Миро се усмихна:

— Ние ги наричаме Съмнителни дейности. Те започнаха случайно при Пипо. Ала Либо ги вършеше преднамерено и ние продължаваме работата му. Внимателно, постепенно. Ние не просто отхвърлихме правилата, наложени от Конгреса. Имаше кризи и трябваше да помогнем. Преди няколко години например на прасенцата не им достигаха масиоси, дървесните червеи, които са основната им храна…

— Това ли смяташ да му кажеш първо? — попита Уанда.

Аха, помисли си Ендър: за нея не е толкова важно да запази солидарността помежду им, колкото за него.

— Той е тук отчасти и за да Говори за смъртта на Либо — рече Миро. — А това се случи тъкмо преди нея.

— Нямаме доказателства за случайна връзка…

— Нека аз да установя случайните връзки — рече тихо Ендър. — Кажете ми какво стана, след като прасенцата изгладняха.

— Те казаха, че съпругите били изгладнели. — Миро пренебрегна безпокойството на Уанда. — Нали разбираш, мъжките събират храна за женските и за малките, но не им достигаше. Непрекъснато намекваха, че ще се наложи да влязат във война. И как навярно всички ще загинат. — Миро поклати глава. — Изглеждаха почти щастливи при тази мисъл.

Уанда се изправи.

— Той дори не е обещал. Не е обещал нищо.

— Какво искате да ви обещая? — попита Ендър.

— Да не съобщаваш за тези…

— Да не ви обадя ли? — попита Ендър.

Тя кимна, макар очевидно да се подразни от детинската фраза.

— Няма да обещая нищо подобно — рече Ендър. — Моята работа е да казвам.

Тя се врътна към Миро.

— Видя ли!

Миро на свой ред изглеждаше изплашен.

— Не бива да ни обаждаш. Ще запечатат вратата. Никога повече няма да ни пуснат!

— И вие ще трябва да си търсите друга работа, така ли? — попита Ендър.

Уанда го погледна презрително:

— Нима смяташ, че ксенологията е само това? Някаква си работа? Там, в гората, има друг интелигентен вид. Раман, а не варелсе, и той трябва да бъде опознат.

Ендър не отговори, ала погледът му не слизаше от лицето й.

— Това е като Царицата на кошера и Хегемона — рече Миро. — Прасенцата… те са като бъгерите. Само че са по-малки, по-слаби, по-примитивни. Човек може да изследва животните и да не дава пет пари, ако някое от тях падне мъртво или го изядат, ала тези… те са като нас. Не може просто да изучаваме глада им, да наблюдаваме унищожението им във войни, ние ги познаваме, ние…

— Вие ги обичате — рече Ендър.

— Да — отвърна предизвикателно Уанда.

— Но ако ги оставите, ако изобщо ви нямаше тук, те не биха изчезнали, нали?

— Не — отвърна Миро.

— Аз ти казах, че ще е същият като комитета — рече Уанда.

Ендър не й обърна внимание:

— Какво ще им струва, ако си отидете?

— Това е като… — Миро търсеше думите, — като… все едно да се върнеш назад, на старата Земя преди Ксеноцида, преди междузвездните полети, и да кажеш на хората: „Можете да пътувате между звездите, можете да живеете на други светове.“ И да им покажеш хиляди малки чудеса. Светлина, която се запалва от ключ. Стомана. Дори прости неща — гърнета, които се пълнят с вода. Селско стопанство. Те те виждат, знаят какъв си, знаят, че могат да станат като теб, да правят всичко, което ти правиш. И какво ще рекат: „вземи си тези неща, не ни ги показвай, остави ни да живеем своя гаден, краткотраен, жесток живот, остави еволюцията да следва хода си“? Не, те ще кажат: „Дай ни, научи ни, помогни ни.“

— И ти отвръщаш „Не мога“ и сетне си отиваш.

— Прекалено късно е! — рече Миро. — Не разбираш ли? Те вече са видели чудесата! Вече са видели как долитаме тук. Видели са ни едри и силни, с магически оръдия на труда и с познания за неща, които дори не са сънували. Твърде късно е да се сбогуваме и да си тръгнем. Те знаят какво е възможно. И колкото по-дълго останем, толкова повече те ще се опитват да научат, а колкото повече научат, толкова повече ние ще се убеждаваме, че познанието им помага, а ако изпитваш някакво съчувствие, ако разбереш, че те са… че са…

— …хора…

— Рамани поне. Те са наши деца, разбираш ли това?

