— Пипо — рече училищната директорка, — тя е подала молба за предсрочен изпит като ксенобиоложка. Да заеме мястото на родителите си.

Пипо повдигна вежди.

— Твърди, че е изучавала тази специалност усилено още от дете. Че е готова да започне работа веднага, без да стажува.

— Тя е на тринайсет години, нали?

— Има такива прецеденти. Мнозина са се явявали на изпити предсрочно. Един дори го е взел на още по-малка възраст. Вярно, било е преди две хиляди години, но са му разрешили. Епископ Перегрино е против, разбира се, но кметицата Боскиня, да бъде благословено мъдрото й сърце, изтъкна, че Лузитания се нуждае много от ксенобиолог — имаме нужда да развием нови видове растения, за да разнообразим донякъде храната си и да получим по-добра реколта на лузитанска земя. Както казва тя, „Не ме интересува дали е дете, нуждаем се от ксенобиолог.“

— И искаш аз да ръководя изпита й?

— Ако би бил така добър.

— Ще се радвам да го сторя.

— Така и им казах: че ще се съгласиш.

— Признавам, че имам и задна мисъл.

— О, така ли?

— Би трябвало да направя повече за момичето. Бих искал да установя дали не е късно да започна.

Дона Криста се позасмя:

— О, Пипо, радвам се, че ще опиташ. Но повярвай ми, скъпи приятелю, да докоснеш сърцето й е все едно да се къпеш в ледена вана.

— Представям си. Представям си как онзи, който се докосва до нея, се потапя в ледена вана. Но как ли се чувства самата тя? След като е толкова студена, сигурно в душата й бушува пожар.

— Какъв поет! — рече дона Криста. В тона й нямаше ирония; тя бе убедена в думите си. — Дали прасенцата са наясно, че сме определили за посланик най-добрия измежду нас?

— Опитвам се да им го кажа, но са скептично настроени.

— Ще я пратя утре при теб. Предупреждавам те — тя ще очаква да вземе изпитите направо, ще се съпротивлява на всеки твой опит да я препиташ предварително.

Пипо се усмихна:

— Аз съм далеч по-обезпокоен за това какво ще стане, след като си вземе изпита. Ако пропадне, ще има сериозни проблеми. Но ако издържи, тогава започват моите проблеми.

— Защо?

— Либо ще ме погне да му разреша предсрочен изпит за зенадор. И ако го направи, за мен няма да остане нищо друго, освен да се прибера у дома, да легна и да мра.

— Такъв романтичен глупчо си, Пипо. Ако в Милагре има някой, който да е в състояние да приеме тринайсетгодишния си син като колега, това си само ти.

След като тя си тръгна, Пипо и Либо работиха заедно както обикновено, записваха събитията с пекениносите от деня. Пипо сравняваше работата на Либо, начина му на мислене, интуицията му, становищата му, с качествата на абсолвентите, които познаваше в университета, преди да постъпи в колонията Лузитания. Може и да бе още малък, може и да му оставаше да усвои още доста теория и практика, но вече бе истински учен в подхода си и истински хуманист по душа. И когато свършиха вечерната си работа и поеха заедно към дома, осветени от голямата ослепителна луна на Лузитания, Пипо реши, че Либо вече заслужава да се отнася с него като към колега, независимо дали бе взел изпита си, или не. А и в крайна сметка изпитите не са в състояние да оценят онези неща, които всъщност имат значение.

Харесваше й, или не, Пипо имаше намерение да разбере дали Новиня притежава онези неуловими, неизмерими качества на учен; ако ги нямаше, тогава той щеше да се погрижи да не се яви на изпит, без значение колко много от материята бе запаметила.

Пипо бе решил да я затрудни. Новиня бе наясно как се държаха възрастните, когато не възнамеряваха да постъпят така, както й се искаше, но не желаеше нито битка, нито дори проява на каквото и да било противопоставяне. Ама, разбира се, разбира се, че можеш да се явиш на изпита. Но няма причина да бързаш толкова много, дай да мине малко време, за да бъдеш сигурна, че ще го вземеш от първия път.

Новиня не искаше да чака. Новиня бе готова.

