— Те са рамани — рече Ендър.

— Още не го знаеш.

— Знам го. Твоята симулация: това не беше изтезание.

— О, така ли? — Джейн отново показа възстановката на тялото на Пипо миг преди смъртта му. — Тогава може би не разбирам смисъла на думата.

— Пипо сигурно го е усетил като изтезание, но ако твоята симулация е точна — а аз знам, че е точна, Джейн, — то целта на прасенцата не е била да му причинят болка.

— Доколкото разбирам човешката природа, Ендър, дори религиозните ритуали носят в сърцевината си болка.

— Не бе и религиозна церемония, поне не изцяло. Ако е било просто жертвоприношение, нещо не е както трябва.

— Какво знаеш ти за това? — Сега терминалът показваше подигравателното лице на професор, олицетворение на академичен снобизъм. — Цялото ти образование бе военно, единствената ти друга дарба е, че имаш нюх към словото. Написа бестселър, който роди хуманистична религия — но с какво това те квалифицира, че да разбереш прасенцата?

Ендър затвори очи:

— Може би греша.

— Но вярваш, че си прав, нали?

Позна по гласа й, че бе възстановила на терминала собственото си лице. Отвори очи:

— Мога да се доверя единствено на интуицията си, на преценките, които не са плод на анализ. Не знам какво правеха прасенцата, но то беше целенасочено. Не злобно, не жестоко. Все едно, че бяха лекари, които се стремят да спасят живота на пациента, а не мъчители, които се опитват да го отнемат.

— Разбрах те — прошепна Джейн. — Разбрах те във всяко отношение. Ти трябва да идеш и да видиш дали Царицата на кошера може да живее там под заслона на частичната карантина, вече наложена на планетата. Трябва да идеш и да видиш дали можеш да разбереш кои всъщност са прасенцата.

— Дори да си права, Джейн, аз не мога да ида там — рече Ендър. — Имиграцията е строго ограничена, а и без това не съм католик.

Джейн извъртя очи.

— Смяташ ли, че бих стигнала чак дотук, ако не знаех как да те изпратя там?

Появи се ново лице. На девойче, което в никакъв случай не бе тъй невинно и красиво като Джейн. Лицето й беше сурово и студено, очите й — блестящи и пронизващи, устните й бяха свити в гримасата на човек, принуден да живее с постоянна болка. Беше млада, ала изражението й бе поразително старо.

— Ксенобиоложката на Лузитания. Иванова Санта Катарина фон Хесе. Наричат я Нова или Новиня. Тя е поискала да пристигне Говорител на мъртвите.

— Защо изглежда така? — попита Ендър. — Какво й се е случило?

— Родителите й са починали, докато е била малка. Ала в последните няколко години тя е заобичала друг мъж като баща. Мъжа, който току-що бе убит от прасенцата. Тя би искала да Говориш за неговата смърт.

Взрял се в лицето й, Ендър отхвърли настрани загрижеността си за Царицата на кошера и за прасенцата. Познаваше това изражение на тъга на възрастен върху лицето на дете. Беше го виждал и преди, през последните седмици на Войната с бъгерите, когато беше на ръба на издържливостта си и разиграваше битка подир битка в една игра, която всъщност не бе никаква игра. Беше го виждал след края на войната, когато откри, че тренировките му изобщо не бяха тренировки, че симулациите бяха истински събития, че бе командвал чрез ансибала флотилията на човечеството. Тогава, след като узна, че бе избил всички живи бъгери, когато установи акта на ксеноцида, който неволно бе извършил, изражението на собственото му лице в огледалото беше такова — изражение на вина, по-тежка, отколкото човек можеше да понесе.

Какво се бе случило на това момиче, какво бе сторила Новиня, та да изпитва такава болка?

