Миро не отговори. Усети как лакътят на Уанда го бутна.

— Ти не каза нищо — рече Човек. — Не каза нито „да“, нито „не“.

Миро все още не отговаряше.

Неколцина от прасенцата около тях се изправиха. Миро нямаше представа какво правеха, обаче самото им размърдване, като реплика на непреклонното мълчание на Миро, изглеждаше заплашително. Уанда, която никога не се бе поддавала на страха, се огъна пред заплахата, отправена към Миро.

— Той казва „да“ — прошепна тя.

— Той казва „да“, но не промълви и дума от твое име. Ти каза „не“, но се обади вместо него. — Човек извади с пръст слюнка от устата си и я тръсна на земята. — Ти си едно нищо.

Човек неочаквано се превъртя в задно салто, усука се по средата му, приземи се с гръб към тях и си тръгна. Другите прасенца мигновено живнаха, забързаха подире му, а той ги поведе към края на гората, далеч от Миро и Уанда.

Човек рязко спря. Друго прасенце, вместо да го следва, бе застанало пред него. Беше Лийф-ийтър. Ако си казаха нещо, то Миро не го чу, нито пък видя устите им да се размърдват. Видя обаче как Лийф-ийтър посегна и докосна корема на Човек. Ръката му остана там за миг, сетне Лийф-ийтър се обърна и офейка в храстите като някой младок.

В следващия миг изчезнаха и останалите прасенца.

— Това беше битка — рече Миро. — Между Човек и Лийф-ийтър. Те са на противоположни страни.

— За какво? — попита Уанда.

— Бих искал да знам. Но мога само да предположа. Ако доведем Говорителя, ще спечели Човек. Ако не го направим, победител ще е Лийф-ийтър.

— И какво ще спечели? Защото ако доведем Говорителя, той ще ни предаде и тогава всички ще загубим.

— Няма да ни предаде.

— И защо да не го направи, след като ти самият ме предаде по такъв начин?

Репликата й прозвуча като камшик и той едва не извика от болезненото ужилване на думите й.

— Аз съм те предал! — прошепна. — Еу няо. Аме.

„Не и аз. Никога.“

— Татко винаги казваше: „Бъдете винаги заедно пред прасенцата, не им давайте да разберат разногласията ви“, а ти…

— А аз! Аз не им казах „да“. Ти бе онази, която им каза „не“, ти бе онази, която зае позиция, с която знаеше, че не съм съгласен!

— Тогава, след като не сме постигнали съгласие, твоята работа е да…

Тя се сепна. Чак сега осъзна какво всъщност казваше. Ала това не попречи на Миро да разбере какво щеше да изрече. Негова работа бе да прави онова, което тя казва, докато не промени мнението си. Сякаш й бе стажант.

— А аз пък си мислех, че сме заедно във всичко това.

Той се обърна и си тръгна през гората обратно към Милагре.

— Миро — извика тя подире му. — Миро, не исках да кажа, че…

Той я изчака да го настигне, сетне я хвана за ръка и прошепна яростно:

— Не викай! Или не те интересува дали прасенцата ни чуват или не? Нима главният зенадор е решил, че вече може да им позволяваме да виждат всичко, дори как началникът строява подчинения си?

— Аз не съм началник, аз…

— Така е, не си.

Той се обърна и отново закрачи.

— Но Либо бе мой баща, затова, разбира се, съм…

— …зенадор по наследствено право — продължи той. — Наследствено право, нали така? А аз какъв съм по това право? Някакъв кретен, който пребива жена си? — Хвана я за ръцете и ги стисна жестоко. — Това ли искаш да бъда? Умалено копие на моя паизиньо?

— Пусни ме!

Той я отблъсна.

— Твоят чирак смята, че днес постъпи глупаво — рече Миро. — Чиракът ти освен това смята, че би трябвало да се довериш на преценката му за Говорителя, чиракът ти смята още, че би трябвало да се довериш на оценката му колко насериозно приемат прасенцата всичко това, защото грешиш ужасно и в двете неща, а току-що може би пожертва живота на Човек.

Обвинението бе немислимо, ала и двамата се бояха тъкмо от това: че Човек ще свърши като Рутър, както и доста други преди него — изкормен, с посаден в гръдния му кош филиз.

