На Уанда обаче не й се нравеха шегите за религията. По молба на прасенцата Уанда по-късно им отнесе отпечатък от Евангелието на свети Йоан от опростената перифраза на Старк на библията на Дуай. Миро обаче настоя да им дадат заедно с него и копия от „Царицата на кошера“ и „Хегемона“.
— Свети Йоан не казва нищо за същества, които живеят на други светове — посочи Миро. — Ала Говорителя на мъртвите обяснява бъгерите на хората и хората на бъгерите.
Уанда бе бясна от това богохулство. Година по-късно обаче видяха прасенцата да разпалват огън с листи от Свети Йоан, докато „Царицата на кошера“ и „Хегемона“ бяха завити внимателно в листа. Това натьжи Уанда за известно време, а Миро се досети, че не бе разумно да я закача по темата.
Сега Човек отвори копието на последната страница. Миро забеляза, че в мига, когато отвори книгата, всички прасенца се събраха мълчаливо край тях. Прекратен бе танцът с биенето на маслото. Човек посочи последните думи на отпечатъка.
— Говорителя на мъртвите — прошепна той.
— Да, снощи се срещнах с него.
— Той е истинският Говорител. Рутър го каза.
Миро ги бе предупредил, че има много Говорители и че авторът на „Царицата на кошера“ и „Хегемона“ сигурно бе мъртъв. Те очевидно не можеха да се лишат от надеждата, че този, който бе дошъл тук, е истинският, авторът на свещената книга.
— Вярвам, че той е един добър Говорител — рече Миро. — Бе любезен със семейството ми и мисля, че може да му се има доверие.
— Кога ще дойде и ще Говори с нас?
— Не съм го питал още. Не мога да го попитам направо. Ще трябва да мине известно време.
Човек вдигна глава и нададе вой.
Нима ще последва смъртта ми, помисли си Миро.
Не, другите лекичко докоснаха Човек й му помогнаха да завие отпечатъка и да го отнесе. Миро се изправи да си тръгва. Нито едно от прасенцата не го изпрати. Не правеха демонстрация, но явно бяха заети с нещо. Сякаш беше невидим за тях.
Уанда го настигна досами края на гората, където храстите ги скриваха от наблюдатели откъм Милагре — макар че никой дори не си даваше труд да гледа към гората.
— Миро — рече тихо тя.
Той се обърна тъкмо навреме, за да я вземе в обятията си; тя така се бе засилила, че Миро трябваше, залитайки, да отстъпи, за да не падне.
— Да не се опитваш да ме убиеш? — попита той или поне се опита да попита — тя продължаваше да го целува, а така беше трудно да се произнесат цели изречения. Най-накрая той се отказа и й отвърна с дълга, дълбока целувка. Сетне Уанда рязко се отдръпна от него.
— Май те удари хормонът — рече тя.
— Така е винаги, когато някоя жена ме нападне и ме целуне в гората.
— Поохлади си мерака, Миро, имаме още доста път. — Тя го хвана за колана, притегли го към себе и го целуна отново. — Още две години и ще можем да се оженим, без да е нужно съгласието на майка ти.
Миро дори не се опита да спори. Не се вълнуваше много от присъдата на свещениците за прелюбодейство, ала разбираше, че в едно толкова крехко общество като обществото на Милагре, бе жизненоважно да се придържат стриктно към брачните обичаи. Големите и стабилни общности можеха да преглътнат известно количество неразрешено съжителство: Милагре обаче бе твърде малка колония. Онова, което Уанда вършеше с вяра, Миро го правеше, воден от разсъдъка си — въпреки хилядите възможности, и двамата бяха целомъдрени като монаси. Макар че, ако Миро и за миг си помислеше, че ще трябва завинаги да живеят съобразно клетвите за целомъдрие, изисквани в манастира на Децата, девствеността на Уанда щеше да се окаже в непосредствена й сериозна опасност.
— Този Говорител — въздъхна Уанда. — Знаеш как се чувствам, че го повиках тук.
— Сега говори католицизмът ти, а не разума.
Опита се да я целуне, ала тя сведе лице в последния миг и той попадна на носа й. Целуна го силно, докато тя не се засмя и не го отблъсна.
— Много си непоследователен и нападателен, Миро. — Избърса носа си с ръкав. — Ние вече пратихме научния метод по дяволите и започнахме да им помагаме да повдигнат стандарта си на живот. Разполагаме с десет или двайсет години, преди спътниците да засекат очевидните резултати от това. Дотогава може би ще успеем да постигнем невъзвратима промяна. Ала няма да имаме никакъв шанс, ако допуснем непознат в този проект. Той ще каже на някого.
— Може да каже, може и да не каже. И аз бях незапознат някога, нали?
— Незапознат, но не и непознат.
— Трябваше да го видиш снощи, Уанда. Първо с Грего, а сетне, когато Куара се разбуди с плач…
— Отчаяни, самотни деца — какво доказва това?
— И Ела. Засмяна. И Олядо… за първи път участва в живота на семейството.
