— Не мога да разбера защо не е получил съобщението ни. Искам да кажа, компютърът го търсеше. Не носи ли вече онази присадка в ухото си? Компютърът би трябвало да може да се свърже с него. Разбира се, възможно е да я е изключил.

— Не е — рече Ела. — Лампичката светеше.

Миро изкриви глава и я погледна с присвити очи:

— Не си могла да видиш онази малка червена лампичка, ако е гребял в средата на реката.

— Той дойде на брега. Разговаряхме.

— За какво?

Ела се усмихна:

— За нищо.

Той отвърна на усмивката й, ала се видя, че бе обезпокоен. Тя го разбра: значи ти можеш да имаш тайни от мен, а аз не бива да имам тайни от теб, така ли, Миро?

Той обаче не завърза спор за това. Прекалено бързаше.

Трябваше да намери Говорителя, и то веднага; и нямаше да се върне за вечеря.

Ела имаше чувството, че би могло Говорителя да се е разговорил с прасенцата по-скоро, отколкото първоначално й изглеждаше възможно. В следващия миг изпита радост. Значи идваше краят на чакането.

Радостта й премина и друго чувство се настани на мястото й. Болезнен страх. Кошмарът от папая на Чина, скъпият Либо, мъртъв на хълмистия склон, разкъсан от прасенцата. Само че не Либо видя тя в страховитата сцена, а Миро. Не, не, не бе Миро. Бе Говорителя. Него щяха да измъчват до смърт.

— Не — прошепна тя.

Сетне потрепери и кошмарът изчезна от съзнанието й; върна се към подправките за спагетите — стремеше се да им придаде вкус, малко по-различен от този на амарантово лепило.

Ендър си мислеше, че може да си навлекат неприятности, ако го прекарат през портата, но Уанда положи длан върху кутията. Миро отвори вратата и тримата преминаха. Никаква съпротива. Сигурно бе тъй, както намекна Ела — никой не иска да излезе от ограждението, затова няма нужда от сериозна охрана. Дали това означаваше, че хората са доволни да си стоят в Милагре, или се бояха от прасенцата, или пък толкова ненавиждаха затворничеството си, та чак се преструваха, че оградата я няма — Ендър не можеше да отгатне.

И Уанда, и Миро бяха много напрегнати, почти изплашени. Това, естествено, бе разбираемо, след като нарушаваха законите на Конгреса, като го пускаха. Ала Ендър подозираше, че има и още нещо. Напрегнатостта на Миро бе съчетана с вълнение, с припряност; навярно се боеше, но искаше да види какво ще стане, искаше да побързат. Уанда вървеше след тях с отмерена крачка, а студенината й се дължеше не само на страха, но и на враждебността й. Тя не му се доверяваше.

Затова Ендър не се учуди, когато тя пристъпи зад голямото дърво, което растеше най-близо до портата и изчака Миро и Ендър да я последват. Ендър забеляза, че Миро за миг се обезпокои, но сетне се овладя. Маската на безразличието му бе толкова хладна, колкото човек можеше да си представи. Ендър се улови, че сравнява Миро с момчетата, които познаваше от Военното училище, преценявяше го като другар по оръжие, струваше му се, че Миро добре би се справил там. Уанда — също, но поради други причини: тя се чувстваше отговорна за онова, което става, макар Ендър да бе възрастен, а тя — далеч по-млада. Изобщо не му отстъпваше. Онова, от което се боеше, не бе от неговата компетентност.

— Тук ли? — попита с благ тон Миро.

— Тук или никъде другаде — отвърна Уанда.

Ендър се наведе и седна до основата на дървото.

— Това е дървото на Рутър, нали? — попита. Приеха го спокойно, разбира се, но моментната пауза му подсказа: да, беше ги изненадал с това, че знае нещичко за миналото, което определено смятаха единствено за свое. Може и да съм фрамлинг тук, рече си наум Ендър, ала не е наложително да съм и невежа.

