Приклекнал до него. Миро превеждаше, доколкото можеше.

— Той очевидно е ходил до съпругите и те са казали да се направи всичко, което поискаш. Но не е чак толкова просто, той им казва, че — не знам тези думи… нещо от сорта, че всички ще умрат. Във всеки случай за смъртта на някои братя. Погледни ги — те не се боят, нито едно от тях.

— Не знам как се изразява страхът им — рече Говорителя. — Изобщо не познавам този народ.

— Аз — също — каза Миро. — Но трябва да предам всичко в ръцете ти — ти предизвика за половин час повече вълнение, отколкото съм виждал през всичките години, откакто идвам тук.

— Това е дарба, с която съм се родил — рече Говорителя. — Предлагам ти сделка. Няма да кажа никому за Съмнителните дейности. А вие няма да кажете на никого кой съм.

— Това е лесно — рече Миро. — Аз и без това не го вярвам.

Речта на Лийф-ийтър приключи. След което той веднага закрачи към къщата и влезе в нея.

— Ще помолим някой древен брат да ни дари — рече Човек. — Съпругите са наредили така.

И стана тъй, че Миро стоеше, прегърнал Уанда, а Говорителя — срещу тях, докато прасенцата направиха чудо, далеч по-убедително от онези, които бяха донесли на Жусто и Сида титлата им Ос Венерадос.

Прасенцата се наредиха в кръг около дебело старо дърво на границата на просеката. Сетне едно по едно те се изкатериха по него и започнаха да удрят с тояги. Скоро всички бяха на дървото, пееха и удряха в сложни ритми.

— Дървесният език — прошепна Уанда. Само след няколко минути дървото забележимо се наклони. Моментално около половината от прасенцата скочиха долу и забутаха дървото, тъй че да падне на чиста земя в просеката. Останалите удряха все по-яростно и пееха още по-силно.

Един по един големите клони на дървото започнаха да падат. Прасенцата мигновено изтичваха, вземаха ги и ги изтегляха от мястото, където трябваше да рухне дървото. Човек донесе един клон на Говорителя, който го взе внимателно и го показа на Миро и на Уанда. Краят му откъм дървото беше абсолютно гладък. Не беше плосък — повърхността бе нагъната и полегата. Нямаше обаче неравности, не капеше никакъв сок, нищо не подсказваше и за най-малкото насилие при отделянето му от дървото. Миро го докосна с пръст — бе студен и гладък като мрамор.

Най-накрая от дървото остана само правото стебло, оголено и величествено; по-бледите места, откъдето преди стърчаха клоните, бяха ярко осветени от следобедното слънце. Пеенето достигна своята кулминация, а сетне изведнъж секна. Дървото се наклони и започна плавно и грациозно да пада към земята. Тя потрепери и изтътна, когато то се удари о нея, а сетне настъпи мълчание.

Човек отиде до падналото дърво и започна да гали кората му, като пееше тихичко. Кората постепенно се разцепи под ръцете му; пукнатината се разпростря по цялата дължина на дървото и кората се разполови. Сетне няколко прасенца я хванаха и я отлепиха от стеблото; отдели се едновременно и от двете страни в два дълги листа. Отнесоха я настрани.

— Виждали ли сте ги някога да използват кората? — Говорителя питаше Миро.

Миро поклати глава. Бе твърде смаян, за да може да отговори с думи.

Сега напред пристъпи Ароу, който също тихичко напяваше. Прокара пръсти нагоре и надолу по ствола, сякаш изписваше точната дължина и широчина на отделен лък. Миро видя как се появиха линиите, как оголеното от кора дърво се нагъна, разцепи се и отрони само един лък — съвършено излъскан и гладък, който остана в дълбоката цепнатина в дървото.

