Миро реши да напусне Лузитания. Да вземе кораба на Говорителя и в крайна сметка да иде на Трондхайм. Може би на процеса щеше да успее да убеди Стоте свята да не воюват с Лузитания. В най-лошия случай щеше да се превърне в мъченик, който да разбужда сърцата на хората, когото да помнят, щеше да бъде нещо. Каквото и да се случеше с него, щеше да е по-добро, отколкото да остане тук.
В първите няколко дена след като изкатери оградата, Миро се възстановяваше бързо. Придоби известно владеене и чувствителност на краката и на ръцете си. Достатъчно, за да направи няколко провлачени крачки, като старец. Достатъчно, за да движи ръце и длани. Достатъчно, за да приключи с унижението майка му да почиства тялото му. Ала след това напредъкът намаля и спря.
— Ето, това е — каза Навио. — Достигнахме до равнището на непоправимите увреждания. Ти си късметлия, Миро, можеш да вървиш, можеш да говориш, сега си пълноценен мъж. Не си по-ограничен от, да речем, много здрав човек, достигнал стогодишна възраст. По би ми се искало да мога да ти кажа, че тялото ти е същото, каквото бе, преди да изкатериш оградата, че притежаваш енергичността и самовладеенето на двайсетгодишен. Ала същевременно се радвам: защото не се налага да ти съобщя, че ще си останеш прикован към леглото за цял живот — с всичките там катетри и с необходимостта да ти сменят постелките, неспособен на нищо друго, освен да слушаш тиха музика и да се чудиш къде е изчезнало тялото ти.
И на това съм благодарен, помисли си Миро. Щом пръстите ми се свиват в безполезна гега, щом чувам речта си — мъглява, неразбираема, тъй като гласът ми не може да модулира нормално, тогава ще бъда радостен, че приличам на стогодишен мъж, че мога да се надявам на още осемдесет години живот на столетник.
След като стана ясно, че той вече не се нуждае от постоянни грижи, семейството се пръсна и се зае с работата си. Тези дни бяха твърде вълнуващи за тях, за да останат у дома с осакатения си брат, син и приятел. Разбираше ги напълно. Не искаше да остават у дома с него. Искаше той да бъде с тях. Работата му не бе довършена. Сега, най-сетне, всички огради, всички правила бяха премахнати. Сега можеше да задава на прасенцата всички въпроси, които го озадачаваха от толкова време.
Опита се отначало да заработи чрез Уанда. Тя идваше при него всяка сутрин и всяка вечер, пишеше докладите си на терминала в предната стая в дома на Рибейрови. Той ги четеше, питаше я, изслушваше разказите й. А тя запомняше всички въпроси, които той искаше тя да зададе на прасенцата. След няколко дена той забеляза, че вечерта тя наистина се завръщаше с отговорите на неговите въпроси. Нямаше обаче последващо разсъждение, нямаше анализ на смисъла им. Истинското й внимание бе посветено на собствената й работа. И Миро престана да я кара да задава въпроси вместо него. Лъжеше я, казваше й, че се интересува повече от онова, което тя прави, че нейните изследователски пътища били най-важните.
Истината бе, че му беше противно да се вижда с Уанда. Разкритието, че му е сестра, за него беше болезнено, ужасно, ала знаеше, че, ако можеше сам да вземе решение, щеше да отхвърли кръвосмесителното табу, щеше да се ожени за нея, та ако ще и да заживеят в гората, при прасенцата. Уанда обаче бе вярваща, предана на църквата. Не можеше да наруши единствения всеобщ човешки закон. Беше наскърбена, когато разбра, че Миро е неин брат, но веднага започна да се отделя от него, да забравя погалването, целувките, прошепнатите думи, обещанията, милувките, смеха…
Най-добре ще е и той да ги забрави. Ала не можеше. Всеки път, когато я видеше, го заболяваше, че е толкова сдържана, толкова учтива и любезна. Той бе неин брат, беше сакат и тя бе добра с него. Но любовта си бе отишла.
Той безмилостно сравняваше Уанда с майка си, която бе обичала любовника си без оглед на бариерите помежду им. Ала любовникът на майка му беше пълноценен мъж, а не безполезен труп.
