<Аха!> Усети как тя го докосва вътрешно, докосване като от бриз, който гали листата на някое дърво; усети силата и енергията на напиращото нагоре дърво, здравото вплитане на корените му в земята, нежната игра на слънце то върху страстните му листа. <Виж какво научихме от него, Ендър, покоя, който той е намерил.> Усещането избледня, след като Царицата на кошера се оттегли от съзнанието му. Силата на дървото остана у него, покоят на смирението замести собственото му мъчително мълчание.
Това бе само миг; ехото от затръшнатата от Олядо врата още кънтеше в стаята. Куара скочи на крака и изтича до леглото му. Подскочи няколко пъти върху него.
— Издържа само броени дни — рече радостно тя. — Сега вече всички те мразят.
Ендър се изсмя кисело и се обърна да я погледне:
— И ти ли?
— О, да — отвърна тя. — Намразих те първа от всички, освен може би Куим. — Слезе от леглото и отиде до терминала. С по едно пръстче върху клавишите влезе в програмата. В пространството над терминала се появиха две колонки числа за събиране. — Искаш ли да видиш как уча аритметика?
Ендър стана и отиде до нея.
— Разбира се — склони той. — Вижда ми се обаче доста трудничко.
— Не и за мен — каза гордо тя. — Решавам ги по-бързо от всички.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ЕЛА
МИРО: Прасетата наричат себе си мъжки, ала можем да се уповаваме само на думите им.
УАНДА: Защо ще лъжат?
МИРО: Знам, че си млада и наивна, ала им липсват известни „атрибути“.
УАНДА: Учила съм физическа антропология. Но кой твърди, че трябва да го правят като нас?
МИРО: Очевидно е, че не го правят така. (В интерес на истината, НИЕ изобщо не го правим.) Може би вече знам къде са гениталиите им. Онези подутини на коремите им, където окосмяването е по-светло и по-нежно.
УАНДА: Атрофирани цицки. Дори и ти ги имаш.
МИРО: Наблюдавах Лийф-ийтър и Потс вчера от около десет метра разстояние, тъй че не ги виждах много добре, но Потс галеше Лийф-ийтър по корема, значи онези подутини сигурно са били масажирани.
УАНДА: Или може би не.
МИРО: Едно нещо е сигурно. Коремът на Лийф-ийтър беше мокър — слънчевите лъчи се отразяваха, значи му е било приятно.
УАНДА: Това е перверзно.
МИРО: Защо не? Те всички са ергени, нали така? Възрастни са, ала тъй наречените им съпруги не са ги допуснали до радостта на бащинството.
УАНДА: Мисля, че един сексуално изгладнял зенадор проектира своето отчаяние върху обектите на изследването си.
Маркос Владимир „Миро“ Рибейра фон Хесе и Уанда Кенята Фигейра Мукумби, Работни бележки, 1970:1:4:30
Просеката беше съвсем тиха. Миро веднага забеляза, че нещо не е наред. Прасенцата не правеха нищо. Просто стояха или седяха там и толкоз. И неподвижни при това; не се чуваше дори дишането им. Всички се бяха вторачили в земята.
С изключение на Човек, който се появи от гората зад гърба му. Отиде бавно, вдървено до първата редица. Миро усети как лакътят на Уанда се притиска към него, ала не я погледна. Знаеше, че и тя си мисли за същото като него. Нима това е моментът, в който ще ни убият, досущ като Либо и Пипо?
Човек ги гледа няколко минути, без да мигне. Беше пряко силите им да го чакат толкова дълго. Ала Миро и Уанда бяха добре обучени. Не казаха нищо, дори не промениха изражението на лицата си, бяха спокойни, безметежни — така, както го бяха тренирали от години. Изкуството на некомуникирането бе първото, което трябваше да усвоят, преди Либо да вземе когото и да било от двамата със себе си. След като лицата им не издаваха нищо, след като дори не се потяха видимо под емоционалното напрежение, нито едно прасенце не можеше да го забележи. Чунким това вършеше някаква работа — Човек бе твърде изкусен в превръщането на уклончивите изявления в отговори, в извличането на факти от празни приказки. Дори абсолютната им неподвижност пак издаваше страха им, но от този кръг нямаше изход. Всичко таеше някакво излъчване.
— Вие ни излъгахте — рече Човек.
