Как смееше този непознат да нахлува в дома й и да разкъсва всички завеси, които тя бе спуснала!
— Няма да стане — рече тя. — Нямаш никакво право да се ровиш в живота на мъжа ми.
Той вдигна вежди. Тя познаваше Междузвездния кодекс не по-зле от всекиго, знаеше много добре, че той не само има това право, но и законът го закриля в търсенето на истината за живота на мъртвия.
— Марсау беше жалък човек — настоя тя — и истината за него ще причини единствено болка.
— Ти си напълно права, че истината за него ще причини единствено болка, но не защото е бил жалък — рече Говорителя. — Ако разкажа само онова, което всички вече знаят — че е ненавиждал децата си и е биел жена си, че е пиел до смърт и е обхождал бар след бар, докато полицаите не го приберат у дома му, — тогава няма да причиня болка, нали така? Ще предизвикам огромно задоволство, защото всички ще се уверят, че собственото им мнение е било вярно през цялото време. Бил е измет, значи са постъпвали правилно, като са се отнасяли към него като към измет.
— А ти мислиш, че не е бил, така ли?
— Нито едно човешко същество, ако вникнеш в желанията му, не е лишено от стойност. Нито един живот не може да се смята за ненужен. Дори да вземем най-злия мъж или най-злата жена, ако разберем сърцата им, все ще намерим някоя тяхна постъпка, която изкупва поне отчасти греховете им.
— Ако вярваш във всичко това, значи си по-млад, отколкото изглеждаш — рече Новиня.
— Наистина ли? Минаха по-малко от две седмици, когато за първи път чух за обаждането ти. Тогава те проучих и ако ти самата не го помниш, Новиня, аз помня, че като младо момиче беше мила, красива и добра. Беше самотна преди, ала Пипо и Либо те опознаха и откриха, че си достойна да бъдеш обичана.
— Пипо е мъртъв.
— Но той те обичаше.
— Ти нищо не разбираш, Говорителю! Бил си на двайсет и две светлинни години разстояние. Освен това не за себе си казах, че животът няма никаква стойност, а за Марсау!
— Но ти не го вярваш, Новиня. Защото знаеш за единствената благородна проява, която изкупва целия живот на този нещастен човек.
Новиня не разбираше собствения си ужас, ала трябваше да го накара да замълчи, преди да го е изрекъл, макар и да нямаше представа какво благородно дело на Сау смяташе, че е открил.
— Как смееш да ме наричаш Новиня! — изкрещя тя. — Никой не ме е наричал така от четири години насам!
Вместо отговор той протегна ръка и я погали леко по бузата. Беше смирен жест, едва ли не детински; напомни й за Либо, а това бе повече, отколкото можеше да понесе. Хвана ръката му и я отблъсна, втурна се покрай него в стаята.
— Махай се оттук! — изкрещя тя на Миро. Синът й стана бързо и се оттегли към вратата. Тя забеляза, че след всичко онова, на което Миро неведнъж бе свидетел в тази къща, тя все пак успя да го изненада с яростта си.
— Няма да узнаеш нищо от мен! — изкрещя тя на Говорителя.
— Не съм дошъл, за да получа нещо от теб — отвърна тихо той.
— Не ми е нужно и нищо от онова, което можеш да дадеш! За мен нямаш никаква стойност, разбра ли? Ти си онзи, който няма никаква стойност! Лишо, руина, естраго — вай фора д’акуи, няу тенс дирейто естар ем миия каза!
„Нямаш никакво право да бъдеш в моя дом!“
— Няу ерес естраго — прошепна той, — ерес соло фекундо, е ву плантар жардим ай.
И преди тя да успее да отвърне нещо, той затвори вратата зад себе си и изчезна.
В интерес на истината тя нямаше и какво да му отвърне, толкова жестоки бяха думите му. Тя го бе нарекла естраго, ала той й отвърна тъй, сякаш сама се бе нарекла напаст. Обърна се към него оскърбително, използва обидното, фамилиарно ту вместо о Сеньор или дори неформалното воче. Ала когато той й отвърна със същия тон, със същата фамилиарност, се получи нещо съвсем различно. „Ти си благодатна почва и аз ще посадя дръвче в нея.“ Бяха думи, които един поет би изрекъл на любовницата си, дори един мъж — на съпругата си, неговото ту бе задушевно, а не високомерно. Как смее, шепнеше си тя, докато пипаше бузата, която бе докоснал. Той е далеч по-жесток, отколкото съм смятала, че може да бъде един Говорител. Епископ Перегрино бе прав. Той е опасен, този неверник, този антихрист, той нахлува безсрамно в онези кътчета на сърцето ми, които съм пазила като свещени, където не съм допускала никого. Гази малкото кълнчета, които се борят за живот в тази камениста почва, как се осмелява, по-добре да бях мъртва, преди да го срещна, сигурно ще ме погуби, преди да е приключил мисията си.