Той се заслуша във фактите от живота й, които Джейн му избълва. Бяха статистични данни, ала Ендър бе Говорител на мъртвите; неговият гений — или неговото проклятие, — се състоеше в способността му да си представя събитията така, сякаш ги виждаше някой друг. Това го бе превърнало в блестящ военен командир, както по отношение на водачеството на собствената си армия — бяха деца всъщност, — така и в отгатването на противниковите намерения. Това означаваше също, че от голите факти за живота на Новиня той бе в състояние да отгатне — не, не да отгатне, а да узнае — как смъртта на родителите й и фактическото им канонизиране я бяха отчуждили, как бе засилила изолацията си, като се бе хвърлила презглава в занаята на родителите си. Знаеше какво се крие зад забележителното й постижение да стане пълноправна ксенобиоложка с години по-рано от обичайното. Разбираше също какво означаваше за нея кротката обич и приемането й от страна на Пипо, колко дълбока бе нуждата й от приятелството на Либо. На Лузитания нямаше жива душа, която да познава истински Новиня. Ала затворен в свота пещера в Рейкявик, на ледената планета Трондхайм, Ендър Уигин я познаваше, обичаше я и ридаеше горко за нея.

— Значи ще отидеш — прошепна Джейн. Ендър не бе в състояние да проговори. Джейн се оказа права. И без друго щеше да отиде, като Ендър Ксеноцида, тъй като протекционистичният статус на Лузитания би могъл да превърне планетата в мястото, където Царицата на кошера да бъде освободена от трихилядолетния си плен и той да изкупи престъплението, което бе извършил в детството си. А би отишъл и като Говорител на мъртвите, за да разбере прасенцата и да ги обясни на човечеството, за да бъдат приети, ако наистина бяха рамани, а не омразни и предизвикващи страх варелсе.

Сега щеше да отиде и поради друга, по-дълбока причина. Щеше да отиде, за да помогне на момичето Новиня, заради блестящия й ум, заради отчуждението й, заради болката, заради вината — заради същите неща, които го съпровождаха в собственото му откраднато детство, заради същите семена на скръбта, които все още живееха у него. Лузитания се намираше на двайсет и две светлинни години разстояние. Щеше да пътува със скорост съвсем близка до светлинната и въпреки това нямаше да пристигне при нея, преди да е станала почти четирийсетгодишна. Ако бе във властта му, би отишъл веднага при нея чрез филотичната мигновеност на ансибала; но знаеше също, че болката й ще почака. И когато пристигне, тя все още ще бъде там, ще го очаква. Нима неговата собствена болка не бе оцеляла през всичките тези години?

Риданията му секнаха; овладя емоциите си.

— На колко години съм? — попита той.

— Изминали са 3081 години, откак си роден. Но субективната ти възраст е 36 години и 118 дни.

— И на колко години ще бъде Новиня, когато пристигна там?

— Плюс-минус няколко седмици, в зависимост от деня на отпътуването ти и доколко звездолетьт ще може да доближи скоростта на светлината, тя ще бъде почти на трийсет и девет.

— Искам да замина утре.

— Необходимо е време, за да се поръча звездолет, Ендър.

— Има ли някой в орбита около Трондхайм?

— Половин дузина, разбира се, но само един би могъл да е готов за утре и той е натоварен със скрика за луксозната търговия на Кирилия и Армения.

— Никога не съм те питал колко съм богат.

— Аз се погрижих добре за инвестициите ти през последните години.

— Тогава купи ми кораба и товара му.

— Какво ще правиш със скриката на Лузитания?

— Какво правят с нея кирилианците и арменците?

— Носят част от нея като дрехи, а останалото изяждат. Но те плащат много повече, отколкото може да си позволи някой на Лузитания.

— Тогава след като подаря товара на лузитанците, може би възмущението им, че Говорител пристига в католическа колония ще се посмекчи.

Джейн се превърна в дух, който излиза от бутилка:

— Чух те, о, Господарю, и ще изпълня заповедите ти. — Духът се превърна в дим, който бе всмукан през гърлото на бутилката. Сетне лазерите изключиха и пространството над терминала опустя.

— Джейн? — рече Ендър.

— Да? — отвърна тя чрез бижуто в ухото му.

— Защо искаш да отида на Лузитания?

— Искам да добавиш трети том след „Царицата на кошера“ и „Хегемона“. За прасенцата.

— Защо толкова много държиш на тях?

— Защото след като напишеш книгите, които разкриват душата на трите живи вида, познати на хората, ще бъдеш готов да напишеш и за четвъртия.