— О, Ендър — въздъхна тя. — Била ли съм някога толкова млада?

— А аз дали ще остарея толкова красиво?

Тя се засмя. Сетне заплака. Той не можа; как би могъл? На него му бе липсвала само два месеца. А той на нея — двайсет и две години.

— Предполагам си чула — рече той — за неприятностите ни с Конгреса.

— Предполагам, че си в епицентъра на събитията.

— По-скоро се натъкнах на ситуацията случайно — рече Ендър. — Но се радвам, че бях тук. Възнамерявам да остана.

Тя кимна, избърса очи:

— Да. Така си и мислех. Ала трябваше да се обадя, за да се уверя. Не исках да прекарам две десетилетия в полет към теб, а като пристигна, ти да си заминал.

— В полет към мен ли? — попита той.

— Толкова много се развълнувах от вашата революция там, Ендър. След като двайсет години си гледах семейството, преподавах на студентите, обичах съпруга си, живях в мир със себе си, ни веднъж не си и помислих, че ще се наложи да възродя Демостен. Ала после се появиха съобщенията за незаконните контакти с прасенцата, а веднага след това — и новината, че Лузитания е въстанала; тогава хората започнаха да изричат най-смехотворни неща и аз забелязах, че това бе началото на същата стара омраза. Спомняш ли си видеофилмите за бъгерите? Колко страховити и ужасни бяха? И сега изведнъж почнахме да гледаме видеокадри на телата, които са намерили — на ксенолозите, не помня имената им, но картината бе страховита, откъдето и да я погледнеш, настройваше ни на военна истерия. А после пък историите за Десколадата, как ако някой от Лузитания отиде на друг свят, ще разруши всичко, че това била най-зловещата чума, която можем да си представим…

— Вярно е — рече Ендър, — но работим по въпроса. Опитваме се да намерим начин да предотвратим разпространението на Десколадата, в случай че тръгнем към друга планети.

— Вярно или не, Ендър, всичко това води към война. Аз помня войната, но никой друг не я помни. Затова възродих Демостен. Натъкнах се на някои бележки и доклади. Тяхната флотилия е снабдена с Малкия доктор, Ендър. Ако решат, могат да взривят Лузитания на парченца. Досущ като…

— Досущ както аз постъпих преди. Много поетично възмездие, не мислиш ли — да свърша по същия начин? Онзи, който вдига нож…

— Не се шегувай с мен, Ендър! Сега съм матрона на средна възраст и не съм толкова търпелива към глупостта. Поне в момента. Написах някои грозни истини за онова, което върши Междузвездния конгрес, и ги публикувах като Демостен. Сега ме търсят. Наричат го измяна.

— Значи идваш тук?

— Не само аз. Скъпият ми Якт предава флотилията си на братята и сестрите си. Вече купихме междузвезден кораб. Очевидно съществува някакво съпротивително движение, което ни помага — някаква жена на име Джейн блокира компютрите, за да прикрие следите ни.

— Познавам Джейн — рече Ендър.

— Значи вие наистина имате организация тук! Бях потресена, когато получих съобщение, че мога да ти се обадя. Предполагаше се, че ансибалът ви е изключен.

— Имаме могъщи приятели.

— Ендър, Якт и аз отлитаме днес. Ще вземем с нас и трите си деца.

— Първото…

— Да, Сифте, онова, което ме бе направило толкова дебела, когато тръгваше, сега е почти на двайсет и две години. Много хубаво момиче. С нас идва и една добра приятелка — учителката на децата, на име Пликт.

— Имах студентка със същото име — рече Ендър и си спомни разговорите отпреди само два месеца.

— О, да, ами това беше преди двайсет години, Ендър. Ще вземем с нас и неколцина от най-добрите мъже на Якт със семействата им. Нещо като Ноевия ковчег. Въпросът не е спешен — разполагаш с двайсет и две години, за да подготвиш посрещането ми. Дори повече, най-вероятно около трийсет години. Ще извършим пътуването на няколко етапа — първият ще е в погрешна посока, за да сме сигурни, че никой няма да разбере, че сме се запътили към Лузитания.

Ще дойде тук. След трийсет години. Аз ще бъда по-възрастен, отколкото е тя сега. Ще дойде тук. Дотогава и аз ще имам семейство. Моите и на Новиня деца, ако ги имаме, ще са пораснали, като нейните.

