— Уморен си — каза тя, — но можеш да си починеш.
— Не искам да почивам — прошепна той. Ала въпреки това я остави да го държи, остави я да го отведе от терминала.
Заведе го в спалнята си, махна покривката от леглото, не обърна внимание на вдигналия се прах.
— Ето тук, ти си уморен, почини си. Тъкмо затова дойде при мен, Либо. Да намериш покой и утеха.
Той покри лице с длани, клатеше главата си напред-назад — едно момче, което плаче за баща си, плаче за края на всичко — тъй, както бе плакала и тя. Тя свали обувките му, панталоните, пъхна ръце под ризата му, за да я повдигне до раменете и да я изхлузи през главата му. Той дишаше дълбоко, за да спре риданията, вдигна ръце, за да съблекат ризата му.
Тя постави дрехите на един стол, сетне се наведе над него, за да го завие с покривката. Ала той хвана китката й и я погледна умоляващо с насълзени очи.
— Не ме оставяй тук сам — прошепна. Тонът му бе изпълнен с отчаяние. — Стой при мен.
Тя се остави да я притегни върху леглото, където се притисна силно о нея; само след няколко минути заспа и ръцете му се отпуснаха. Тя обаче не спа. Ръката й лекичко се плъзна по кожата на рамото му, по гърдите, по кръста.
— О, Либо, мислех, че съм те изгубила, когато те отведоха, мислех, че съм те изгубила, тъй както Пипо. — Той не чуваше шепота й. — Ала ти все така винаги ще се връщаш при мен.
Може и да бе изхвърлена от градината, досущ като Ева, заради греха, сторен от незнание. Но пак като Ева, тя можеше да го понесе, защото все още имаше Либо, нейния Адам.
Но имаше ли го наистина? Имаше ли го? Ръката й потрепери върху голата му плът. Никога не можеше да го има. Бракът бе единственият начин тя и Либо да останат заедно задълго — законите бяха много стриктни във всеки колонизиран свят, но още по-строги, когато колонията бе с католически лиценз. Днес тя можеше да повярва, че той ще поиска да се ожени за нея, когато му дойде времето. Ала Либо беше единственият мъж, за когото никога нямаше да се омъжи.
Защото тогава той би получил автоматично достъп до всеки неин файл, стига да убеди компютъра, че има нужда да го види — а в това число влизаха всичките й работни файлове, независимо колко защити им бе сложила. Междузвездният кодекс го изискваше. В очите на закона женените двойки на практика представляваха една личност.
Тя никога няма да му позволи да проучи тези файлове, инак би открил онова, което знаеше баща му, и тогава щяха да намерят и неговия труп на склона на хълма — той щеше да агонизира под изтезанията на прасенцата, и това щеше да я измъчва всяка нощ през останалия й живот. Нима вината за смъртта на Пипо не бе повече, отколкото можеше да понесе? Да се омъжи за Либо, означаваше да го убие. А да не се омъжи за него пък, бе все едно да убие себе си, защото изобщо не можеше да си представи с кого другиго би могла да бъде, ако не с Либо.
Колко умно от моя страна. Открих такъв път към ада, от който няма връщане.
Тя притисна лице в рамото на Либо и сълзите й рукнаха по гърдите му.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ЕНДЪР
Разпознали сме четири езика на прасенцата. „Мъжкият“ е най-често използваният. Чували сме откъслеци от „Езика на съпругите“, с който очевидно си служат, за да разговарят с женските (какъв начин за разграничаване на половете само!), и от „Дървесния език“, ритуален идиоматичен език, който, казват, използват при своите молитви към прародителските си дьрвета-тотеми. Освен това споменаха за четвърти език, който наричат „Бащин език“ и който очевидно се състои от удряне на различни по размер пръчки една о друга. Те настояват, че това е истински език, който се различава от другите толкова, колкото, да речем, португалският от английския. Може би го наричат Бащин език, защото се осъществява чрез дървени пръчки, чийто произход е от дърветата — а те смятат, че дърветата съхраняват духа на предците им.
