— Можете да останете — рече тихо Новиня. Тя също остана.
Устата на Човек беше пълна с капим, ала не го дъвка много.
— Още — рече Ендър, — за да не усетиш нищо.
— Не е правилно — отвърна Мандачува. — Това са последните мигове от втория му живот. Добре е да усещаш донякъде болките на това си тяло, за да ги помниш, когато си вече в третия живот и отвъд всякаква болка.
Мандачува и Лийф-ийтър казаха на Ендър къде и как да среже. Трябваше да бъде извършено бързо, казаха му те, ръцете им се мушнаха в димящото още тяло, за да посочат кои органи къде трябва да бъдат поставени. Ръцете на Ендър бяха бързи и сигурни, тялото му — спокойно, но макар и да нямаше време да отвърне поглед от кървавата си хирургическа работа, той знаеше че очите на Човек го гледаха, гледаха го, изпълнени с благодарност и обич, изпълнени с агония и със смърт.
Случи се под ръцете му — толкова бързо, че първите няколко минути наблюдаваха как расте. Няколко големи органа се съсухриха, когато от тях израснаха корените; тук-там в тялото се появиха филизи; очите на Човек се разтвориха в последна агония; от гръбнака му нагоре сякаш изригна издънка — първо с две листа, после с четири…
И тогава всичко свърши. Тялото беше мъртво; последните спазми на силата му отидоха да създадат дървото, което се вкорени в гръбнака на Човек. Ендър видя коренчетата и филизите, които израснаха от тялото. Спомените, душата на Човек се бяха пребразували в клетките на новопоникналото дърво. Всичко бе сторено. Третият му живот бе започнал. А когато, не след дълго, на сутринта, слънцето изгрееше, листата щяха да вкусят светлината за първи път.
Другите прасенца се радваха, танцуваха. Лийф-ийтър и Мандачува взеха ножовете от ръцете на Ендър и ги забиха в земята от двете страни на главата на Човек. Ендър не можеше да се присъедини към празненството им. Беше изцапан с кръв, вонеше на тялото, което бе заклал. Изпълзя на четири крака встрани от него, нагоре по хълма — там, откъдето нямаше да може да го вижда. Новиня го последва. Всички бяха изтощени, изцедени от работата и от емоциите през този ден. Не казаха нищо, не направиха нищо, а се проснаха в гъстия калим, всеки се облегна или легна връз някого, търсейки успокоението на съня, докато прасенцата, танцувайки, поеха нагоре към гората.
* * *
Когато слънцето изгря, Боскиня и епископ Перегрино отидоха до портата, за да видят завръщането на Говорителя от гората. Чакаха цели десет минути, преди да забележат раздвижване в подножието на гората. Беше момче, което сънливо изпразваше мехура си върху един храст.
— Олядо! — извика кметицата.
Момчето се обърна, помаха, сетне бързешком пристегна панталона си и тръгна към останалите, които спяха във високата трева. Боскиня и епископът отвориха портата и отидоха да ги посрещнат.
— Глупаво, нали — рече Боскиня, — ала това е моментът, когато нашето въстание изглежда най-реално. Когато аз за първи път прекрачвам отвъд оградата.
— Защо са прекарали нощта на открито? — запита се на глас епископът. — Портата беше отворена, можеха да се върнат у дома.
Боскиня набързо преброи групата извън портата. Уанда и Ела, прегърнати като сестри, Олядо и Куим. Новиня. И там, да, там седеше Говорителя, а Новиня бе положила ръце върху раменете му. Всички бяха в очакване, не разговаряха. Докато Ендър не ги погледна.
— Имаме договор — рече той. — Добър договор.
Новиня вдигна вързопа, увит в листа.
— Те го написаха — рече тя. — За да го подпишете и вие.
Боскиня взе вързопа.
— Всички файлове бяха възстановени преди полунощ — рече тя. — При това не само онези, които спасихме, като ги изпратихме на опашката за съобщения до теб, Говорителю. Която и да е приятелката ти, Говорителю, тя е много добра.
— Тя… Името й е Джейн — каза Говорителя. Сега вече епископът и Боскиня можеха да видят какво лежеше върху изчистената земя на хълмистия склон, под мястото, където бе спал Говорителя. Сега разбраха откъде бяха тъмните петна върху дланите и ръцете на Говорителя, пръските по лицето му.
— Бих желала по-скоро да нямаме договор — рече Боскиня, — отколкото да имаме такъв, заради който се е наложило да убиеш.
— Почакай, преди да съдиш — рече епископът. — Мисля, че нощес се е случило много повече от онова, което виждаме пред очите си.
— Много мъдро от твоя страна, отец Перегрино — рече тихо Говорителя.
— Ще ви обясня, ако искате — каза Уанда. — Ела и аз разбрахме всичко не по-зле от останалите.
— Беше досущ като тайнство — каза Олядо.
