Литмир - Электронная Библиотека

— Да — съгласи се Умберто. — Това е друго.

Директорът започна да драска унесено с писалката си.

— Семена, казвате. Значи ли това, че става въпрос за някакъв нов вид? Защото, ако е само подобрена разновидност, която се произвежда по-лесно…

— Доколкото разбирам, става въпрос за нов вид — нещо съвършено ново.

— Но в такъв случаи вие също не сте ги виждали лично? При това положение то наистина би могло да бъде някакъв видоизменен слънчоглед.

— Виждал съм го на снимка, сеньор. Не твърдя, че в него няма нищо от слънчогледа. Не твърдя, че в него няма нищо от ряпата. Не твърдя, че в него няма нищо от копривата или от орхидеята. Но смея да твърдя, че ако всички те са му бащи, нито един от тях не би познал детето си. А освен това ми се струва, че няма да останат и много доволни.

— Разбирам. Сега ми кажете сумата, която имате пред вид, за да ни доставите семената от това нещо.

Умберто назова число, което внезапно прекъсна драскането на директора. После той свали очилата си, за да разгледа събеседника си по-внимателно. Умберто стоеше невъзмутим.

— Помислете, сеньор — каза той, сгъвайки последователно пръстите на ръката си. — Трудно е. А е и опасно. Не ме е страх, но не се излагам на риск за развлечение. И ви казвам — не е лесно. Вие трябва да получите хубави семена. Много от семената на това растение са безплодни. За да съм сигурен, трябва да ви донеса семена, които са били сортирани. Те са ценни. Наистина, няма да бъде лесно.

— Вярвам ви. И въпреки всичко…

— Толкова ли е много, сеньор? А какво ще кажете след няколко години, когато вашите конкуренти ще продават маслото си по целия свят и с компанията ви ще бъде свършено?

— Трябва да помисля, мистър Палангес.

— Но разбира се, сеньор — съгласи се Умберто с усмивка. — Аз мога да почакам — известно време. Но се страхувам, че не мога да намаля сумата.

И той не я намали.

Откривателят и изобретателят са бич за бизнеса. Малката песъчинка, попаднала в нов механизъм, е абсолютна дреболия в сравнение с тях. Просто подменяте повредените части и продължавате. Но появата на нов процес, на ново вещество, когато всичко е организирано и върви като по часовник, е цяло проклятие. Понякога е по-лошо и от това — то просто не бива да се допуска. Твърде много е заложено. И ако не можете да си служите с позволени средства — трябва да опитате с други.

Защото Умберто беше подценил случая. Работата не беше просто в това, че конкуренцията на ново евтино масло ще измести от пазара „Арктическа и европейска“ и техните колеги. Ефектът щеше да бъде повсеместен. Може би за фъстъчената, маслинената, китовата и още някои индустрии това нямаше да бъде фатално, но щеше да бъде отвратителен удар. Освен това щеше да има силно отражение върху зависимите индустрии — върху маргарина, сапуна и стотици други продукти от кремовете за лице до блажните бои. И действително, когато по-влиятелните заинтересовани лица осъзнаха големината на заплахата — условията на Умберто вече изглеждаха почти скромни.

Те подписаха договора, защото мострите му бяха убедителни, макар че останалото беше някак мъгляво. Между впрочем това им струваше много по-малко от уговореното, защото след като Умберто замина със самолета и предплатата, никой повече не го видя.

„Арктическа и европейска“ отначало не свързали появяването на трифидите с Умберто и полициите на няколко страни продължавали да го търсят от тяхно име. И чак когато някакъв изследовател им донесъл да изследват мостра от трифидно масло, те установили, че тя съвпада точно с мострата, която Умберто им бил показал, и че той е заминал да донесе именно семена от трифиди.

Какво беше станало със самия Умберто, никога няма да се разбере със сигурност. Лично мое предположение е, че високо някъде в стратосферата над Тихия океан той е бил атакуван от самолети. Може би той самият е разбрал това чак когато първите снаряди уцелили самолета му.