Смътно долавяше, че някой плаче. Куара. Разбира се, крясъците я бяха разбудили, тя винаги спеше леко. Новиня бе вече до вратата и понечи да я отвори и да я успокои, ала чу, че плачът секна, тих мъжки глас й напяваше. Песента беше на чужд език. На Новиня й се стори немски или нордически; не го разбираше, какъвто и да бе той. Ала тя знаеше кой пее, знаеше също, че Куара се успокои.
Новиня не бе изпитвала такъв страх от онзи миг, в който разбра, че Миро е решен да стане зенадор и да поеме по стъпките на двамината мъже, които прасенцата бяха убили. Този мъж разплита мрежата на семейството ми и отново ни свързва в едно цяло; ала докато го прави, ще узнае тайните ми. Ако разбере как е умрял Пипо и каже истината, тогава Миро ще узнае онази тайна, която ще убие и него. Аз няма повече да правя жертви за прасенцата; те са прекалено жесток бог, пред който повече няма да се моля.
Ала по-късно, докато лежеше на леглото си зад затворената врата и се мъчеше да заспи, чу още смях, който долиташе от предната част на къщата и този път ведно с Миро и Ела се смееха и Куим, и Олядо. Представи си, че ги вижда в грейналата от веселие стая. Ала докато заспиваше и видението й се превръщаше в сън, вече не Говорителя седеше всред децата й и ги учеше да се смеят; беше Либо, отново жив, известен на всички като истинския й мъж, мъжа, за когото се бе омъжила със сърцето си, макар и да бе отказала да се омъжи за него в църквата. Дори насън това беше по-голяма радост, отколкото можеше да понесе, и затова чаршафът й подгизна от сълзи.
ДЕВЕТА ГЛАВА
ВРОДЕН НЕДОСТАТЪК
СИДА: Ядрото на Десколадата не е бактериално. Изглежда, то навлиза в клетките на тялото и се настанява в тях за постоянно, също като митохондрията, възпроизвежда се с възпроизводството на клетката. Фактът, че се разпространи в нов вид само няколко години след пристигането ни тук, предполага, че е много адаптивна. Сигурно е, че преди много години се е разпространила из цялата биосфера на Лузитания, тъй че сега тук е вече ендемично явление — постоянна инфекция.
ЖУСТО: Ако е постоянна и е разпространена навсякъде, тогава не е инфекция, Сида, а част от нормалния живот.
СИДА: Но не е задължително вродена — притежава способността да се разпространява. Но, да, ако е ендемична, то тогава всички местни видове трябва да са намериш начин да се преборят с нея…
ЖУСТО: Или да се адаптират към нея и да я включат в нормалния си жизнен цикъл. Може би те СЕ НУЖДАЯТ от нея.
СИДА: Значи СЕ НУЖДАЯТ от нещо, което разгражда генетичните им молекули и ги събира отново по случайност?
ЖУСТО: Може би тъкмо затова на Лузитания съществуват толкова малко видове — Десколадата може и да е сравнително скорошна, на възраст само половин милион години — и повечето видове да не са успели да се приспособят.
СИДА: Не искам да умираме, Жусто. Следващите ксенобиолози навярно ще работят със стандартни генетични адаптации и няма да ни последват.
ЖУСТО: Това ли е единствената причина, поради която трябва да се самосъжаляваме?
Владимир Тиамсо Гусман и Екатерина Мария Абаресида до Норте фон Хесе-Гусман, непубликуван диалог, включен в работни бележки два дни преди смъртта им; за първи път цитиран в „Изгубени нишки към разбирането“, „Метанаука“, списание за методологията, 2001: 12:12:144-45
Ендър се прибра у дома си от къщата на Рибейра късно през нощта и прекара повече от час в усилие да осмисли случилото се, особено след завръщането на Новиня. Въпреки това се събуди рано на следващата сутрин и мислите му вече бяха изпълнени с въпроси, на които трябваше да отговори. Винаги бе така, когато се подготвяше да Говори за нечия смърт; непрестанно се опитваше да сглоби парченцата от живота на някой мъртъв мъж такъв, какъвто се виждаше, от живота, който някоя мъртва жена бе възнамерявала да изживее, колкото и лошо да се бе извъртял после. Този път обаче имаше и допълнително вълнение. Този път се вълнуваше за съдбата на живите повече, отколкото когато и да било.
