Искаше да замине. Дори нещо повече — да изчезне, да се махне и от самия себе си.

Но не веднага. Имаше една загадка, за която знаеше само той, и поради това само той можеше да я реши. Терминалът му сега се държеше много странно.

Забеляза го през първата седмица, след като се възстанови от пълната парализа. Преглеждаше някои от файловете на Уанда и разбра, че, без да направи нещо особено, получи достъп до поверителните файлове. Те бяха защитени на няколко равнища, нямаше представа какви бяха паролите, а въпреки това при едно рутинно, елементарно преглеждане получи всичката информация. Това бяха разсъжденията й върху еволюцията на прасенцата и вероятните им модели на обществено устройство и на живот през периода преди Десколадата. Неща, за които допреди две седмици тя би разговаряла и спорила с Миро. А сега ги бе защитила като поверителни й не ги обсъждаше с никого.

Миро не й каза, че бе чел файловете, ала насочваше разговорите към темата и я принуждаваше да говори; тя споделяше идеите си с достатъчно желание, след като Миро прояви интерес. Понякога беше почти както през добрите стари времена. Само дето чуваше заваления си собствен глас и оставяше мненията си за собствено потребление, почти само я слушаше, пропускаше онези неща, за които би поспорил. И все пак фактът, че видя поверителните й файлове, му позволи да навлезе в онова, от което тя наистина се интересуваше.

Ала как бе получил достъп до тях? Случи се отново и отново. Файлове на Ела, на майка му, на дом Кристау. След като прасенцата започнаха да си играят с новопридобития си терминал, Миро бе в състояние да ги наблюдава в ехо-режим, който не бе виждал да се използва досега в терминалите — той му даваше възможност да наблюдава всичките им компютърни транзакции, след което да предложи някои неща, да ги попромени леко. Изпитваше особено задоволство да отгатва към какво всъщност се стремят прасенцата и тайно да им помага да го постигнат. Ала откъде се бе сдобил с толкова нестандартен и мощен достъп до машината?

Освен другото терминалът се учеше и да се нагажда към него. Вместо да използва дългите кодиращи изречения, бе необходимо само да започне поредицата и машината веднага изпълняваше инструкциите му. Най-накрая той дори не трябваше да вписва името си за достъп. Докосваше клавиатурата и терминалът показваше списъка с дейности, с които обикновено се занимаваше, сетне ги преглеждаше. Можеше да натисне даден клавиш и да се заеме направо с онова, което искаше; така изпускаше десетки предварителни команди, спестяваше си болезнените минути да набира буква подир буква.

Отпървом си помисли, че Олядо или някой от кабинета на Боскиня бе създал за него нова програма. Ала Олядо само погледна разсеяно какво правеше терминалът и отсече:

— Бакяна.

„Страхотно.“

А когато изпрати съобщение до кабинета на кметицата, тя изобщо не го получи. Вместо това дойде да го види Говорителя на мъртвите.

— Значи терминалът ти е от голяма полза — рече Ендър.

Миро не отговори. Мъчеше се да отгатне защо кметицата бе изпратила Говорителя да отговори на бележката му.

— Кметицата не е получила съобщението ти — рече Ендър. — Аз го получих. И ще е най-добре да не споменаваш никому какво може да прави терминалът ти.

— Защо? — попита Миро. Това бе една от малкото думи, които можеше да произнесе, без да я заваля.

— Защото не ти помага нова програма. А човек.

Миро се засмя. Никой човек не можеше да бъде толкова бърз, колкото програмата, която му помагаше. Тя беше по-бърза всъщност и от повечето програми, с които бе работил досега, много мощна и интуитивна; по-бърза от човек, но по-умна от програма.

— Мисля, че е една моя стара приятелка. Поне тя ми каза за съобщението ти до кметицата и подметна, че е добра идея да се запази дискретност. Нали разбираш, тя е малко свенлива. Няма много приятели.

— Колко са?

— В този момент — точно двама. А в продължение на няколкото хиляди години досега — точно един.

— Не е човек — рече Миро.

— Раман — отвърна Ендър. — По човек от повечето хора. Ние се обичахме много време, помагахме си, разчитахме един на друг. Но през последните няколко седмици, откакто дойдох тук, се поотдалечихме. Аз съм повече обзет от живота на хората около себе си. От семейството ти.