— А Куим?
— Поне спря да крещи неверникът да си върви у дома.
— Радвам се за семейството ти, Миро. Надявам се да успее да ги излекува завинаги, наистина се надявам — забелязвам разликата и у теб, сега си изпълнен с повече надежда, отдавна не съм те виждала такъв. Но не го води тук.
Миро прехапа бузата си, сетне закрачи. Уанда се затича подире му, хвана го за ръката.
Бяха на открито, ала дървото на Рутър беше между тях и портата.
— Не ме изоставяй така! — рече яростно тя. — Не си отивай ей така!
— Знам, че си права — рече Миро. — Но не мога да направя нищо. Когато бе у дома, то бе като че… сякаш бе дошъл Либо.
— Баща ми ненавиждаше майка ти, Миро — никога не би дошъл там.
— Но все едно, че бе дошъл. У дома Говорителя се държа така, както Либо се държеше винаги в станцията. Разбираш ли?
— А ти самият? Той идва и се държи така, както би трябвало да го направи баща ти, а никога не го направи, и всички вие сте се натъркаляли по гръб като малки кученца, които чакат да ги почешат по корема.
Презрението, изписано на лицето й, го вбеси. Искаше му се да я удари. Вместо това той се дръпна настрани и стовари пестник върху дървото на Рутър. Само за четвърт век то бе пораснало почти до осемдесет сантиметра в диаметър, а кората му беше груба и ръката го заболя.
Тя го приближи изотзад:
— Извинявай, Миро, нямах намерение да…
— Имаше, но беше глупаво и егоистично…
— Да, така е, аз…
— Фактът, че баща ми беше измет, не означава, че ще легна по гръб пред първия мъж, който ме погали по главата…
Ръката й помилва косата му, рамото, кръста.
— Знам, знам, знам…
— Защото аз знам какво означава един добър мъж — не само баща, а добър човек. Познавах Либо, нали така? И когато ти казвам, че този Говорител, този Андрю Уигин, е като Либо, се вслушай в думите ми и не ги отхвърляй като някакво скимтене на сау!
— Вслушвам се. Искам да се срещна с него, Миро.
Миро сам се изненада от себе си. Беше се разплакал. Всичко бе част от онова, което Говорителя би могъл да направи, нищо че го нямаше тук. Той бе разхлабил всички възли в сърцето на Миро и сега Миро не можеше да спре излиянията си:
— Ти също си права — рече тихо той, гласът му потрепваше от емоции. — Видях го да се появява с този свой изцелителен подход и си помислих: „Ех, да можеше да бъде мой баща!“ — Извърна се към Уанда, без да се интересува дали тя ще види зачервените му очи и набразденото от сълзи лице. — Същото, което си казвах всеки ден, когато се връщах у дома от Станцията на зенадора. Да беше само Либо мой баща; само да бях негов син!
Тя се усмихна и го прегърна; косите й попиха сълзите му.
— Ех, Миро, радвам се, че не е бил твой баща. Защото тогава щях да бъда твоя сестра и никога не бих имала надеждата да те имам за себе си.
ДЕСЕТА ГЛАВА
ДЕЦА НА УМА
Правило първо: Всички Деца на Христовия ум трябва да са женени, инак не могат да членуват в ордена; ала те трябва да бъдат целомъдрени.
Въпрос първи: Защо бракът е необходим за всички?
Глупците питат защо трябва да се женим? Любовта е единствената връзка, от която аз и моят любовник се нуждаем. На тях им казвам: бракът не е заради благоприличието на мъжа и на жената; дори животните се чифтосват и раждат малките си. Бракът е благоприличие между мъжа и жената, от една страна, и тяхната общност, от друга. Да се ожениш според закона на общността, означава да се превърнеш в пълноценен гражданин; да се откажеш от брака, означава да си чужденец, дете, престъпник, роб или предател. Единствената постоянна величина във всяка човешка общност е, че само онези, които се подчиняват на закона, спазват табутата и брачните обичаи, са истински зрели.
Въпрос втори: Защо тогава безбрачието се налага на свещениците и монахините?
За да бъдат отделени от общността. Свещениците и монахините са слуги, а не граждани. Те служат на Църквата, ала не са Църквата. Цьрквата-майка е невестата, Христос — младоженецът; свещениците и монахините са само гости на венчавката, понеже тям е отказано гражданство в общността на Христос, за да могат да му служат.
Въпрос трети: Защо тогава Децата на Христовия ум се женят? Нима всички ние не служим на църквата?
Ние не служим на Църквата по същия начин, по който й служат чрез брака си всички мъже и жени. Разликата се състои в това, че докато те предават своите гени на следващото поколение, ние им предаваме нашето познание; техните наследства се съдържат в генетичните молекули на следващото поколение, докато ние живеем в съзнанието му. Спомените са потомците на нашите бракове и те са толкова ценни, колкото и децата от плът и кръв, заченати от съкровена любов.
Сан Анджело, „Управление и катехизьм на Ордена на Децата на Христовия ум“, 1511:11:11:1