Миро разбра, че бе несправедлив, знаеше, че тя имаше право да му се ядоса. Нямаше основание да я вини, след като нито един от двамата не можеше да знае какво евентуално очакваше Човек, докато не стане твърде късно.

Уанда обаче не се ядоса. Вместо това видимо се успокои, задиша равномерно и лицето й стана безизразно. Миро последва примера й и направи същото.

— Онова, което има значение — рече Уанда, — е да постигнем най-доброто. Екзекуциите винаги се извършват нощем. За да реабилитираме Човек, трябва да доведем Говорителя тук този следобед, преди да е мръкнало.

Миро кимна:

— Да — рече той. — И извинявай.

— Ти — също — каза тя.

— След като не знаем какво правим, то никой не носи вина, ако го направим погрешно.

— Ще ми се да вярвам, че правилният избор е възможен.

Ела седеше на един камък и пличкаше крака във водата, докато чакаше да дойде Говорителя. Оградата бе само на няколко метра оттук, издигаше се над металната решетка, която възпрепятстваше хората да преплуват под нея. Като че някой би пожелал да опита. Повечето от жителите на Милагре се преструваха, че оградата не съществува. Никога не я наближаваха. Ето защо бе помолила Говорителя да се срещнат на това място. Макар денят да беше топъл и училището да бе свършило, децата не идваха да плуват тук, край вила „Ултима“, където оградата стигаше до реката, а гората се спускаше досами оградата. Само сапунджиите, грънчарите и тухларите идваха тук, а и те си тръгваха след края на работния ден. Тя можеше да каже тук онова, което искаше, без да се опасява, че някой ще я чуе или ще я прекъсне.

Не се наложи да чака дълго. Говорителя дойде срещу течението с малка гребна лодка, досущ като някой от фермерите в края на колонията, който не обича пътищата. Кожата на гърба му бе удивително бяла; дори и неколцината лузитанци, които бяха с достатъчно светъл тен, за да ги наричат лойрош18, бяха далеч по-мургави. Белотата му го правеше да изглежда слаб и тъничък. Сетне обаче тя забеляза колко бързо се движеше лодката срещу течението; колко премерено греблата потъваха на точно необходимата дълбочина, и изтегляха лодката на дълги, плавни тласъци. Усети как я жегна тъга, а после осъзна, че бе мъка по баща й, въпреки дълбоката омраза, която изпитваше към него; досега не беше съзнавала, че харесва нещо у него, ала ето че тъгуваше по силата на раменете и на гърба му, по потта, от която кафявата му кожа лъщеше на слънцето като стъкло.

Не, не, рече си безгласно, не тъгувам за смъртта ти, Сау. Мъчно ми е, че не приличаше поне малко на Говорителя, който не е свързан с нас, а за три дена вече ни дари повече добри неща, отколкото ти през целия си живот; мъчно ми е, че красивото ти тяло беше така проядено от червеи извътре.

Говорителя я забеляза и плъзна лодката към брега, където го чакаше. Тя нагази всред тръстиките и тинята, за да му помогне да изтегли лодката на брега.

— Съжалявам, че се изкаля — рече той. — Но не бях натоварвал тялото си от няколко седмици, а водата ме помами и…

— Добре гребеш — каза тя.

— Светът, от който идвам, се състои предимно от лед и вода. Тук и там по някоя скала и малко пръст, и всеки, който не може да гребе, е тъй немощен, че все едно не може да върви.

— Там ли си се родил?

— Не. Там обаче Говорих за последен път.

Той седна на тревата с лице към водата. Тя се настани до него.

— Майка ми ти е ядосана.

Устните му се разтеглиха в полуусмивка:

— Вече ми го каза.

Без да се замисли, Ела мигновено се зае да оправдава майка си:

— Опитал си да прочетеш файловете й.

— Аз ги прочетох. Повечето от тях. Всички, освен онези, които имат значение.

— Знам. Куим ми каза.

Тя се улови донякъде да тържествува, че защитната система на майка й го бе надвила. После обаче се сети, че по този въпрос не беше на страната на майка си. Че бе опитвала от години да накара майка си да я допусне до тези файлове. Ала инерцията я повлече да изрече неща, които нямаше намерение да казва: