— Точно така — рече Миро.

Ендър се усмихна:

— И точно заради това няма никога да научите нещо от тях. Защото ги смятате за животни.

— Ние ги смятаме за рамани! — Уанда избута Миро и излезе пред него. Очевидно не се нуждаеше много да бъде защитавана.

— Отнасяте се към тях така, сякаш не са отговорни за собствените си действия — рече Ендър. — Раманите са отговорни за онова, което вършат.

— А ти какво възнамеряваш да направиш? — попита го саркастично Уанда. — Да дойдеш и да ги подложиш на съд ли?

— Ето какво ще ви кажа. Прасенцата са научили повече за мен от мъртвия Рутър, отколкото знаете вие, макар да съм с вас.

— Какво би трябвало да означава това? Че действително си истинският Говорител ли? — Миро очевидно сметна това предположение за нелепо в невъзможно. — Предполагам, че имаш и някой и друг бъгер, който обикаля в орбита със звездолета ти и чака да го доведеш и…

— Означава едно — прекъсна го Уанда: — този аматьор смята, че е по-добре квалифициран от нас да се справи с прасенцата. Що се отнася до мен, това е доказателство, че не биваше изобщо да се съгласяваме да го водим при…

В този миг Уанда се спря да говори, защото изпод храсталака се подаде едно прасенце. Беше по-малко, отколкото Ендър бе очаквал. Мирисът му, макар и не съвсем неприятен, беше по-силен, отколкото можеше да му внуши компютърната симулация на Джейн.

— Твърде късно — прошепна Ендър. — Мисля, че вече се срещнахме.

Изражението на прасенцето, ако изобщо имаше такова, беше напълно неразгадаемо за Ендър. Миро и Уанда обаче долавяха нещо от този език на жестовете.

— Той е удивен — прошепна Уанда.

Като му показваше, че разбира онова, което той не схваща, тя го поставяше на мястото му. Добре. Ендър знаеше, че тук е новак. Надяваше се обаче, че ги бе пораздрусал малко, че ги бе извадил от неоспорвания им начин на мислене. Очевидно бе, че следваха добре установени шаблони. Ако се надяваше да получи изобщо помощ от тях, те трябваше да нарушат тези стари модели и да стигнат до нови заключения.

— Лийф-ийтър — рече Миро.

Лийф-ийтър не откъсваше поглед от Ендър.

— Говорителя на мъртвите — рече той.

— Ние го доведохме — каза Уанда.

Лийф-ийтър се обърна и изчезна в храстите.

— Какво означава това? — попита Ендър. — Че си тръгна ли?

— Да не искаш да кажеш, че още не си разбрал? — попита Уанда.

— Независимо дали ви харесва, или не — рече Ендър, — прасенцата искат да говорят с мен и аз ще разговарям с тях. Мисля, че ще е по-добре, ако ми помагате да се ориентирам какво става. Или вие също не разбирате?

Видя как се борят с раздразнението си. Но сетне, за радост на Ендър, Миро взе решение. Вместо да говори надменно, заприказва простичко, меко:

— Да. И ние не разбираме. Все още си играем на догадки с прасенцата. Те ни задават въпроси, ние им задаваме въпроси и въпреки всичките ни усилия, нито те, нито ние някога сме разкривали нещо особено. Дори не им задаваме въпроси, чиито отговори наистина искаме да узнаем, защото се боим, че ще научат от въпросите ни повече за нас.

Уанда не желаеше да се съобрази с решението на Миро да сътрудничи:

— Ние знаем повече, отколкото ти ще научиш за двайсет години — рече тя. — И си луд, ако смяташ, че можеш да узнаеш онова, което ние знаем, в един десетминутен разговор в гората.

— Нямам нужда да науча онова, което вие знаете — рече Ендър.

— Така ли смяташ? — попита Уанда.

— Защото сте с мен — усмихна се Ендър.

Миро го разбра и го прие като комплимент. И отвърна на усмивката.

— Ето какво знаем, а то никак не е много. Лийф-ийтър вероятно не се радва да те види. Има разкол между него и едно прасенце на име Човек. След като си помислиха, че няма да те доведем, Лийф-ийтър беше сигурен, че е спечелил. А сега победата му е отнета. Може би спасихме живота на Човек.

— За сметка на живота на Лийф-ийтър ли? — попита Ендър.

