Сетне се завърна при терминала си. Ще унищожи и всички записки за работата си в тази област, всички данни за работата на родителите си, които я бяха насочили към собствените й открития. Всичко ще изчезне. Макар това да бе целта на живота й, въпреки че с това свързваше своята самоличност от много години, тя ще унищожи всичко така, сякаш самата тя ще е наказана, погубена, унищожена. Спря я компютърът.

„Работните бележки по ксенобиоложките изследвания не могат да бъдат изтрити“ — съобщи й той.

Не можеше да го направи. Знаеше от родителите си, от техните файлове, които бе изучавала като Светото писание, като път към самата себе си: нищо не може да бъде унищожено, нищо не може да бъде забравено. Свещеността на познанието бе влязла в душата й по-дълбоко от който и да е катехизис. Бе попаднала в парадоксално положение. Познанието бе убило Пипо; да изтрие това познание означаваше да убие отново родителите си, да убие всичко, което й бяха оставили. Отвсякъде се надигаха стени — прекалено високи, за да ги изкатери, те бавно се приближаваха, смазваха я.

Новиня стори единственото, което можа: защити файловете с всички възможни равнища на защита, постави бариерата на всички известни й ограничения за достъп. Докато е жива, никой друг, освен самата нея, не би могъл да ги види. С едно изключение — като се омъжи, съпругът й ще има достъп, ако заяви нуждата да узнае. Е, няма изобщо да се омъжва. Това беше лесно.

Виждаше бъдещето пред себе си: мрачно, непоносимо и неизбежно. Не смееше да помисли за смъртта, но трудно щеше да остане и жива, неспособна да се омъжи, неспособна дори да мисли по въпроса за откритието си, за да не би да го разгадае и без да ще, да се изпусне и да го съобщи; сама завинаги, завинаги потънала в скръб, завинаги виновна, копнееща за смъртта, ала без право да посегне към нея. И все пак оставаше й едно утешение: никой друг нямаше да умре заради нея. Нямаше да носи повече вина, отколкото сега.

В този миг на мрачно, решително отчаяние тя си спомни за Царицата на кошера и за Хегемона, спомни си за Говорителя на мъртвите. И макар истинският автор, истинският Говорител да бе сигурно от хиляди години в гроба, на много други светове имаше Говорители, които проповядваха като свещеници за онези, които не признаваха никакъв бог, ала въпреки това вярваха в стойността на човешкия живот. Говорители, чиято работа бе да откриват истинските причини и мотиви за стореното от хората и да съобщават истината за техния живот след смъртта им. В тази бразилска колония имаха свещеници вместо Говорители, ала свещениците не можеха да й донесат утешение; затова тя ще извика тук Говорител.

Не го бе осъзнала по-рано, но тя всъщност цял живот бе възнамерявала да постъпи така, от мига, в който за първи път прочете и бе завладяна от „Царицата на кошера“ и „Хегемона“. Тя дори бе проучила въпроса, тъй че познаваше законите. Това тук беше колония с католически лиценз, ала Междузвездният конгрес позволяваше на всички граждани да извикат свещеници от каквото вероизповедание пожелаят, а Говорителите на мъртвите имаха статут на свещеници. Тя можеше да се обади и ако Говорителя решеше да дойде, колонията не можеше да му откаже да го допусне.

Възможно бе Говорителя да не пожелае да дойде. Възможно бе да няма Говорител толкова близко, че да успее да дойде, докато е жива. Но имаше шанс някой да е наблизо — на двайсет, трийсет, четирийсет години разстояние от сегашния момент, — той ще дойде от космодрума и ще започне да разкрива истината за живота и смъртта на Пипо. И може би, когато открие истината и заговори с онзи ясен глас, който бе заобичала от „Царицата на кошера“ и „Хегемона“, може би тогава ще я освободи от вината, която изгаряше сърцето й.

Молбата й бе приета от компютъра; той щеше да осведоми по ансибала Говорителите от близките светове. Моля те, поискай да дойдеш, рече мислено тя на непознатия получател на съобщението. Дори ако трябва да разкриеш пред всички истината за вината ми. Дори така да е, ела.