Боскиня погледна Новиня с неразбиране.
— Ти си го допуснала да гледа?
Олядо попипа очите си.
— Всички прасенца ще го видят през очите ми някой ден.
Епископът пристъпи до обезобразения труп и докосна филизите на дървото, което израстваше от гръдната му кухина.
— Името му е Човек — рече Говорителя.
— Както и твоето — отвърна тихо епископът. Обърна се, огледа членовете на малкото си паство, които вече бяха извели човечеството една стъпка по-напред, отколкото някога е било. Аз ли съм пастирят, попита се Перегрино, на най-обърканите и безпомощните от овцете? — Хайде, всички. Елате с мен в катедралата. Камбаните скоро ще ударят за богослужение.
Децата се събраха и се приготвиха да вървят. Новиня също се размърда иззад Говорителя. Но се спря, обърна се към него и го погледна с мълчалива подкана в очите.
— Скоро — рече той. — Още малко.
Тя също последва епископа през портата и нагоре по хълма към катедралата.
Месата вече бе започнала, когато Перегрино забеляза Говорителя да влиза в дъното на катедралата. Поспря се, потърси с поглед Новиня и семейството й. Направи няколко крачки и зае място зад тях. Там, където бе седял Марсау в редките случаи, когато цялото семейството идваше заедно на църква.
Задълженията му по месата отвлякоха вниманието му; няколко минути по-късно, когато Перегрино можа да погледне отново, забеляза, че Грего вече седеше до Говорителя. Перегрино си помисли за условията в договора — така, както му ги бяха обяснили момичетата. За значението на смъртта на прасенцето с име Човек, а преди него — за смъртта на Пипо и Либо. Всичко се изясняваше, всичко си идваше на мястото. Младежът Миро лежеше парализиран в леглото, за него се грижеше сестра му Уанда. Изгубената Новиня бе намерила себе си. Оградата, чиято сянка бе толкова тъмна в съзнанието на онези, живели зад периметъра й, сега бе неподвижна и безвредна, невидима, невеществена.
Това бе чудото на нафората, превърнала се в ръцете му в Божия плът. А сега в крайна сметка внезапно намираме плътта Божия у себе си, след като сме си мислили, че сме направени само от кал.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
ЦАРИЦАТА НА КОШЕРА
Еволюцията не даде на майка му родилен канал и гърди. Тъй мъничкото същество, което един ден щеше да бъде наречено Човек, не разполагаше с друг изход от утробата, освен да го прокопае със зъбите в устата си. Той и невръстните му събратя разкъсаха тялото на майка си. Тъй като Човек бе най-силен и най-енергичен, той яде най-много и затова стана още по-силен.
Човек живееше в пълна тъмнина. След като с майка му бе свършено, нямаше друго за ядене, освен сладката течност, която се стичаше по повърхността на неговия свят. Не знаеше още, че тази отвесна повърхност е вътрешността на голямо кухо дърво и че тази течност е мъзгата на дървото. Нито пък знаеше, че топлите същества, които бяха много по-големи от него самия, бяха по-големи прасенца, почти готови да напуснат тъмата на дьрвото, че по-малките бяха съвсем млади, появили се на света подир него.
Единственото, което наистина го интересуваше, бе да яде, да се движи и да търси светлината. От време на време, в ритъм, който не можеше да разбере, в тъмата се появяваше неочаквана светлина. Предшестваше се всеки път от звук, чийто източник също не можеше да долови. Тогава дървото потреперваше леко; мъзгата спираше да тече; цялата енергия на дървото се посвещаваше на усилието да промени формата на ствола си, за да се получи отверстие, откъдето да нахлуе светлина. Когато се появеше, Човек тръгваше към нея. Когато изчезнеше, губеше чувство за ориентация и блуждаеше безцелно в търсене на течност за пиене.
Докато един ден, когато почти всички създания вече бяха по-малки от самия, него, а нито едно не бе по-голямо, светлината се появи толкова силна и неочаквана, че той успя да достигне отверстието, преди да се е затворило. Закърши тяло по извивката на дървото и за първи път почувства грубата външна кора с мекото си коремче. Почти не усети тази нова болка, защото светлината го заслепяваше. Не идваше само от едно място, а отвсякъде. Унесът му продължи много секунди. Ала след това беше отново гладен, а тук, от външната страна на дървото-майка, сокът течеше само в цепнатините на кората, където бе трудно да се достигне, а другите създания, вместо да са по-малки, така че лесно да ги отмести, бяха по-големи от него и го избутваха от удобните за достигане на храната места. Това бе нещо ново, нов свят, нов живот, и той се боеше.
По-късно, когато научи езика, щеше да си спомни пътуването от тъмата към светлината, щеше да го нарече преминаване от първия към втория живот, от живота в тъмнината към живота в полусянка.
Говорителя на мъртвите, „Животът на Човек“, 1:1-5