Не отговаряй, каза си безгласно Миро, а и Уанда остана безмълвна, все едно, че бе чула думите му. Не ще и съмнение, и тя му бе предала същото съобщение.
— Рутър казва, че Говорителя на мъртвите иска да дойде при нас.
Това бе най-влудяващото у прасенцата. Винаги, когато имаха да кажат нещо зловещо, те го приписваха на някое умряло прасенце, което не би могло да го изрече. Без съмнение в това имаше и някакъв религиозен ритуал: отиваш до дървото-тотем, задаваш някакъв важен въпрос и лягаш там в съзерцание на листата или на кората, докато не получиш тъкмо онзи отговор, който си пожелал.
— Никога не сме твърдели обратното — рече Миро. Дишането на Уанда се учести.
— Вие казахте, че той няма да дойде.
— Вярно — призна Миро. — Не би могъл. Той трябва да спазва закона, като всички останали. Ако се опита да мине през портата без разрешение…
— Това е лъжа.
Миро замълча.
— Такъв е законът — рече тихо Уанда.
— Законът е нарушаван и преди — припомни Човек. — Можете да го доведете тук, ала не го правите. Всичко зависи от това, дали ще го доведете. Рутър казва, че Царицата на кошера не може да ни даде даровете си, ако той не дойде.
Миро потисна нетърпението си. Царицата на кошера! Нима не бе казвал на прасенцата десетки пъти, че всички бъгери са избити? А сега мъртвата Царица на кошера им говореше почти толкова, колкото и мъртвият Рутър. С прасенцата човек можеше да се справи далеч по-лесно, ако престанеха да получават заповеди от мъртвите.
— Такъв е законът — повтори Уанда. — Дори да го помолим да дойде, той може да докладва за нас и да ни изгонят, а тогава никога повече няма да дойдем при вас.
— Няма да ви докладва. Той иска да дойде.
— Откъде знаете?
— Така казва Рутър.
Понякога на Миро му се приискваше да отсече дървото-тотем, израснало там, където някога бе убит Рутър. Може би тогава ще млъкнат да мотолевят онова, което Рутър бил казал. Ала вместо това сигурно щяха да кръстят с името Рутър друго дърво и да се ядосат ужасно. Не признавай, че си усъмнен в религията им — това бе желязното правило; дори ксенолозите от другите светове, дори антрополозите го знаеха.
— Попитай го — рече Човек.
— Рутър ли? — попита Уанда.
— Той няма да говори с вас — рече Човек. Може би презрително? — Попитайте Говорителя дали ще дойде, или не.
Миро изчака Уанда да отговори. Тя вече знаеше какъв би бил неговият отговор. Нима не бяха спорили за това десетки пъти през последните два дена? Той е добър човек, казваше Миро. Не, измамник е, твърдеше Уанда. Добър е с малките, казваше Миро. Такива са и педофилите, казваше Уанда. Можем да му се доверим, казваше Миро. Ще ни предаде, твърдеше Уакда. И дотук свършваше всичко.
Прасенцата обаче промениха условието на уравнението. Те притиснаха ячко Миро. Обикновено, когато прасенцата искаха невъзможното, той й помагаше да ги отпъди. Ала сега това беше невъзможно, той самият не искаше да ги отпъжда, затова не отвърна нищо. Притисни я. Човек, защото ти си прав и този път Уанда трябва да се огъне.
Почувствала се сама, след като разбра, че Миро няма да й помогне, тя отстъпи.
— Може би ако го доведем само до границата на гората…
— Доведете го тук — рече Човек.
— Не можем — отвърна тя. — Погледнете се. Носите дрехи. Правите грънци. Ядете хляб.
Човек се усмихна:
— Да — каза той. — Точно така е. Доведете го.
— Не — отсече Уанда.
Миро трепна, едвам се сдържа да не я докосне. Това не бяха правили никога — никога не бяха отказвали направо на някаква молба. Винаги използваха нещо от сорта: „Не можем, защото…“ и „Де да можехме…“ Ала аз не бих използвал едносричен отговор. Не, що се отнася до мен, не бих го направил.
Усмивката се стопи от лицето на Човек:
— Пипо ни каза, че жените нямат думата. Пипо ни каза още, че мъжете и жените при хората решават заедно. Значи не можеш да кажеш „не“, ако и той не го каже. — Погледна Миро. — Казваш ли „не“?