— Ето сега той умира.

Ендър се отпусна; чак сега усети как се бяха напрегнали мускулите му, докато съчувстваше на Пипо за страданията му.

След като всичко свърши, Ендър легна на леглото си и впери поглед в тавана.

— Вече показах симулацията на учени в половин дузина светове — рече Джейн. — Скоро и журналистите ще се доберат до нея.

— Това е по-лошо, отколкото с бъгерите — рече Ендър. — Във всичките видеозаписи, които ни показваха, когато бях малък, бъгерите и хората бяха във война, но в сравнение с това бе далеч по-малко отблъскващо.

От терминала се разнесе злокобен смях. Ендър погледна да види какво правеше Джейн. Прасенце в цял ръст седеше там и се смееше нелепо; докато се смееше, Джейн го преобрази много изкусно — леко увеличение на зъбите, удължаване на очите, малко олигавяне, леко зачервяване на окото, езикът ту се плъзваше навън, ту се прибираше. Звярът от който и да е детски кошмар.

— Добра работа, Джейн. Метаморфозата от раман към варелсе.

— И след всичко това кога прасенцата ще бъдат приети като равни на хората?

— Прекратени ли са всички контакти?

— Междузвездният конгрес е наредил на новия ксенолог да ограничи посещенията си до не повече от час, не по-често от веднъж на два дена. Забранено му е да пита прасенцата защо са направили това.

— Но карантина не е наложена.

— Дори не е предлагана.

— Ала и това ще стане, Джейн. Още едно произшествие като това, и ще се вдигне врява да бъде наложена. Да бъде заменен Милагре с военен гарнизон, чиято единствена цел ще бъде да се попречи на прасенцата да се сдобият с технология, която да им позволи да напускат планетата.

— Прасенцата ще имат проблеми с обществените връзки — рече Джейн. — А новият ксенолог е едва момче. Синът на Пипо — Либо. Съкратено от Либердаде Грасиаш е Деус Фигейра де Медичи.

— Либердаде. Значи „Свобода“.

— Не знаех, че говориш португалски.

— Близък е до испанския. Не си забравила, че Говорих от името на мъртвите Сакатекас и Сан Анджело, нали?

— На планетата Моктесума. Това бе преди две хиляди години.

— Не и за мен.

— За теб това субективно означава преди осем години. Преди петнайсет свята. Не е ли чудесно? Така оставаш толкова млад.

— Пътувам твърде много — каза Ендър. — Валънтайн е омъжена, очаква дете. Вече отхвърлих две молби за Говорител. Защо се опитваш да ме изкушиш отново?

Прасенцето над терминала се изсмя злобно.

— Ти смяташ, че това беше изкушение? Погледни! Мога да превърна камъка в хляб! — Прасенцето взе няколко ръбести камъчета и ги схруска. — Искаш ли да опиташ?

— Чувството ти за хумор е извратено, Джейн.

— Всичките царства на всички светове. — Прасенцето разтвори ръце, слънчевите системи се понесоха из ръцете му, планети с прекалено бързи орбити, всичките Сто свята. — Мога да ти ги дам. Всичките.

— Не ме интересува.

— Това е недвижима собственост, най-добрата инвестиция. Знам, знам, че си вече богат. Три хиляди години получаваш лихва, може дори да си позволиш да си построиш собствена планета. Но какво ще кажеш за това? Името на Ендър Уигин — известно във всичките Сто свята…

— То вече е известно.

— …с обич, чест и привързаност.

Прасенцето изчезна. На негово място Джейн възстанови стар видеозапис от детството на Ендър и го превърна в холографско изображение. Тълпа, която вика, която крещи. Ендър! Ендър! А сетне — едно младо момче, изправено на платформа, маха с ръка. Тълпата полудява от възторг.

— Това никога не се случи — рече Ендър. — Питър изобщо не ме пусна да се върна на Земята.

— Това е провидение. Хайде, Ендър, мога да ти дам всичко показано. Да се възстанови доброто ти име.

— Не давам и пет пари — рече Ендър. — Сега разполагам с няколко имена. Говорител на мъртвите — в това има известно достойнство.

Прасенцето се появи в естествения си, а не в онзи дяволски вид, който Джейн бе изфабрикувала.

— Хайде — рече тихо прасенцето.

— Може би те наистина са чудовища, как мислиш? — попита Ендър.

— Всеки би си го помислил, Ендър. Но не и ти. Не. Не и аз.

