— Можете да останете — рече тихо Новиня. Тя също остана.

Устата на Човек беше пълна с капим, ала не го дъвка много.

— Още — рече Ендър, — за да не усетиш нищо.

— Не е правилно — отвърна Мандачува. — Това са последните мигове от втория му живот. Добре е да усещаш донякъде болките на това си тяло, за да ги помниш, когато си вече в третия живот и отвъд всякаква болка.

Мандачува и Лийф-ийтър казаха на Ендър къде и как да среже. Трябваше да бъде извършено бързо, казаха му те, ръцете им се мушнаха в димящото още тяло, за да посочат кои органи къде трябва да бъдат поставени. Ръцете на Ендър бяха бързи и сигурни, тялото му — спокойно, но макар и да нямаше време да отвърне поглед от кървавата си хирургическа работа, той знаеше че очите на Човек го гледаха, гледаха го, изпълнени с благодарност и обич, изпълнени с агония и със смърт.

Случи се под ръцете му — толкова бързо, че първите няколко минути наблюдаваха как расте. Няколко големи органа се съсухриха, когато от тях израснаха корените; тук-там в тялото се появиха филизи; очите на Човек се разтвориха в последна агония; от гръбнака му нагоре сякаш изригна издънка — първо с две листа, после с четири…

И тогава всичко свърши. Тялото беше мъртво; последните спазми на силата му отидоха да създадат дървото, което се вкорени в гръбнака на Човек. Ендър видя коренчетата и филизите, които израснаха от тялото. Спомените, душата на Човек се бяха пребразували в клетките на новопоникналото дърво. Всичко бе сторено. Третият му живот бе започнал. А когато, не след дълго, на сутринта, слънцето изгрееше, листата щяха да вкусят светлината за първи път.

Другите прасенца се радваха, танцуваха. Лийф-ийтър и Мандачува взеха ножовете от ръцете на Ендър и ги забиха в земята от двете страни на главата на Човек. Ендър не можеше да се присъедини към празненството им. Беше изцапан с кръв, вонеше на тялото, което бе заклал. Изпълзя на четири крака встрани от него, нагоре по хълма — там, откъдето нямаше да може да го вижда. Новиня го последва. Всички бяха изтощени, изцедени от работата и от емоциите през този ден. Не казаха нищо, не направиха нищо, а се проснаха в гъстия калим, всеки се облегна или легна връз някого, търсейки успокоението на съня, докато прасенцата, танцувайки, поеха нагоре към гората.

Когато слънцето изгря, Боскиня и епископ Перегрино отидоха до портата, за да видят завръщането на Говорителя от гората. Чакаха цели десет минути, преди да забележат раздвижване в подножието на гората. Беше момче, което сънливо изпразваше мехура си върху един храст.

— Олядо! — извика кметицата.

Момчето се обърна, помаха, сетне бързешком пристегна панталона си и тръгна към останалите, които спяха във високата трева. Боскиня и епископът отвориха портата и отидоха да ги посрещнат.

— Глупаво, нали — рече Боскиня, — ала това е моментът, когато нашето въстание изглежда най-реално. Когато аз за първи път прекрачвам отвъд оградата.

— Защо са прекарали нощта на открито? — запита се на глас епископът. — Портата беше отворена, можеха да се върнат у дома.

Боскиня набързо преброи групата извън портата. Уанда и Ела, прегърнати като сестри, Олядо и Куим. Новиня. И там, да, там седеше Говорителя, а Новиня бе положила ръце върху раменете му. Всички бяха в очакване, не разговаряха. Докато Ендър не ги погледна.

— Имаме договор — рече той. — Добър договор.

Новиня вдигна вързопа, увит в листа.

— Те го написаха — рече тя. — За да го подпишете и вие.

Боскиня взе вързопа.

— Всички файлове бяха възстановени преди полунощ — рече тя. — При това не само онези, които спасихме, като ги изпратихме на опашката за съобщения до теб, Говорителю. Която и да е приятелката ти, Говорителю, тя е много добра.

— Тя… Името й е Джейн — каза Говорителя. Сега вече епископът и Боскиня можеха да видят какво лежеше върху изчистената земя на хълмистия склон, под мястото, където бе спал Говорителя. Сега разбраха откъде бяха тъмните петна върху дланите и ръцете на Говорителя, пръските по лицето му.

— Бих желала по-скоро да нямаме договор — рече Боскиня, — отколкото да имаме такъв, заради който се е наложило да убиеш.

— Почакай, преди да съдиш — рече епископът. — Мисля, че нощес се е случило много повече от онова, което виждаме пред очите си.

— Много мъдро от твоя страна, отец Перегрино — рече тихо Говорителя.

— Ще ви обясня, ако искате — каза Уанда. — Ела и аз разбрахме всичко не по-зле от останалите.

— Беше досущ като тайнство — каза Олядо.

Боскиня погледна Новиня с неразбиране.

— Ти си го допуснала да гледа?

Олядо попипа очите си.

— Всички прасенца ще го видят през очите ми някой ден.

Епископът пристъпи до обезобразения труп и докосна филизите на дървото, което израстваше от гръдната му кухина.

— Името му е Човек — рече Говорителя.

— Както и твоето — отвърна тихо епископът. Обърна се, огледа членовете на малкото си паство, които вече бяха извели човечеството една стъпка по-напред, отколкото някога е било. Аз ли съм пастирят, попита се Перегрино, на най-обърканите и безпомощните от овцете? — Хайде, всички. Елате с мен в катедралата. Камбаните скоро ще ударят за богослужение.

Децата се събраха и се приготвиха да вървят. Новиня също се размърда иззад Говорителя. Но се спря, обърна се към него и го погледна с мълчалива подкана в очите.

— Скоро — рече той. — Още малко.

Тя също последва епископа през портата и нагоре по хълма към катедралата.

Месата вече бе започнала, когато Перегрино забеляза Говорителя да влиза в дъното на катедралата. Поспря се, потърси с поглед Новиня и семейството й. Направи няколко крачки и зае място зад тях. Там, където бе седял Марсау в редките случаи, когато цялото семейството идваше заедно на църква.

Задълженията му по месата отвлякоха вниманието му; няколко минути по-късно, когато Перегрино можа да погледне отново, забеляза, че Грего вече седеше до Говорителя. Перегрино си помисли за условията в договора — така, както му ги бяха обяснили момичетата. За значението на смъртта на прасенцето с име Човек, а преди него — за смъртта на Пипо и Либо. Всичко се изясняваше, всичко си идваше на мястото. Младежът Миро лежеше парализиран в леглото, за него се грижеше сестра му Уанда. Изгубената Новиня бе намерила себе си. Оградата, чиято сянка бе толкова тъмна в съзнанието на онези, живели зад периметъра й, сега бе неподвижна и безвредна, невидима, невеществена.

Това бе чудото на нафората, превърнала се в ръцете му в Божия плът. А сега в крайна сметка внезапно намираме плътта Божия у себе си, след като сме си мислили, че сме направени само от кал.