— Да — отвърна Уанда. — Това е тотемът, от който, изглежда, получават най-много указания. Поне напоследък — през последните седем или осем години. Никога не са ни показвали ритуалите, чрез които разговарят с предците си, ала в тях, изглежда, се включва удрянето на дървото с тежки, гладки пръти. Понякога ги чуваме нощем.

— Пръти ли? От паднали дървета?

— Така предполагаме. Защо?

— Защото не разполагат с каменни или метални сечива, за да режат дървото, нали така? Освен това, щом боготворят дърветата, не биха ги секли.

— Ние не смятаме, че боготворят дърветата. Това са тотеми. Те стоят на мястото на мъртвите предци. Те ги засаждат. Заедно с труповете.

Уанда искаше да спре, да го заговори и да му зададе въпроси, ала Ендър нямаше намерение да я оставя с впечатлението, че тя или Миро са начело на тази експедиция. Ендър смяташе сам да разговаря с прасенцата. Никога не се бе подготвял да Говори и да се остави някой друг да му определя дневния ред, и нямаше намерение да започва тъкмо сега. Освен това имаше информация, с която те не разполагаха. Познаваше теорията на Ела.

— И къде другаде? — попита той. — Посаждали ли са някъде и други дървета?

Те се спогледаха.

— Не сме ги виждали — отвърна Миро. Ендър не питаше само от голо любопитство. Все още не му излизаше из ума казаното от Ела за аномалиите при размножаването.

— А дърветата растат ли и сами? Има ли пръснати из гората семена и фиданки?

Уанда поклати глава:

— Ние всъщност нямаме доказателства за посадени други дървета, освен в труповете на мъртвите. Поне всичките дървета, които знаем, са доста стари, освен тези трите тук.

— Ако не побързаме, ще станат четири — рече Миро.

Аха! Ето го и напрежението помежду им. Бързането на Миро бе свързано със спасяването на някое прасенце от посаждането му в основата на ново дърво. А Уанда се безпокоеше за нещо съвсем различно. Бяха се разкрили достатъчно пред него; сега можеше да й позволи да го разпитва. Изправи гръб и отметна глава назад, за да погледне към листата над себе си, към разперените клони, към бледозеленото на фотосинтезата, която потвърждаваше сходството, неизбежността на еволюцията на всеки свят. Ето я сърцевината на парадоксите на Ела: еволюцията на този свят бе очевидно в рамките на моделите, които ксенобиолозите бяха виждали на всичките останали Сто свята, ала въпреки това моделът някакси се бе повредил, беше се разпаднал. Прасенцата бяха всред десетината видове, преживели този разпад. Какво представляваше Десколадата и как се бяха приспособили прасенцата към нея?

Възнамеряваше да промени темата на разговора, да рече например: „Защо стоим до това дърво?“ Така щеше да подкани Уанда да зададе въпросите си. Ала в този момент, с вдигната глава, докато гледаше нежната зеленина на листата, които потрепваха в почти недоловимия бриз, той изпита силното чувство на deja vu21.

Бе виждал тези листа и преди. Наскоро. Но това беше невъзможно. На Трондхайм не растяха високи дървета, нито едно нямаше и в заградения Милагре. Защо тогава тези слънчеви лъчи, процеждащи се през листата, му бяха тъй познати?

— Говорителю — рече Миро.

— Да — отвърна той и се остави да го измъкнат от състоянието на моментно съзерцание.

— Не искахме да те водим тук — рече твърдо Миро, ала тялото му беше така извърнато към Уанда, че Ендър разбра: всъщност Миро бе искал да го доведат, но включваше и себе си към нежеланието на Уанда, за да й покаже, че е с нея. Вие двамата сте влюбени, рече си наум Ендър. А тази вечер, ако Говоря тази вечер за смъртта на Марсау, ще се наложи да ви кажа, че сте брат и сестра. Ще трябва да забия помежду ви клина на кръвосмесителното табу. И сигурно ще ме намразите.

— Ще видиш някои… — Уанда не намери сили да го изрече.