Не беше минало много време след това, когато първият екземпляр измъкна корените си и тръгна. Доколкото знам, това е станало в Индокитай, което означаваше, че хората практически продължаваха да не го забелязват. Индокитай беше един от тези райони, от които човек можеше да очаква разпространението на най-любопитни и невероятни измислици. Между другото — неща, които един редактор евентуално би използвал при оскъдица на други новини и с малък досег до загадъчния Изток да посъживи вестника си. Във всеки случай обаче индокитайският екземпляр надали е имал голяма преднина. Само след няколко седмици съобщения за ходещи растения започнаха да се сипят от Суматра, Борнео, Конго, Колумбия, Бразилия и други места около екватора.

Този път обаче те бяха напечатани. Но прекалено популярните истории, написани глупаво и с предпазлива отбранителност — тон, обичайно използван от пресата, когато ставаше дума за морски змейове, духове, телепатия и други необясними явления, — ни попречи да разберем, че тези усъвършенствувани растения изобщо наподобяват кроткия почтен бурен на нашето бунище. И чак когато започнаха да се появяват и снимки, осъзнахме, че с изключение на размерите те са абсолютно еднакви.

Кинодокументалистите не удариха в целта. Може би трудът, който си бяха направили да прелетят до далечни земи, беше възнаграден с някои хубави и интересни снимки, но по това време сред продуцентите се ширеше теорията, че ако прожектираното на екрана продължеше повече от няколко секунди (с изключение на боксовите мачове), публиката щеше да се парализира от скука. Така че моето първо запознанство с онова, което щеше да изиграе толкова важна роля в живота ми, а и в живота на толкова много други хора, бяха само няколко кадъра, притиснати между някакъв хула-маратон в Хонолулу и пускането на вода на нов линеен кораб. (Това не е анахронизъм. Те все още се строяха; даже и адмиралите трябваше да живеят.) Беше ми позволено да зърна няколко трифида, които, клатушкайки се, пресякоха екрана, на фона на коментар, за който се предполагаше, че е на интелектуалното ниво на кинозрителите:

— А сега, приятели, гледайте внимателно какво намериха нашите оператори в Еквадор. Зеленчуци на разходка! Вие сте виждали такива неща само след запой, но там, в слънчев Еквадор, хората ги виждат по всяко време — и то без после да ги гони махмурлук! Чудовищни растения на поход! Ей, това ме наведе на страхотна идея! Може би ако успеем да обучим картофите си правилно, те ще скачат право в тигана. Какво ще кажеш за това, майче?

През краткото време, докато трифидите бяха на екрана, аз ги гледах като омагьосан. Та това беше нашето тайнствено растение от бунището, но достигнало на височина повече от седем фута. Не можеше да има грешка. И то „ходеше“!

Мъхнатият ствол, който тогава виждах за първи път, беше покрит с малки кореноподобни влакънца. Той щеше да е почти сферичен, ако не бяха трите изшилени израстъка в долната му част. Подпряно на тях, основното стебло се издигаше с цял фут над земята.

Когато ходеше, движенията му наподобяваха тези на човек с патерица. Два от трите „крака“ се плъзваха напред, след което цялото това чудо залиташе, тъй като третият се преместваше почти на едно ниво с предните, които веднага пак се плъзгаха напред. При всяка „крачка“ дългото стебло яростно се клатеше напред-назад из въздуха: на човек просто му се завиваше свят, като го гледаше. Този начин на придвижване беше и изнурителен, и тромав — и малко наподобяваше игра на млади слонове. Струваше ми се, че ако продължава още малко да се мята по този начин, не може да не обрули всичките си листа, ако преди това не е счупило стеблото си. Но въпреки всичко, колкото и несръчно да изглеждаше, то съумяваше да развие средната скорост на пешеходеца.

Горе-долу това беше всичко, което успях да забележа, преди да спуснат на вода линейния кораб. Не беше много, но достатъчно, за да подтикне момчешката ми душа към откривателство. В края на краищата, щом онова нещо от Еквадор можеше да прави такъв номер, защо да не може и това от нашата градина? Е, вярно; че нашето беше много по-малко, но на вид толкова си приличаха…

Нямаше и десет минути, откакто се бях върнал в къщи, и вече копаех около трифида, като внимателно разчиствах пръстта, за да го подтикна към „ходене“.

За нещастие новооткритото самоходно растение имаше една особеност, за която кинооператорите или не бяха разбрали, или по някакви свои съображения решили да премълчат. Във всеки случай аз нищо не подозирах. Бях се навел и съсредоточил цялото си внимание така да разчистя пръстта, че да не навредя на растението, когато изневиделица нещо ми зашлеви страхотен шамар и ме събори в безсъзнание…

Когато се свестих, видях, че съм в леглото, заобиколен от майка ми, баща ми и лекаря, който разтревожено ме наблюдаваха. Имах чувството, че главата ми е разцепена на две, болеше ме цялото тяло и, както открих по-късно, едната ми буза беше разкрасена с подпухнала резка от червени пришки. Настойчивите въпроси какво ме е сполетяло, че са ме намерили в безсъзнание в градината, бяха абсолютно безсмислени; нямах ни най-малка представа какво ме е ударило. И трябваше да мине известно време, преди да науча, че сигурно съм бил един от първите ужилени от трифид в Англия и отървал се само с това. Но преди още да се възстановя напълно, баща ми успял да разбере какво ми се е случило и когато отново можех да излизам в градината, видях, че той вече сурово си беше отмъстил на нашия трифид и хвърлил останките му в огъня.

След като ходещите растения станаха безспорен факт, пресата изостави предишната си хладина и им даде широка гласност. При това положение трябваше да им се измисли име. Някои ботаници бяха вече затънали в свойствените им многосрични думи на развален гръцки и латински, като се мъчеха да измислят разни варианти на ambulans и pseudopodia но хората и пресата се нуждаеха от нещо, което лесно се изговаря и не заема много място в заглавията. Ако можехте да надникнете във вестниците от онова време, ще видите, че те пишат за:

и още много други загадъчни неща, които даже не започват с „три“, въпреки че почти всички изхождаха от наличието на този активен тризъб корен.

Публично, частно и по баровете се водеха разгорещени спорове за един или друг термин на псевдонаучно, псевдоетимологично и много други псевдонива, но постепенно над цялата тази филологична физкултура започна да се налага една дума. Отначало тя не беше съвсем приемлива, но масовата употреба видоизмени първоначалното дълго „и“, а правописните навици бързо добавиха второ „ф“, за да няма никакво съмнение. И така възникна популярният термин. Лесно запомнящо се название, родило се в някоя вестникарска редакция като подходящо име на някаква чудатост, но обречено един ден да възбужда болка, страх и мъка-ТРИФИД1…

Първата вълна на всеобщия интерес бързо спадна. Е, действително трифидите бяха малко нещо чудновати, но това, в края на краищата, не се ли дължеше на факта, че те все още бяха новост? По същия начин хората са се отнасяли към новостите от отминали години — кенгура, гигантски гущери и черни лебеди. А освен това, като се позамисли човек, та толкова ли са по-странни трифидите от придънните риби, щраусите, поповите лъжички и стотици други неща? Прилепът е животно, което се е научило да лети. Това пък е растение, което се е научило да ходи — е, голяма работа.

То обаче притежаваше някои особености, които не можеха да бъдат отхвърлени с такава лекота. За произхода му все още нищо не се знаеше. Даже тези, които бяха чували за Умберто, все още не го свързваха с него. Внезапното му появяване, а още повече широкото му разпространение подтикваха към объркани размишления. Защото въпреки че съзряваше най-бързо в тропиците, съобщения за екземпляри на различен стадий на развитие се получаваха почти от всички краища на земното кълбо с изключение на полярните кръгове и пустините.