Събуди се с тъпа болка в кръста и с чувството за тежест върху лицето. Бузата й беше притисната върху чистата повърхност на терминала, който се бе самоизключил, за да я защити от лазерното лъчение. Ала не болката я събуди. Събуди се от лекото докосване по рамото. За миг си помисли, че я докосва Говорителя на мъртвите, вече пристигнал в отговор на молбата й.

— Новиня — прошепна той. Не беше Фаланте пелос Муертос, а друг. Някой, когото бе изгубила в снощната буря.

— Либо — прошепна тя. И започна да се изправя. Направи го твърде рязко — гърбът й се схвана и главата й се замая. Извика тихичко; ръцете му я прихванаха за раменете, за да не падне.

— Добре ли си?

Тя усети дъха му като бриз от любима градина и се почувства в безопасност, почувства се като у дома си.

— Ти си ме търсил.

— Новиня, дойдох веднага, щом можах. Майка спи дълбоко. Пипиню, по-възрастният ми брат, е сега при нея, Арбитъра владее положението и аз…

— Би трябвало да знаеш, че мога да се погрижа за себе си — рече тя.

Миг тишина, след което гласът му прозвуча отново — яден този път, яден и отчаян, уморен, уморен като старостта, като ентропията, като смъртта на звездите.

— Бог ми е свидетел, Иванова, не съм дошъл тук да се погрижа за теб.

Нещо у нея се сви; тя не бе забелязала надеждата, докато не я изгуби.

— Каза ми, че баща ми е открил нещо в твоите симулации. Че е очаквал аз сам да разбера какво е то. Мислех си, че си оставила симулациите на терминала, но когато се върнах в станцията, той беше изключен.

— Така ли?

— Знаеш, че е така, Нова, никой друг, освен теб, не би могъл да изключи програмата. Трябва да я видя.

— Защо?

Той я погледна тъй, сякаш не вярваше на очите си:

— Знам, че още не си се събудила налълно, Новиня, но сигурно си разбрала, че прасенцата убиха татко заради онова, което е открил в твоята симулация.

Тя го погледна, без да трепне и не отвърна нищо. Той бе виждал изражението й на студена решителност и преди.

— Защо не ми ги покажеш? Сега аз съм зенадорът и имам правото да узная.

— Имаш правото да прегледаш всички файлове и бележки на баща си. Имаш правото и да виждаш всичко онова, което съм публикувала.

— Тогава го публикувай!

Тя отново не отвърна нищо.

— Как ще можем да разберем прасенцата, ако не знаем какво е открил баща ми за тях? — Тя не отвърна. — Ти си отговорна пред Стоте свята, пред нашата способност да проумеем единствената извънземна раса, която е още жива. Как можеш да си седиш тук и… какво ти е, да не би да искаш сама да разбереш за какво става дума? Да бъдеш първата?! Добре, бъди първата, аз ще запиша името ти срещу откритието — Иванова Санта Катарина фон Хесе…

— Не ме интересува името ми!

— И аз мога да играя тази игра. Не можеш да откриеш нищо, без онова, което аз знам — тогава и аз ще крия файловете си от теб!

— Не ме интересуват твоите файлове.

Това му дойде твърде много:

— Какво всъщност те интересува? Какво се опитваш да ми сториш? — Той я хвана за раменете, вдигна я от стола, разтърси я и изкрещя в лицето й: — Моят баща беше убит и знаеш защо са го убили, знаеш каква бе симулацията! Веднага ми кажи, покажи ми!

— За нищо на света — прошепна тя. Лицето му се изкриви от мъка.

— Защо? — изкрещя той.

— Защото не искам да умреш.

Тя видя в очите му как постепенно започна да разбира. Да, точно така е, Либо: защото те обичам, защото ако знаеш тайната, прасенцата ще убият и теб. Не ме интересува науката, не ме интересуват Стоте свята и отношенията между човечеството и извънземната раса, не ме интересува нищо друго, само да си жив.

Сълзите най-сетне се отрониха от очите й, затъркаляха се по бузите й.

— Аз искам да умра — рече той.

— Ти утешаваш всички други — прошепна тя. — А кой ще утеши теб?

— Трябва да ми кажеш, за да мога да умра.

И в следващия миг ръцете му вече не държаха раменете й; сега той се бе притиснал към нея, а тя го поддържаше.