Може би самолетът на Умберто се е взривил, може би просто се е разпаднал на парчета. Но какъвто и да е бил краят му, сигурен съм, че когато отломките са се отправили по своя дълъг, дълъг път към морето, те са оставили зад себе си нещо, което на пръв поглед приличало на бяла пара.

Но не било пара, а облак семена, толкова безкрайно леки, че се носели даже в разредения въздух. Милиони семена от трифиди увиснали като ефирна паяжина във въздуха, свободни да се отправят натам, накъдето ги понесат световните ветрове…

Вероятно са минали седмици, може би месеци, преди да стигнат до земята, много от тях изминали хиляди мили по пътя си.

Всичко това е, отново повтарям, предположение. Но не мога да намеря по-правдоподобно обяснение на факта, че растението, чието съществуване е трябвало да бъде пазено в тайна, съвсем неочаквано се появи почти във всички части на земното кълбо.

Моето запознанство с трифидите стана рано. Така се случи, че един от първите в околността поникна в нашата градина. Растението беше успяло напълно да се развие, преди някой от нас да си направи труда да го забележи, защото заедно с други бурени беше пуснало корени зад плета, който прикриваше бунището. Там нито вредеше на нещо, нито пречеше на някого. Затова, когато след време вече го бяхме забелязали, просто му хвърляхме по един поглед да видим как върви и го оставяхме да си живее.

Един трифид обаче несъмнено е забележителен и след време вече не можехме да не проявим известно любопитство. Може би не много голямо, защото винаги ще се намерят разни непознати неща, които по един или друг начин ще успеят да се настанят в занемарените ъгли на някоя градина, но достатъчно, за да споделяме един с друг, че това нещо започва да придобива доста странен вид.

Сега, когато всички прекалено добре знаят как изглеждат трифидите, ми е много трудно да си спомня колко необикновени и някак си чужди ни се виждаха първите. Доколкото знам, тогава никой не изпитваше тревога или опасение по отношение на тях. Предполагам, че мислите на болшинството от хората, когато изобщо са се сещали за това, не са били по-различни от тези на баща ми.

И сега в съзнанието ми изниква картината как той учудено изучаваше нашия, когато трябва да е бил вече на около година. Почти във всеки детайл той беше умален образ на зрял трифид — само дето още нямаше име и никой не знаеше как изглежда възрастният. Баща ми се надвесваше над него, заничаше го през очилата с роговите рамки, опипваше с пръсти стеблото му и леко пухтеше в червеникавите си мустаци, както правеше винаги когато беше замислен. Той изучаваше правото стебло и ствола от дървесина, от който беше поникнало. Разглеждаше с любопитство, дори проницателно трите малки голи пръчици, които растяха право нагоре близо до стеблото. Прекарваше късите мъхнати зелени листенца между палеца и показалеца си, като че ли отговорът на загадката се криеше в тъканта им. После надничаше в странното фуниеподобно образование на върха на стеблото, все още пухтейки замислено, но неопределено в мустаците си. Спомням си първия път, когато ме повдигна, за да погледна в тази конична чашка и да видя плътно намотаното кълбо вътре. То много приличаше на младо спираловидно папратово листо, подало се няколко инча от лепкавата маса в основата на чашката. Не съм я докосвал, но бях сигурен, че е лепкава, защото няколко мухи и други насекоми безпомощно се мъчеха да се отскубнат от нея.

Неведнъж баща ми разсъждаваше, че това нещо е доста странно, и се заричаше в най-скоро време сериозно да се заеме и да открие какво е. Мисля, че той така и не положи никакви усилия, но даже и да се беше опитал, нямаше голяма вероятност на този стадий да научи кой знае колко.

По това време нещото трябва да е било около четири фута високо. Сигурно наоколо много подобни нему са си растели кротко и безобидно, без никой да им обръща особено внимание — или поне така изглеждаше, защото ако сред специалистите по биология и ботаника е имало някакво вълнение, то никакви известия за техния интерес не проникваха до обществеността. И така, това в нашата градина продължаваше да си расте мирно, както правеха хиляди като него по разни изоставени места из целия свят.

7
{"b":"284426","o":1}