Малката Новиня обаче не получи нищо подобно. Болката й беше във всички случаи по-силна от болката на Пипо — той поне не бе останал съвсем без семейство, бе възрастен, а не дете, ужасено от внезапната загуба на почва под краката си. В мъката си тя по-скоро бе отчуждена от обществото, а не привлечена по-силно към него. Днес ликуваха всички освен нея. Днес всички възхваляваха родителите й; тя единствена копнееше за тях, би искала да не бяха изнамирали лек за другите, само и само да бяха останали живи.

Самотата й бе толкова болезнена, че Пипо можеше да я усети и отдалеч. Новиня измъкна ръката си от ръката на кметицата веднага щом можа. Сълзите й изсъхнаха, докато течеше месата; накрая тя стоеше безмълвна, досущ като затворник, който не иска да общува с тъмничарите си. Сърцето на Пипо се късаше за нея. Знаеше обаче, че дори да опита, не би могъл да прикрие собствената си радост от края на Десколадата, ликуването си, че тя нямаше да му отнеме и други деца. Тя щеше да забележи това; усилията му да я утеши щяха да са подигравка, щяха да я отблъснат още повече.

След богослужението тя си тръгна болезнено самотна всред тълпите добронамерени хора, които жестоко й казваха, че родителите й сто на сто щели да станат светци и да седят от дясната страна на Господ. Що за утеха е това за едно дете! Пипо прошепна високо на жена си:

— Тя никога няма да ни прости за днес.

— Да ни прости ли? — Консейсао не беше от онези жени, които веднага схващат посоката на мъжовите си мисли. — Не ние сме убили родителите й…

— Но днес се радваме, нали? Тя няма никога да ни прости за това.

— Глупости. Тя и без това не разбира; прекалено е малка.

Разбира тя, разбира, помисли си Пипо. Нима Мария не разбираше нещата, а бе дори по-малка, отколкото Новиня сега?

През годините — бяха минали вече осем години — той я виждаше от време на време. Бе връстница на сина му Либо, а това означаваше, че до тринайсетата им годишнина ходеха заедно на училище. Понякога я чуваше да рецитира ведно с другите деца. Мисълта й притежаваше елегантност, в осмислянето на различни идеи се чувстваше сила, която му допадаше. В същото време тя изглеждаше безкрайно студена, напълно отчуждена от всички. Синът на Пипо — Либо, бе свенлив, но дори той имаше неколцина приятели и бе спечелил обичта на част от учителите си. Новиня обаче нямаше никакви приятели, не търсеше с поглед ничие одобрение след някой свой триумф. Нямаше и учител, който искрено да я обича, защото тя не искаше да отвърне със същото.

— Тя е парализирана в емоционално отношение — бе рекла веднъж дона Криста, когато Пипо я попита. — Никой не може да се сближи с нея. Тя се кълне, че е напълно щастлива и че не вижда причини нещо да се променя.

А ето че сега дона Криста бе дошла в Станцията на зенадора, за да разговаря с Пипо за Новиня. И защо точно с Пипо? Можеше да се досети само за една причина, директорката на училището да дойде при него тъкмо заради това сираче.

— Да не би да искаш да повярвам, че за всичките тези години, през които Новиня бе в училището ти, аз съм единственият, който се е поинтересувал за нея?

— Не си единственият — отвърна тя. — Имаше голям интерес към нея преди две години, когато папата обяви родителите й за светци. Всички тогава питаха дали дъщерята на Жусто и Сида, Ос Венерадос, е забелязала някакви чудотворни събития, свързани с родителите й, каквито са виждали мнозина други.

— Наистина ли я питаха за това?

— Имаше слухове и епископ Перегрино трябваше да ги провери. — Дона Криста бе много сдържана, когато говореше за младия духовен водач на колонията Лузитания. Ала се знаеше, че йерархията никога не е била много-много на почит в Ордена „Фильос да Менте де Кристо“. — Отговорът й бе поучителен.

— Мога да си представя.