Затова Миро си стоеше у дома и изучаваше докладите за работата на всички останали. За него беше мъчително да узнава какво вършат, че не може да вземе участие; ала все пак беше по-добре, отколкото да не прави нищо или да гледа досадните видеофилми по терминала, или пък да слуша музика. Можеше да работи с клавиатурата, макар и бавно, насочваше така ръката си, че най-стегнатите пръсти — показалците, докосваха само по един клавиш. Не бе достатъчно сръчен, за да вкара каквито и да е съществени данни, нито дори да състави паметни бележки, но бе в състояние да извиква публичните файлове на другите хора и да прочита какво вършеха те. Можеше да поддържа някаква връзка с жизненоважната работа, която с отварянето на портата изведнъж се разрастна неимоверно.
Уанда работеше с прасенцата върху речник на мъжкия и на женския език, с фонетична система на означаване на думите, за да могат да запишат езика им. Помагаше й Куим, ала Миро знаеше, че той имаше своя причина за това: възнамеряваше да стане пратеник на прасенцата при другите племена, да им отнесе Евангелието, преди още да са зърнали „Царицата на кошера“ и „Хегемона“; възнамеряваше и да преведе поне част от Светото писание и да говори на прасенцата на собствения им език. Цялата тази работа с езика и културата на прасенцата бе много важна, за да се запази миналото, да се подготвят да общуват с другите племена, ала Миро знаеше, че това лесно можеше да бъде постигнато от учените на дом Кристау, които сега ходеха, облечени в расата си, при прасенцата, задаваха им въпроси и отговаряха на техните въпроси майсторски и разумно. Миро смяташе, че Уанда си позволява да стане лека-полека излишна.
Истинската работа с прасенцата, според Миро, се вършеше от Ендър и от няколко ключови техници от обслужващия отдел на Боскиня. Те полагаха тръбопровод от реката до просеката на дървото-майка, за да докарат вода. Прекарваха електричество и учеха братята как да използват компютърните терминали. Междувременно ги учеха и на елементарно селско стопанство, опитваха се да опитомят кабрите, за да теглят плугове. Беше малко объркващо как различните равнища на технологиите отиваха наведнъж при прасенцата; Ендър обаче бе обсъдил това с Миро, обясни му, че искал прасенцата да видят бързи, драматични и непосредствени резултати от договора им. Течаща вода, компютърна връзка с холографски терминал, който им дава възможност да четат в библиотеката, електрическо осветление нощем. Ала всичко това упражняваше магическо въздействие и изглеждаше напълно зависещо от човешката общност. Същевременно Ендър се опитваше да ги запази: Да разчитат на себе си, да бъдат находчиви, изобретателни.
Блясъкът на електричеството щеше да създаде митове, които да се разпространят по света от племе на племе, ала още много, много години нямаше да бъде нищо повече от един слух. Дървеното рало, косата, браната, семената на амаранта — ето кое щеше да доведе до действителни промени, щеше да позволи там, където се използваха, прасенцата да увеличат населението си десетократно. А те можеха да се пренасят от място на място ведно с шепа семена в торбичка от кожа на кабра и с паметта за това, как трябва да се върши работата.
Ето в това копнееше да участва Миро. Но каква полза от него в амарантовите ниви с ръцете му — геги и с провлачената му крачка? Каква полза да седне зад стана и да тъче с вълната от кабрите? Той дори не можеше да говори добре, за да преподава.
Ела работеше върху нови видове растения от земен произход и дори с малки животински видове и насекоми, които можеха да се противопоставят на Десколадата, дори да я неутрализират. Майка й помагаше със съвети, но не и с друго, защото пък наблягаше върху най-важния и таен проект от всички останали. И отново Ендър дойде при Миро и му каза онова, което единствено неговото семейство и Уанда знаеха: Царицата на кошера бе жива и щеше да бъде възродена, щом Новиня откриеше начин да противостои на Десколадата — тя и всичките бъгери, които щеше да роди. Веднага щом Новиня бе готова, щяха да съживят Царицата на кошера.
А Миро нямаше да участва и в това. За първи път хора и две извънземни раси щяха да заживеят заедно като рамани в един и същ свят, а Миро не можеше да участва. Той бе по-малко човек и от прасенцата. Не можеше да говори и да използва ръцете си, дори наполовина колкото тях. Бе престанал да бъде говорещо животно, което използва оръдия на труда. Превърнал се бе във варелсе. Държаха го само като любимо животно.