Прасенцата са удивително способни в усвояването на човешки езици — правят го много по-добре, отколкото ние усвояваме техните. В последните години през повечето време, когато сме с тях, те говорят Старк или португалски и помежду си. Може би превключват на собствените си езици, когато нас ни няма. Може би дори са приели човешките езици като свои или толкова много ги харесват, че ги използват постоянно като някаква игра. Езиковото „замърсяване“ е нежелателно, но може би е неизбежно, след като в крайна сметка трябва да общуваме с тях.
Д-р Суинглър пита дали имената им и начинът на обръщение към тях разкриват нещо за културата им. Отговорът е категорично „Да“, макар да имам само най-бегла представа какво точно разкриват. Онова, което има значение, е, че никога не сме кръщавали което и да е от тях. Вместо това, докато учеха Старк или португалски, те ни питаха за значението на думите и после обявяваха имената, които си бяха избрали сами или един другиму. Такива имена като „Рутър“ (Риещия) и „Чупасеу“ (Небесен бозайник) може и да са преводи на техните имена от Мъжкия език или просто чуждоезични прякори, които са си избрали да използват.
Те се обръщат един към другиго с „братя“. Женските винаги са наричани „съпруги“, никога — „сестри“ или „майки“. Понякога споменават „бащите“, но терминът неизбежно се употребява за прародителските дървета-тотеми. А що се отнася до това, как наричат нас, те използват „човек“, разбира се, но са възприели също така и новата Демостенова йерархия на изключването. Те смятат хората за фрамлинги, а прасенцата от другите племена за утленинги. Странно обаче, те смятат себе си за рaмани, като така показват или неразбиране на йерархията, или гледат на себе си от човешка гледна точка! И — твърде изумителен обрат — на няколко пъти са споменавали, че женските са варелсе!
Жоау Фигейра Алвареш, „Бележки върху езика на прасенцата и терминологията им“, публикувани в „Семантика“, 9/1948/15
Жилищните райони на Рейкявик бяха издълбани в гранитните стени на фиорда. Жилището на Ендър беше високо в скалата, налагаше му се досадно изкачване по стълби и подвижни мостчета. Разполагаше обаче с прозорец. Бе прекарал по-голямата част от детството си затворен всред метални стени. Където това бе възможно, живееше така, че да може да наблюдава климата на различните светове.
В стаята му беше горещо и светло, слънцето нахлуваше свободно, заслепяваше го, когато идваше от хладния мрак на каменните коридори. Джейн не го изчака зрението му да се приспособи към светлината.
— Имам за теб изненада на терминала — каза тя. Гласът й шепнеше от бижуто в ухото му.
В пространството над терминала стоеше прасенце. То се движеше, почесваше се; сетне посегна. Когато ръката му се появи отново, тя държеше лъскав червей, от който капеше нещо. Отхапа го и телесните сокове се стекоха от устата по гърдите на прасенцето.
— Очевидно — много напреднала цивилизация — рече Джейн.
Ендър се подразни:
— Мнозина нравствени идиоти имат чудесни маниери на хранене, Джейн.
Прасенцето се обърна и заговори:
— Искаш ли да видиш как го убихме?
— Какви ги вършиш, Джейн?
Прасенцето изчезна. На негово място се появи холограма на тялото на Пипо, полегнало на склона под дъжда.
— Направих възстановка на използвания от прасенцата метод на вивисекция, като използвах информацията от огледа, преди трупът да бъде погребан. Искаш ли да я видиш?
Ендър седна на единствения стол в стаята. Сега терминалът му показваше склона на хълма, където още живият Пипо лежеше по гръб, ръцете и краката му бяха завързани за дървени пръти. Десетина прасенца се бяха събрали около него, едно от тях — с костен нож в ръка. Гласът на Джейн отново прозвуча в ухото му:
— Не сме сигурни дали е станало точно така… — Всички прасенца изчезнаха, с изключение на онова с ножа. — Или пък е било ето така.
— Ксенологът в съзнание ли е бил?
— Без съмнение.
— Продължавай.
Джейн безмилостно показа разтварянето на гръдната кухина, ритуалното отстраняване на органите и поставянето им върху земята. Ендър се застави да гледа, опитваше се да схване какво значение би могло да има всичко това за прасенцата. В един момент Джейн прошепна:
