртайки под масата с кама в ръка. — Тези проклетници все ми се изплъзват — промърмори той.

В следващия момент някой почука по вратата и на прага застана някакъв моряк.

— Капитане, капитане! Към кораба приближава шлеп с кралското знаме…

Фогел моментално скочи на крака. Сен Клер и Ребека го последваха, но палубата беше толкова хлъзгава, че девойката загуби равновесие и се блъсна в парапета. Небето над нея се раздираше от гръмотевици. Дъждът се сипеше като из ведро, а светкавиците хвърляха върху кея ослепителни отблясъци жълто-синя светлина. В далечината се виждаха каруци, огромни купчини бъчви и една тройна бесилка, от която висяха трупове. Ребека не можеше да види какво сочи Фогел — реката беше цялата обвита в мрак.

— Ето го! — извика Сен Клер.

Гърлото на девойката пресъхна. Към кораба се носеше дълга лодка. На кърмата й беше окачен фенер, а на носа стоеше човек. Ребека, разбира се, не можеше да види чертите му от това разстояние, но въпреки това беше сигурна, че това е Купър. Тя присви очи. В този момент една светкавица проблесна в небето и освети знамето в синьо, червено и златно, което се вееше в задната част на шлепа, и мъжете, изгърбени над веслата. Човекът на носа беше вдигнал глава и девойката съзря снежнобялата му коса.

— Купър! — простена тя. — О, дано Господ се смили над нас!

— Не можете ли да прогоните шлепа? — обърна се Сен Клер към капитана.

Фогел се изсмя.

— За Бога, човече, намираме се в Темза! Ако побегнем, дори до устието на реката няма да успеем да стигнем! Корабите на кралицата веднага ще ни обградят и или ще ни потопят, или ще ни принудят да се предадем. Така или иначе, аз ще изгубя кораба си, а после всички ще гнием в някоя смрадлива тъмница, докато някой не ни откупи!

— Може да скочат през борда… — предложи помощник-капитанът, заставайки зад Фогел.

Капитанът поклати глава.

— Течението е твърде силно. Ще се удавят.

Кралският шлеп вече доста се беше приближил до кораба. От палубата му се дочуха викове и в следващия момент съдът се блъсна в борда на „Розата от Любек“.

— Нося разрешително от кралицата! — извика Купър. — Настоявам да се кача на кораба ви!

— Разкарай се! — изкрещя му в отговор Фогел.

— Разрешете ми да се кача или ще се върна за подкрепление и скоро ще се озовете в капан!

Фогел промърмори някаква заповед и въжената стълба беше спусната. Сен Клер и Ребека отстъпиха назад, взрени в парапета. В следващия момент на палубата бяха прехвърлени чифт тежки дисаги, последвани от самия Купър. Албиносът се облегна на парапета, свали си шапката и попи потта по челото си с опакото на ръката си. Дъждът сякаш не му правеше впечатление. В небето проблесна светкавица и освети лицето му. Ребека реши, че сега човекът на кралицата изглежда много по-млад и далеч не толкова страшен, колкото първия път, когато го беше видяла в „Сребърният дракон“. Фогел се опита да възрази, но Купър пъхна едно парче пергамент в ръката му.

вернуться

25

Членове на организацията, създадена от цар Иван Гризни за контрол на т.нар. Опричнина (от „опричь“, което ще рече „с изключение на“) — част от територията на Русия, която се намирала под прякото управление на царя. Опричниците се разправяли с враговете на Иван Грозни в страната и действали подобно на съвременната тайна полиция. — Бел.прев.

вернуться

26

Кучешката глава символизирала умението на опричниците да надушват враговете на царя, а метлата — способността им да се отървават от тях. — Бел.прев.

50
{"b":"285468","o":1}