— Ще мина през толкова огнени обръчи, колкото пожелаеш — рече тя.

Лицето му се вледени. Лицата на всички възрастни се вледеняваха. Това беше добре, студенината й вършеше работа, тя можеше да ги смрази всичките до смърт.

— Не желая да преминаваш през никакви обръчи — рече той.

— Единственото, което искам, е да ги подредиш в редица, та да мога да премина през тях бързо. Не искам да се бавя с дни.

Той се замисли за миг:

— Толкова много бързаш!

— Аз съм готова. Междузвездният кодекс ми позволява да се явя на изпита по всяко време. Това ще се реши между мен и Междузвездния конгрес и не знам някъде да е написано, че един ксенолог би могъл да замества Междупланетния изпитен съвет.

— Тогава не си чела много внимателно.

— За да се явя предсрочно на изпит, ми е необходимо единствено да получа разрешението на законния си настойник. А аз нямам законен настойник.

— Тъкмо напротив — рече Пипо. — Кметицата Боскиня е твоя законна настойничка от деня на смъртта на родителите ти.

— Тя се съгласи да се явя на изпита.

— При условие, че дойдеш при мен.

Новиня забеляза напрегнатия му поглед. Не познаваше Пипо, затова си помисли, че погледът му изразяваше същото, като у мнозина други — желанието да господства, да се наложи над нея, желанието да смаже решимостта й и да пречупи независимостта й, желанието да я подчини.

В един миг — от лед до огън:

— Какво знаеш ти за ксенобиологията? Само излизаш и си говориш с прасенцата, дори не си започнал да разбираш как действат гените! Кой си ти, та да ме преценяваш? Лузитания се нуждае от ксенобиолог, от осем години й липсва. А ти искаш хората да чакат още, само и само ти да си отгоре!

За нейна изненада той не се стъписа, нито пък отстъпи. Не се и ядоса. Все едно не бе изрекла думите си.

— Разбирам — рече кротко. — Искаш да станеш ксенобиоложка поради голямата си обич към хората от Лузитания. Съзряла си обществената необходимост, ти си се жертвала и си се подготвила да навлезеш по-рано в същинския живот, водена от човеколюбиви пориви.

Думите му й прозвучаха абсурдно. А и изобщо не изпитваше подобни неща.

— Това не е ли достатъчно добра причина?

— Ако беше истинска, щеше да е достатъчно добра.

— Значи ме наричаш лъжкиня?

— Собствените ти думи те определят като лъжкиня. Ти говори за това, колко много те, хората от Лузитания, се нуждаят от теб. Но ти живееш всред нас. Живяла си с нас цял живот. Готова си да се жертваш за нас, а още не се чувстваш част от тази общност.

Така значи, той не бе като възрастните, които винаги вярваха на лъжите й, стига те да я представяха като онова дете, което искаха да видят у нея.

— Защо би трябвало да се чувствам като част от общността? Не съм такава част.

Той кимна сериозно, сякаш обмисляше отговора й:

— Тогава част от коя общност си?

— Единствената друга общност на Лузитания е на прасенцата, а ти знаеш, че не съм била навън при боготворящите дърветата.

— На Лузитания съществуват много общности. Така например ти си ученичка — съществува общност на учениците.

— Не и за мен.

— Знам. Нямаш приятели, нямаш близки другари, ходиш на църква, но не се изповядваш, напълно си независима, тъй че да не се докосваш до живота в тази колония, да не се докосваш по никакъв начин до живота на човешката раса. Както сочат всички данни, ти живееш в пълна изолация.

Новиня не бе подготвена за тези думи. Той сочеше скритата болка на живота й, а тя не разполагаше със стратегия за борба с нея.

— Ако е така, то вината не е у мен.

— Знам. Знам как се започна, знам чия е вината и до ден днешен.

— Моя ли е?

— Не, моя е. И на всички останали. Но моята е най-голяма, защото знаех какво става с теб и не направих абсолютно нищо. До днес.

— И днес си решен да не ме допуснеш до единственото, което има значение в целия ми живот! Много ти благодаря за съчувствието.

Той отново кимна сериозно, сякаш приемаше и разбираше ироничното й отношение.