— Кой знае? Моето вътрешно чувство е, че бъдещето на Човек е подложено на риск, докато това на Лийф-ийтър не е. Той просто се опита да провали Човек, а не толкова да спечели.

— Но не сте сигурни.

— Това е едно от нещата, за които никога не питаме — усмихна се отново Миро. — Но ти си прав. Това се е превърнало в навик: обикновено дори не забелязваме, че не питаме.

Уанда се ядоса:

— Прав ли бил? Той дори не ни е видял да работим и изведнъж се превръща в критик на…

Ендър обаче нямаше никакъв интерес да ги гледа как се дърлят. Пое в посоката, в която бе изчезнал Лийф-ийтър, остави ги да го последват, ако искат. Те, разбира се, го сториха, оставиха спора си за по-кьсно. След като установи, че го следват, той отново започна да ги разпитва.

— Тези Съмнителни дейности, които сте извършили… — рече, без да се се спира, той, — въведохте ли нови храни в режима им?

— Научихме ги как да ядат корените на мердоната — каза Уанда. Тонът й беше отсечен, делови, но поне му говореше. Не позволяваше на гнева си да й попречи да участва в, както изглеждаше, решителна среща с прасенцата. — Как да унищожат съдържанието на цианид, като ги киснат и сушат на слънцето. Това бе краткосрочното решение.

— Дългосрочното бе в някои от отхвърлените от мама адаптации на амаранта — рече Миро. — Тя създаде сорт амарант, който толкова добре се приспособяваше към условията на Лузитания, че не беше много добър за хората. С прекалено голямо съдържание на лузитански протеин, за сметка на земния. Ала за прасенцата той изглеждаше подходящ. Помолих Ела да ми даде някои от отхвърлените сортове, без да й казвам колко е важно това.

Не се заблуждавайте относно онова, което Ела прави, уж без да знае, рече си на ум Ендър.

— Либо им ги даде, научи ги как да ги садят. А после — как да ги смелят, да направят брашно, сетне — хляб. Гаден на вкус, ала за първи път получиха възможността да контролират храненето си. Оттогава надебеляха и станаха нахални.

Тонът на Уанда беше горчив:

— Но те убиха татко веднага, след като отнесоха на съпругите първите самуни хляб.

Ендър повървя известно време в мълчание, опитваше се да открие смисъла във всичко това. Прасенцата са убили Либо веднага, след като ги е спасил от глад? Немислимо, ала въпреки това се бе случило. Как би могло подобно общество да се развива, след като убива онези, които допринасят най-много за оцеляването му? Би трябвало да направят обратното — да наградят най-ценните, като увеличат възможността им за възпроизвеждане. Тъкмо по този начин общностите увеличават възможностите си да оцелеят като групи. Как биха могли тези прасенца да оцелеят, след като убиват онези, които са допринесли най-много за оцеляването им?

И все пак имаше и човешки прецеденти. Тези деца — Миро и Уанда, с техните Съмнителни дейности, те бяха по-добри и по-мъдри в дългосрочен аспект, отколкото комитетът на Междузвездния конгрес, който бе съставил правилата. Ако ги усетят обаче, ще ги отведат от родната им планета на някой друг свят — а това си бе смъртна присъда, защото, преди изобщо да могат да се завърнат, всичките им познати ще са мъртви, а би могло и да бъдат съдени и вероятно — тикнати в затвора. Нито идеите им, нито гените им ще се разпространят и обществото ще изгуби от това.

И все пак фактът, че хората също го правеха, не придаваше никакъв смисъл на това. Освен другото, арестът и затворът за Миро и Уанда, ако изобщо се случат, ще имат смисъл, ако се погледне на хората като на единно общество, чийто враг са прасенцата; ако се реши, че всяко нещо, което би помогнало на прасенцата, ще е някаква заплаха за човечеството. Тогава наказанието спрямо хора, които са усъвършенствали културата на прасенцата, ще бъде наложено не за да се защитят прасенцата, а за да им се попречи да се развият.

В този момент Ендър ясно осъзна, че правилата, които контролираха контакта на хората с прасенцата, всъщност изобщо не действаха в защита на извънземните. Те действаха, за да гарантират властта и върховенството на хората. От тази гледна точка, като извършваха Съмнителните си дейности. Миро и Уанда бяха предатели спрямо егоизма на собствения си вид.