— Тя рече, ни повече, ни по-малко, че ако родителите й наистина чуват молитвите и имат някакво влияние на небето, та да бъдат изпълнени те, тогава защо не са отговорили на нейната собствена молитва да се завърнат от смъртта? Това би било едно полезно чудо, рече тя, а и има такива прецеденти. Ако Ос Венерадос наистина притежават силата да творят чудеса, тогава това би трябвало да означава, че не са я обичали достатъчно, та да отговорят на молитвата й. Тя предпочитала да вярва, че родителите й още я обичат и просто нямат достатъчно сила да действат.

— Родена софистка — рече Пипо.

— Софистка и специалистка по вината: тя каза на епископа, че щом папата е обявил родителите й за светци, то е все едно църквата да каже, че родителите й я мразят. Молбата за канонизирането им била доказателство, че Лузитания я презирала; а ако бъде удовлетворена, то ще е доказателство, че самата църква е презряна. Епископ Перегрино стана син-зелен.

— Но все пак изпрати молбата.

— За доброто на общността. А пък и наистина е имало чудеса.

— Някой ще докосне ковчега с мощите им и главоболието му ще изчезне, и тогава ще извика „Милагре — ос сатуш ме абесуарам!“ Чудо! — светците ме благословиха!

— Знаеш, че Светият Рим изисква по-съществени чудеса от това. Но няма значение. Папата милостиво ни разреши да наричаме малкия си градец Милагре и си мисля, че всеки път, когато някой спомене това име, Новиня пламва от вътрешна ярост.

— Или се вледенява още повече. Човек никога не знае каква температурна форма ще приеме тая работа.

— Както и да е, Пипо, ти не си единственият, който е питал за нея. Ала си единственият, който се интересува заради самата нея, а не заради светите й благословени родители.

Бе тъжен факт, че освен Децата на Христовия ум, под чието управление бяха училищата в Лузитания, никой не се бе погрижил за момичето, ако изключим незначителните прояви на внимание от страна на Пипо през всичките тези години.

— Тя има един приятел — рече Либо.

Пипо бе забравил, че синът му е тук — Либо беше толкова тих, че лесно ставаше незабележим. Дона Криста също се слиса.

— Либо — рече тя, — май че бяхме твърде недискретни да разговаряме за твоя съученичка по такъв начин.

— Аз съм вече стажант-зенадор — напомни й Либо. Тоест, че вече не ходи на училище.

— Кой е приятелят й? — попита Пипо.

— Марсау.

— Маркос Рибейра — обясни дона Криста. — Едрото момче, което…

— А, да, онова, дето е яко като кабра3.

— Той наистина е силен — рече дона Криста. — Ала никога не съм забелязала помежду им да съществува приятелство.

— Веднъж Марсау бе обвинен за нещо, а тя бе свидетелка и го защити.

— Твърде великодушно е тълкуванието ти за това, Либо — рече дона Криста. — Смятам, че ще е по-точно да кажеш, че тя всъщност обвини момчетата, които бяха извършили белята, а сетне се бяха опитали да стоварят вината върху него.

— Марсау не мисли така — рече Либо. — На няколко пъти забелязах как я гледа. Не е кой знае какво, но има все пак някой, който я харесва.

— А ти харесваш ли я? — попита Пипо. Либо замълча за момент. Пипо знаеше какво означава това. Той търсеше отговора в себе си. Не отговора, който според него най-вероятно ще срещне благосклонност у възрастните, не и отговора, който ще предизвика гнева им — двата вида измама, която тъй се харесваше на повечето му връстници. Той диреше в себе си да открие истината.

— Струва ми се — рече Либо, — проумях, че тя не иска да бъде харесвана. Сякаш е гостенка, която очаква някой ден да се завърне у дома.

Дона Криста кимна сериозно:

— Да, точно така, май точно така се чувства. А сега, Либо, трябва да турим край на недискретността си, като те помолим да ни оставиш насаме, докато…

Той излезе, преди тя да е довършила изречението си, като кимна леко с глава, с полуусмивка, която сякаш казваше „Да, разбирам“, както и с такава пъргавина на движенията, която превърна излизането му в по-красноречиво доказателство за сдържаността му, отколкото ако бе поискал да остане. По това Пипо отгатна, че Либо се докачи, задето го молят да напусне; той имаше навика да кара възрастните да изглеждат малко незрели в сравнение със самия него.