Пристъпиха и други прасенца, чертаеха форми по ствола и напяваха. Връщаха се с тояги, с лъкове и стрели, с ножове с остри лезвиета, с хиляди ленти за плетене на кошници. Най-накрая, когато половината дърво бе прахосано, всички се отдръпнаха и запяха заедно. Дървото потрепери и се разцепи на половин дузина дълги колове.

Човек пристъпи бавно напред и клекна до коловете, ръката му нежно се отпусна върху най-близкия. Отметна назад глава и запя, мелодия без думи — най-тъжните звуци, които Миро някога бе чувал. Песента се лееше и лееше, пееше я единствено Човек; чак сега Миро забеляза, че другите прасенца го гледаха и очакваха нещо.

Най-сетне Мандачува дойде при него и заговори тихо:

— Моля те — рече той, — ще бъде справедливо, ако попееш за брата.

— Не знам как. — рече Миро. Изпитваше едновременно и безсилие, и страх.

— Той отдаде живота си — рече Мандачува, — за да отговори на въпроса ви.

Да отговори на въпроса ми и да повдигне хиляда нови, рече си наум Миро. Ала пристъпи напред, клекна до Човек, обви с пръсти същия хладен и гладък кол, който Човек държеше, отметна глава и пусна гласа си. Отначало тихо и колебливо, не знаеше каква мелодия да подеме; скоро обаче разбра причината за дисхармоничната песен, усети смъртта на дървото под пръстите си, гласът му се извиси силно, влизаше в мъчителен дисонанс с гласа на Човек, който скърбеше за смъртта на дървото и му благодареше за саможертвата, обещаваше да използват смъртта за доброто на племето, за доброто на братята, на съпругите и на децата, за да могат всички да живеят, да процъфтяват и преуспяват. Това бе смисълът на песента, смисълът на смъртта на дървото, а когато песента най-сетне свърши. Миро се наведе, докато челото му не опря о дървото, и той изрече онези крайно екзалтирани слова, същите, които прошепна преди пет години и над трупа на Либо на хълма.

Слънцето се бе издигнало над хоризонта само преди половин час, когато кметицата Боскиня изкачи стълбите към личния кабинет на епископ Перегрино в катедралата. Дом и дона Кристи бяха вече там, изглеждаха умислени. Епископът обаче изглеждаше доволен от себе си. Винаги се радваше, когато цялото политическо и религиозно ръководство на Милагре се събираше под неговия покрив. Няма значение, че Боскиня бе свикала заседанието, тя бе предложила то да се състои в катедралата, защото тя държеше ножа и хляба в ръцете си. Перегрино обичаше да се чувства някакси господар на колонията Лузитания. Е, в края на това събиране на всички щеше да им стане ясно, че никой в тази стая не е господар на нищо.

Боскиня ги поздрави. Но не седна на предложения й стол. Вместо това се настани пред терминала на епископа, включи се и пусна програмата, която бе подготвила. В пространството над терминала се появиха няколко реда малки кубчета. Най-високият ред се състоеше само от няколко кубчета, другите под него — от много, много повече. Повече от половината редове, като се почне от най-високия, бяха оцветени в червено; останалите бяха сини.

— Много е красиво — рече епископ Перегрино. Боскиня погледна дом Кристау.

— Познаваш ли модела?

Той поклати глава.

— Но мисля, че знам за какво е свикано това събиране. Дона Криста се наведе напред:

— Има ли някое сигурно място, където бихме могли да скрием архивите, които искаме да запазим?

Изражението на отчуждено задоволство у епископ Перегрино се стопи.

— Аз не знам за какво е това събиране.

Боскиня се обърна от табуретката си към него.

— Бях много млада, когато ме назначиха за губернаторка на новата колония Лузитания. Беше голяма чест, голямо доверие да бъда избрана. Изучавах управление на общности и социални системи от дете и се бях справила добре по време на кратката си кариера в Опорто. Онова, което комитетът очевидно не бе погледал, бе обстоятелството, че вече бях изпълнена с подозрения, склонна към измама, както и шовинистка.