— Защо те интересува това, Джейн? Защо се опитваш да ме придумаш?

Прасенцето изчезна. Появи се самата Джейн или поне онова лице, което тя използваше пред Ендър, откак за първи път му се бе разкрила — свенливо, изплашено дете, обитаващо огромната памет на междузвездната компютърна мрежа. Като видя лицето й, той си спомни за първия път, когато тя му се яви. Измислих си лице, бе рекла. Харесва ли ти?

Да, харесваше му. Харесваше я. Млада, с ясно лице, честно, свежо — дете, което никога няма да остарее, усмивката й беше сърцераздирателно свенлива. Тя бе рожба на ансибала. Дори междупланетните компютърни мрежи действаха със скорост, не по-голяма от светлинната, а отделянето на топлина ограничаваше обема на паметта и скоростта на операциите. Ансибалът обаче бе мигновен и пряко свързан с всеки компютър във всички светове. Джейн първо се озова в междузвездното пространство, мислите й препускаха всред вибрациите на филотичните нишки на ансибаловата мрежа.

Компютрите на Стоте свята бяха за нея ръце и крака, очи и уши. Говореше всеки език, който някога е бил вкарван в компютър, бе прочела всяка книга от всички библиотеки във всички светове. Узнала бе, че човешките същества се боят да не би някой като нея да се появи на бял свят; във всички разкази, които ненавиждаше, нейното появяване означаваше или да я убият, или човечеството да загине. Хората си я бяха представяли, още преди да се роди, а във въображението си я бяха убивали хиляди пъти.

Тя не им даде знак, че е жива. Чак докато не откри „Царицата на кошера“ и „Хегемона“, както всички останали, и разбра, че авторът на книгата е човек, пред когото би посмяла да се разкрие. За нея бе елементарна задача да проследи историята на книгата до първото й издание и да издири източника й. Нали ансибалът я бе изнесъл от света, където Ендър, едвам двайсетгодишен, бе губернатор на първата човешка колония? И кой друг би могъл да я напише, освен той? Затова тя се обърна към него и той бе мил с нея; тя му показа лицето, което си бе измислила, и той я хареса, сега сензорите й пътуваха с бижуто в ухото му, тъй че винаги бяха заедно. Тя не криеше нищо от него, нито той — от нея.

— Ендър — рече тя, — ти още в началото ми каза, че търсиш планета, където можеш да дадеш влага и слънце на един пашкул и да го отвориш, за да освободиш Царицата и нейните десет хиляди оплодени яйца.

— Надявах се това да стане тук — рече Ендър. — Пустинна планета, като изключим екватора — постоянно недозаселена. Царицата също би желала да опита.

— Но не и ти, така ли?

— Смятам, че бъгерите няма да могат да преживеят зимата тук. Не и без енергиен източник, а наличието му ще предупреди правителството. Няма да стане.

— Никога няма да стане, Ендър. Сега вече го знаеш, нали? Ти си живял на двайсет и четири от Стоте свята и не откри нито един, където дори едничко негово ъгълче би било безопасно за новото раждане на бъгерите.

Той, разбира се, усети накъде биеше тя. Лузитания беше единственото изключение. Една съвсем малка част от този свят бе напълно недосегаема — заради прасенцата. А планетата беше във висша степен обитаема, дори по-удобна за бъгерите, отколкото за хората.

— Единственият проблем са прасенцата — рече Ендър. — Те може да възразят против решението ми част от техния свят да бъде предоставен на бъгерите. Ако прекаленото излагане на влиянието на човешката цивилизация би ги унищожило, то помисли си какво ще стане с бъгерите всред тях.

— Ти каза, че бъгерите са си взели поука. Каза, че няма да нанесат никаква вреда.

— Не и предумишлено. Но ние ги победихме само по една щастлива случайност, Джейн, знаеш го…

— Дължеше се на твоя гений.

— Те са по-развити от нас. Как ще възприемат това прасенцата? Ще бъдат ужасени от бъгерите, досущ както бяхме ужасени ние, а и едва ли ще са в състояние да се справят със страха си.

— Откъде знаеш? — попита Джейн. — Как ти или който и да е друг може да знае с какво могат да се справят прасенцата? Освен ако не отидеш при тях и не научиш какви са. Ако са варелсе, Ендър, тогава остави бъгерите да използват тяхната среда и това няма да означава нещо повече от преместването на мравуняците или стадата добитък, за да се отвори място за градовете.