Ендър се усмихна:

— Кой човек измежду вас ще даде на сина си камък, ако му поиска хляб?

Уанда кимна.

— Точно така. Правилата на Конгреса ни повеляват да им дадем камъни. Макар и да разполагаме с толкова много хляб.

Ендър се изправи:

— Е, хайде да вървим.

Уанда не беше готова:

— Още не си обещал…

— Чели ли сте „Царицата на кошера“ и „Хегемона“?

— Аз съм ги чел — отвърна Миро.

— Можете ли да допуснете, че човек, който е избрал да се нарича Говорител на мъртвите, ще направи така, че да навреди на тези „малките“, на пекениносите?

Тревогата на Уанда видимо се стопи, но враждебността й не намаля:

— Ти си ловък, сеньор Андрю, Говорителю на мъртвите, и си много хитър. Напомняш му за Царицата на кошера, а на мен с половин уста пробутваш редове от Светото писание.

— Говоря с всекиго на езика, който разбира — рече Ендър. — Това не е ловкост. Това е яснота.

— Значи ще направиш онова, което пожелаеш.

— Стига да не навреди на прасенцата.

Уанда рече презрително:

— Според твоята преценка.

— Не мога да използвам друга преценка.

Той се извърна от нея, излезе изпод сянката на разтворените клони на дървото и пое към гората, която го очакваше на върха на хълма. Те го последваха, подтичваха, за да го догонят.

— Трябва да ти кажа — рече Миро, — че прасенцата питаха за теб. Те вярват, че си онзи същият Говорител, който е написал „Царицата на кошера“ и „Хегемона“.

— Чели ли са ги?

— Те дори доста добре са ги втъкали в религията си. Отнасят се към разпечатката, която им дадохме, като към свещена книга. И сега твърдят, че самата Царица на кошера говори с тях.

Ендър го погледна:

— И какво им казва? — попита.

— Че ти си истинският Говорител. И че Царицата на кошера е с теб. И че ще я доведеш да живее с тях, да ги научи на всичко за метала и… абе, все такива шантави неща. Най-лошото е, че хранят толкова непосилни надежди по теб.

Миро очевидно вярваше, че това бяха просто молби, ала Ендър знаеше, че Царицата на кошера разговаряше от пашкула си с някого.

— Как, казват, Царицата на кошера разговаря с тях?

Уанда бе минала сега от другата му страна.

— Не с тях, а само с Рутър. А Рутър говори с тях. Всичко това е част от тотемната им система. Ние винаги сме се опитвали да се съобразяваме с нея и да действаме така, сякаш й вярваме.

— Колко снизходително от ваша страна — рече Ендър.

— Това е стандартната антропологична практика — каза Миро.

— Вие сте толкова заети да се правите, че им вярвате, че не ви остава възможност да научите нещо от тях.

За малко те поизостанаха от него и на практика той навлезе сам в гората. Изтичаха да го догонят.

— Ние сме посветили живота си да ги изучаваме! — рече Миро.

Ендър спря:

— Но не и пряко самите тях.

Току бяха навлезли всред дърветата; на фона на шарената сянка лицата им бяха неразгадаеми. Ала той знаеше какво биха му казали израженията им. Раздразнение, възмущение, презрение — как смее този неквалифициран чужденец да поставя под въпрос професионалния им подход? Ето как:

— Вие в самата си същност сте убедени в културното си превъзходство. Вършите Съмнителните си дейности, за да помогнете на горките малки прасенца, ала за нищо на света няма да забележите кога те могат да научат вас самите на нещо.

— Като какво? — попита Уанда. — Като например как убиват най-големия си благодетел, как го измъчват до смърт, след като е спасил живота на десетки от техните съпруги и деца ли?

— Тогава защо се примирявате? Защо им помагате след стореното от тях?

Миро се мушна между Уанда и Ендър. Да я защити, помисли си Ендър, или да й попречи да разкрие слабостта си.

— Ние сме професионалисти. Разбираме, че има културни различия, които не можем да обясним…

— Вие приемате, че прасенцата са животни и не можете да ги осъждате за убийството на Либо и на Пипо повече, отколкото бихте обвинили кабрата, че дъвче капим.