И тогава, като си помисли за Новиня, той се сети за Миро, сети за онова, което Олядо бе предложил преди няколко дена — през деня, когато бяха открили мястото за гнездо на Царицата на кошера.

— Ще имаш ли много-много против — рече Ендър, — ако изпратя някой да ви пресрещне по пътя?

— Да ни пресрещне ли? В дълбокия космос? Не, не пращай никого, Ендър — прекалено голяма жертва е да идва толкова далеч, след като компютрите могат да ни водят чудесно…

— Не е толкова заради вас, макар че бих искал да се запознаете с него. Той е един от ксенолозите. Беше тежко ранен при нещастен случай. Известна мозъчна травма — нещо като тежък мозъчен удар. Той е… той е най-умният на Лузитания, това твърди човек, на чиято преценка вярвам, ала е изгубил всичките си връзки с живота тук. По-късно обаче ще ни е необходим. Когато пристигнете. Той е много добър човек, Вал. Може да бъде доста полезен в образоването ви през последната седмица на пътуването ви.

— Може ли твоят приятел да ни даде курса за срещата? Ние сме добри навигатори, но само в морето.

— Джейн ще въведе преработената навигационна информация в корабния ви компютър, след като отлетите.

— Ендър… за теб това ще означава трийсет години, докато за мен… ще те видя само след няколко седмици.

Тя се разплака.

— Може и аз да дойда с Миро да ви посрещна.

— Недей! — рече тя. — Искам да бъдеш колкото е възможно по-стар и свадлив, когато пристигна. Не мога да те понасям, като виждам един трийсетгодишен хлапак на терминала си.

— Трийсет и пет годишен.

— Ще си стоиш там, докато не дойда! — настоя тя.

— Добре — отвърна той. — А пък Миро, момчето, което ти пращам… Приеми го като мой син.

Тя кимна сериозно:

— Времената са толкова опасни, Ендър. Бих искала и Питър да бе с нас.

— А аз — не. Ако той ръководеше нашето малко въстание, щеше да свърши като Хегемон на всичките Сто свята. А ние просто искаме да ни оставят на мира.

— Може би едното не е възможно без другото — рече Вал. — Но ще се покараме за това по-късно. Довиждане дотогава, скъпи братко.

Той не отговори. Просто я гледаше, гледаше я, докато тя не се усмихна кисело и не изключи връзката.

Не се наложи Ендър да казва на Миро да замине; Джейн вече му бе съобщила всичко.

— Значи сестра ти е Демостен? — попита Миро. Ендър вече беше свикнал със заваления му говор. Или може би речта му се бе пооправила малко. Както и да е — не беше толкова трудни да го разбира.

— Ние сме талантливо семейство — отвърна Ендър. — Надявам се да ти хареса.

— И аз се надявам тя да ме хареса — усмихна се Миро, ала изглеждаше малко поизплашен.

— Казах й да мисли за теб като за мой син.

Миро кимна:

— Знам. — И сетне добави малко предизвикателно: — Тя ми показа разговора ти с нея.

Ендър усети как вътрешно се смръзва. Чу гласа на Джейн в ухото си:

— Трябваше да те попитам — рече тя. — Но сам знаеш, че щеше да се съгласиш.

Но Ендър не се противеше толкова на нахлуването в личния си живот. Обезпокоен бе от факта, че Джейн бе станала тъй близка с Миро. Свиквай с това, рече си той. Той е човекът, когото тя сега търси.

— Ще ни липсваш — рече Ендър.

— Вече липсвам на онези, на които бих липсвал — отвърна Миро, — защото те вече ме мислят за умрял.

— Необходим си ни жив — рече Ендър.

— Когато се върна, ще съм още само на деветнайсет години. И с увреждане на мозъка.

— Пак ще си Миро, умен, обичан и заслужаващ доверие. Ти започна това въстание, Миро. Оградата падна заради теб. Не заради някаква велика кауза, а заради теб. Не ни подвеждай.

Миро се усмихна, ала Ендър не разбра дали изкривените му устни се дължаха на парализата, или защото усмивката му беше горчива, отровна.

— Кажи ми нещо — рече Миро.

— Ако аз не го направя — отвърна Ендър, — ще го направи тя.