— Мама.

— Да. Майка ти, братята и сестрите ти, работата с прасенцата, работата за Царицата на кошера. Моята приятелка и аз преди разговаряхме непрекъснато. Сега нямам това време. Понякога сме наранявали взаимно чувствата си. Тя е самотна и мисля, че си е избрала друг компаньон.

— Няо кувро.

„Аз не искам такъв.“

— Не, искаш — рече Ендър. — Тя вече ти е помогнала. Сега знаеш, че съществува, и ще откриеш, че тя е… добър приятел. Не би могъл да имаш по-добър. По-верен. По-полезен.

— Нещо като кученце?

— Не ставай глупав — каза Ендър. — Запознавам те с четвъртия извънземен вид. Предполага се, че си ксенолог, нали така? Тя те познава, Миро. Твоите физически проблеми не означават нищо за нея. Тя изобщо няма тяло. Тя съществува всред филотичните смущения на ансибалните комуникации между Стоте свята. Това е най-интелигентното живо същество и ти си вторият човек, комуто е избрала да се разкрие.

— Как? Как е станало? Откъде ме знае, че да ме избере?

— Попитай я лично. — Ендър докосна бижуто в ухото си. — Един съвет само. След като веднъж е решила да ти се довери, дръж я винаги при себе си. Не крий нищо от нея. Веднъж тя имаше любовник, който я изключи. Само за един час, ала после нещата помежду им никога не бяха вече същите. Те си останаха… само приятели. Добри приятели, верни приятели, докато той умре. Но той цял живот ще съжалява за необмислената си и нелоялна постъпка.

Очите на Ендър заблестяха и Миро осъзна, че каквото и да бе това същество, което живееше в компютъра, то не бе фантом, то бе част от живота на този мъж. И той го предаваше на Миро, като баща на син — правото да познава този приятел.

Ендър си тръгна, без да каже нищо повече, и Миро включи терминала. Появи се холограма на жена. Беше дребна, седеше на табуретка, облегната на холографска стена. Не беше красива. Но не беше и грозна. Лицето й издаваше характер. Очите й бяха настоятелни, невинни, тъжни. Устните й бяха нежни, готови да се усмихнат или да заплачат. Облеклото й изглеждаше като воал, някак въздушно, ала вместо да бъде предизвикателно, то издаваше някаква невинност, нещо момичешко, разкриваше телце с малки гърди, със стиснати в скута ръце, с крака по детински разтворени, със сочещи навътре палци. Сякаш бе седнала в някоя люлка на детската площадка. Или в крайчеца на леглото на любовника си.

— Бом диа24 — рече тихо Миро.

— Здрасти — отвърна тя. — Аз го помолих да ни запознае.

Беше кротка, сдържана, а Миро се чувстваше свенлив.

Толкова време Уанда беше единствената жена в живота му, ако изключим жените в семейството, затуй не бе много уверен в светските си маниери. Същевременно съзнаваше, че разговаря с холограма. Напълно убедителна, ала все пак лазерна проекция в пространството.

Тя протегна едната си ръка, положи я нежно върху гръдта си.

— Не чувствам нищо — рече. — Никакви нерви.

Очите му се насълзиха. От самосъжаление, разбира се. Че навярно никога нямаше да притежава жена, по-веществена от тази. Ако се опиташе да докосне някоя, то милувката му щеше да бъде груб удар на лапа. Понякога, когато не внимаваше, без да ги усети, му потичаха дори лиги. Ама че любовник!

— Но имам очи — рече тя. — И уши. Виждам какво става на всичките Сто свята. Наблюдавам небето през хиляда телескопа. Всеки ден подслушвам трилиони разговори. — Тя се изкиска тихо. — Аз съм най-добрата клюкарка във Вселената.

Тя изведнъж се изправи, стана по-едра, по-близка, сега се показваше само до кръста, сякаш невидима камера бе приближила изображението й. Втренчените й в него очи горяха с необикновена сила:

— А ти си едно провинциално учениче, което не е виждало през живота си нищо друго, освен един град и една гора.