— Аз обаче имам едно предимство в сравнение с тези светли умове — рече Ендър.

— И какво е то? — попита сейфейрото.

— Имам помощта на хора, които са обичали Новиня.

— Ние не можахме да помогнем на самите себе си — рече арадората. — Не можахме да помогнем и на нея.

— Може би ще можем да си помогнем един другиму.

Сейфейрото го погледна и сложи ръка върху рамото му:

— Ако наистина мислиш така, Говорителю Андрю, тогава ще бъдеш с нас тъй откровен, както бяхме и ние с теб. Ще споделиш идеята, която ти хрумна преди не повече от десет секунди.

Ендър замълча за миг, сетне кимна сериозно:

— Не смятам, че Новиня не се е омъжила за Либо поради чувството за вина. Мисля, че не се е омъжила, за да не го допусне до онези скрити файлове.

— Защо? — попита сейфейрото. — Нима се е страхувала той да не разбере, че са се скарали с Пипо?

— Не мисля, че са се карали с Пипо — рече Ендър. — Мисля, че тя и Пипо са открили нещо и това откритие е довело до смъртта на Пипо. Ето защо е засекретила тези файлове. Информацията, която се съдържа в тях, е по някакъв начин фатална.

Сейфейрото поклати глава:

— Не, Говорителю Андрю. Ти не разбираш силата на чувството за вина. Хората не съсипват живота си заради някакви си късчета информация — но го правят заради къде-къде по-малко самообвинение. Нали разбираш, тя се е омъжила за Маркос Рибейра. И това наистина е самобичуване.

Ендър не си направи труда да възрази. Прави бяха за чувството на вина у Новиня: защо иначе ще се остави Маркос Рибейра да я бие, без изобщо да се оплаче? Вината си съществуваше. Но друга бе причината тя да се омъжи за Марсау. Той е бил безплоден и се е срамувал от това; за да скрие липсата на мъжественост от хората, би понесъл брак, обречен на постоянно прелюбодеяние. Новиня е била готова да страда, но не и да живее без тялото на Либо и без децата на Либо. Не, причината да не се омъжи за Либо е да го държи далеч от тайните във файловете си, защото онова, което се съдържа в тях, би накарало прасенцата да го убият.

И каква ирония! Каква ирония на съдбата е, че и бездруго са го убили.

След като се върна в къщурката си, Ендър седна пред терминала и започна да вика Джейн — отново и отново. Тя не му проговори по целия път до дома, макар че веднага, щом включи интерфейса, той й се извини най-сърдечно. Не отговори и по терминала.

Чак сега той осъзна, че бижуто е означавало за нея далеч повече, отколкото за самия него. Той просто си спестяваше дразнещата го намеса, досущ като непокорно дете. Ала за нея бижуто бе постоянен контакт с единственото човешко същество, което я познаваше. И преди бяха прекъсвали връзката, при това много пъти — по време на междузвезден полет, по време на сън; ала сега за първи път той я бе изключил. Беше все едно единственият човек, който я познава, да откаже да признае съществуването й.

Представи си я като Куара, плачеща в леглото си, копнееща някой да я вземе, да я прегърне и успокои. Само че тя не беше дете от плът и кръв. Не можеше да отиде и да я намери. Можеше само да чака и да се надява тя да се върне.

Какво знаеше за нея? Нямаше начин да отгатне колко дълбоки бяха чувствата й. Съществуваше дори малка възможност да е смятала бижуто за самата себе си и като го бе изключил, той да я е убил.

Не, рече си той. Тя е там, някъде във филотичните връзки между стотиците ансибали, пръснати из звездните системи на Стоте свята.

— Прости ми — набра той на клавиатурата на терминала. — Нуждая се от теб.

Ала бижуто в ухото му си оставаше безмълвно, терминалът — студен и неподвижен. Не бе осъзнавал колко зависим беше станал от нейното постоянно присъствие. Мислеше си, че цени високо самотата; но сега, след като самотата му бе наложена, изпита острата нужда да говори, някой да го чуе, сякаш не беше сигурен дори дали съществува, без разговорът с някого да доказва съществуването му.

Той даже извади Царицата на кошера от скривалището й, макар че онова, което ги свързваше, едва ли можеше да бъде определено като разговор. Но и това сега бе все пак някаква възможност. Мислите й стигаха до него разлети, слаби и без думите, които я затрудняваха; просто чувството за въпрос, образът на пашкула й, поставен на хладно и влажно място — като пещера или кухина на живо дърво. <Сега?> — сякаш питаше тя. Не, трябваше да отвърне той, още не, съжалявам — ала тя не се задоволи с извинението му, просто се изплъзна и се завърна към онова или към оногова, с когото обичаше да води своите разговори, а за Ендър не остана нищо друго, освен да заспи.

А после, когато късно през нощта се събуди, разяждан от чувството за вина заради онова, което тъй безчувствено бе сторил с Джейн, той седна отново пред терминала и набра:

— Върни се при мен, Джейн. Обичам те.

След това изпрати съобщението си по ансибала — там, където тя не би могла да го пренебрегне. Някой в канцеларията на кметицата щеше да го прочете, както се четяха всички открити съобщения по ансибала; не ще и дума, че кметицата, епископът и дом Кристау щяха да го узнаят още на сутринта. Нека се питат коя е Джейн и защо Говорителя я вика посред нощ през всичките онези светлинни години. Ендър не даваше и пет пари. Защото сега вече бе изгубил и Валънтайн, и Джейн и за първи път от двайсет години беше абсолютно сам.

Доста дълго, почти три секунди, Джейн не можа да разбере какво се бе случило с нея. Всичко, разбира се, действаше: базирания на спътник компютър за наземни връзки съобщи за прекъсване на предаванията с предупредителен сигнал, което ясно означаваше, че Ендър бе изключил интерфейса по обичаен начин. Това бе в рамките на нормалното; на световете, където интерфейсните имплантации бяха обичайни, включванията и изключванията се случваха милиони пъти в час. А Джейн имаше лесен достъп до всички останали — така, както имаше достъп и до Ендъровия. От гледна точка на електрониката, това бе напълно нормално събитие.

Ала за Джейн всяка останала информационна единица бе част от общия шум на живота й, можеше да се включи в него и да вземе проби при нужда, но през останалото време го пренебрегваше. „Тялото“ й, доколкото имаше тяло, се състоеше от трилиони такива електронни звуци, сензори, файлове-памет, терминали. Повечето от тях, досущ като функциите на човешкото тяло, сами се грижеха за себе си. Компютрите си изпълняваха възложените им програми; хората разговаряха с терминалите си; сензорите засичаха или не успяваха да засекат онова, което търсеха; паметта се попълваше, оценяваше се, пренареждаше се и се съхраняваше. Тя не забелязваше всичко това, освен ако не се случеше нещо сериозно.