— Още един вид раман? — попита Ендър.

— Да. Аз.

Ендър се замисли за миг:

— Готова ли си да се разкриеш пред останалата част от човечеството?

— Винаги съм била готова. Въпросът е дали хората са готови да ме опознаят? За тях бе лесно да заобичат Хегемона — той беше човек. И Царицата на кошера — също, беше безопасно, защото, доколкото знаят, всички бъгери са мъртви. Ако можеш да ги накараш да заобичат прасенцата, които са още живи, макар че са изцапали ръцете си с човешка кръв, — тогава те ще бъдат готови да узнаят и за мен.

— Някой ден — рече Ендър — ще заобичам някого, който няма да настоява да върша подвизите на Херкулес.

— И бездруго животът ти те отегчава, Ендър.

— Да. Но вече съм на средна възраст. Харесва ми да бъда отегчен.

— Между другото, собственикът на звездолета Хейвлок, който живее на Галес, прие предложената от теб цена от четирийсет милиарда долара за кораба и товара му.

— Четирийсет милиарда! Няма ли да се разоря?

— Капка в морето. Екипажът е уведомен, че договорите му се прекратяват. Позволих си волността да им купя билети за други полети, като използвах твоите средства. Ти и Валънтайн няма да се нуждаете от никого, освен от мен, да ви помогне с кораба. Ще отлетим ли утре заран?

— Валънтайн… — отрони Ендър.

Сестра му беше единствената възможна причина за забавяне на отпътуването. Инак сега, след като решението бе взето, нито студентите му, нито малцината му нордически приятели си заслужаваха да си взема дори довиждане.

— Нямам търпение да прочета книгата, която Демостен ще напише за историята на Лузитания.

Джейн бе разкрила истинската самоличност на Демостен, докато демаскираше истинския Говорител на мъртвите.

— Валънтайн няма да дойде — рече Ендър.

— Но тя е твоя сестра.

Ендър се усмихна. Въпреки огромната й мъдрост, Джейн не разбираше никак кръвното родство. Макар да бе създадена от хора и да възприемаше себе си чрез човешки понятия, тя не съществуваше биологично. Бе изучила генетиката чрез зазубряне; не можеше да почувства желанията и повелите, които сродяваха хората с всички други живи същества.

— Тя ми е сестра, но Трондхайм е нейният дом.

— И преди е тръгвала с неохота.

— Този път дори няма да я помоля да дойде. Не и след като очакваше бебе, не и след като бе толкова щастлива тук, в Рейкявик. Тук, където я обичаха като учителка, без изобщо да подозират, че всъщност е легендарният Демостен. Тук, където съпругът й Якт е собственик на сто риболовни кораба и господар на фиордите, където всеки ден е изпълнен с блестящи разговори или с опасности и с величието на изпъстреното с айсберги море; не, тя никога нямаше да си тръгне от тук. Нито пък ще разбере защо аз трябва да замина.

Мисълта да изостави Валънтайн разколеба решимостта на Ендър да отпътува за Лузитания. Веднъж го бяха отделили от любимата му сестра и той дълбоко негодуваше за годините приятелство, които му бяха отнели. Можеше ли сега пак да замине, след като почти двайсет години бяха непрекъснато заедно? Този път нямаше да има връщане назад. Докато пристигне на Лузитания, в негово отсъствие тя щеше да остарее с двайсет и две години; ако предприемеше обратно пътуване от двайсет и две години, при завръщането му тя щеше вече да наближава осемдесетте.

<Значи няма да ти е толкова лесно в крайна сметка. И ти трябва да платиш своята цена.>

Не ме подигравай, отвърна безгласно Ендър. Имам правото да изпитвам съжаление.

<Тя е твоето друго аз. Нима наистина ще я изоставиш заради нас?>

Това бе гласът на Царицата на кошера в главата му. Разбира се, тя бе видяла всичко, което бе видял и той, знаеше всичко, което бе решил. Устните му безмълвно изрекоха думите към нея: „Аз ще я изоставя, но не заради вас. Не сме сигурни дали това ще ви донесе някаква полза. Може да се окаже просто поредното разочарование, като Трондхайм.“

<Лузитания е всичко, от което се нуждаем. И е защитена от човешките същества.>

Но тя също така принадлежи на друг народ. Няма да унищожа прасенцата, за да изкупя вината си, че унищожих вашия народ.

<Те ще са в безопасност с нас; няма да им причиним зло. Вече ни познаваш много добре, след всичките тези години.>

Знам онова, което ти си ми казала.

<Ние не знаем да лъжем. Ние ти показахме нашите собствени спомени, нашата собствена душа.>

Известно ми е, че бихте могли да живеете в мир с тях. Но дали те биха могли да живеят в мир с вас?

<Отведи ни там. Чакахме толкова дълго.>

Ендър отиде в ъгъла на стаята и взе една опърпана чанта. Всичко, което на практика притежаваше, можеше да се събере в нея — дрехи за преобличане. Останалите неща в стаята бяха подаръци от близки на тези, за които бе Говорил — не можеше да прецени изобщо дали това бе признателност към него, или към институцията на истината. Те щяха да си останат тук, когато си тръгне. Нямаше място за тях в чантата му.

Отвори я и извади навито на руло килимче, разви го.

В него лежеше дебел, влакнест, голям матов пашкул, дълъг четиринайсет сантиметра.

<Да, погледни ни.>

Бе намерил пашкула, който го очакваше, когато пристигна да управлява първата човешка колония на някогашна бъгерска планета. Предвидили, че Ендър е непобедим и ще ги унищожи, те бяха построили устройство, което можеше да има смисъл само за него, защото бе извлечено от сънищата му. Пашкулът с безпомощната, но намираща се в съзнание Царица на кошера, го бе очаквал в кула, където в съня си той бе открил враг.

— Ти си чакала по-дълго, докато те открия — рече на глас, — отколкото тези няколко години, откак те взех иззад огледалото.

<Няколко години ли? А, да. С твоя последователен ум не забелязваш хода на годините, когато пътуваш със скорост, толкоз близка до светлинната. Но ние ги забелязваме. Нашата мисъл е мигновена; светлината пълзи като живак по студено стъкло. Ние знаем всеки миг от тези три хиляди години.>

— Намерил ли съм досега място, което да бъде безопасно за вас?

<Имаме десет хиляди оплодени яйца, които чакат да заживеят.>

— Може пък Лузитания да е мястото, не знам.

<Позволи ни да заживеем отново.>

— Опитвам се. Как смяташ, защо инак ще странствам от свят на свят през всичките тези години, ако не, за да открия място за вас?

<По-бързо, по-бързо, по-бързо, по-бьрзо.>

Трябва да открия място, където няма да ви убием отново в мига, в който се появите. Вие все още съществувате в множество човешки кошмари. Не всички хора вярват докрай на книгата ми. Те може и да осъждат Ксеноцида, но ще го извършат отново.

<През целия ни живот ти си единственото ни познато същество, което не е наша издънка. Никога не се е налагало да проявяваме разбиране, защото винаги сме разбирали. Сега сме само едно-единствено аз, а ти си единствените ни очи, ръце и крака, които имаме. Прости ни, ако сме нетърпеливии.>

Той се засмя. Аз да простя на вас!

<Вие, хората, сте глупци. Ние знаем истината. Ние знаем кой ни уби и това не си ти.>

Аз бях.

<Ти беше чуждо оръдие.>

Аз бях.

<Ние ти прощаваме.>

Опрощението ще дойде, когато отново закрачите по лицето на някой свят.