— Ренегати — рече гласно той.

— Какво? — рече Миро. — Какво каза?

— Ренегати. Онези, които се отричат от собствения си народ, и обявяват врага за свой.

— Аха — каза Миро.

— Не сме такива — каза Уанда.

— Такива сме — рече Миро.

— Аз не съм се отказала от човечеството!

— Ако се има предвид как го определя епископ Перегрино, то отдавна сме се отказали — рече Миро.

— Но така, както аз го определям… — понечи да каже тя.

— Според това как ти го определяш — рече Ендър, — прасенцата също са хора. Ето защо сте ренегати.

— Струва ми се, каза, че се отнасяме към прасенцата като към животни! — рече Уанда.

— След като не ги държите отговорни, след като не им задавате преки въпроси, след като се опитвате да ги измамите, тогава се отнасяте към тях като към животни.

— С други думи — намеси се Миро, — когато спазваме правилата на комитета.

— Да — рече Уанда, — да, това е вярно, ние сме ренегати.

— А ти? — попита Миро. — Ти защо си ренегат?

— О, човешката раса ме изрита много отдавна. Ето защо станах Говорител на мъртвите.

След тези думи излязоха на просеката на прасенцата.

Мама я нямаше на вечеря. Миро — също. Това бе добре дошло за Ела. Когато някой от двама им беше у дома, Ела губеше властта си; не можеше да държи под контрол по-малките. Но нито Миро, нито майка им можеха да заемат мястото на Ела. Никой не се подчиняваше на Ела, но и никой друг не се опитваше да поддържа реда. Затова бе по-спокойно, по-лесно, когато двамината ги нямаше.

Не че малките и сега се държаха кой знае колко добре. Те просто й се съпротивляваха по-слабо. Наложи й се само да извика няколко пъти на Грего, за да спре да ръга и рита Куара под масата. А днес и Куим, и Олядо се държаха добре. Нямаше го обичайното им дърлене.

Докато не свърши вечерята.

Куим се облегна назад на стола си и се усмихна злобно на Олядо.

— Значи ти си научил шпионина как да отвори файловете на мама.

Олядо се обърна към Ела:

— Пак оставяш Куим да си оцапа устата, Ела. Трябва да се поддържа по-голяма чистота.

Това беше начинът на Олядо да призове Ела на помощ — чрез хумор.

Куим не искаше Олядо да получи никаква помощ.

— Ела този път не е на твоя страна, Олядо. Никой не е на твоя страна. Ти си помогнал на онзи подъл шпионин да отвори файловете на мама и това те прави толкова виновен, колкото и него. Той е слуга на дявола, значи и ти си такъв.

Ела усети как тялото на Олядо се напряга от ярост; представи си за миг как ще хвърли чинията си върху Куим. Ала този миг премина. Олядо се успокои:

— Съжалявам — рече той, — нямах намерение да го правя.

Той се предаваше пред Куим. Признаваше, че Куим е прав.

— Надявам се — намеси се Ела, — имаш предвид, че съжаляваш, защото не си имал намерение да го направиш. Надявам се, че не се извиняваш, защото си помогнал на Говорителя на мъртвите.

— Разбира се, че се извинява, защото е помогнал на шпионина — рече Куим.

— Защото — рече Ела — ние сме длъжни да помагаме на Говорителя с всички сили.

Куим скочи на крака, наведе се над масата, за да изкрещи в лицето й:

— Как можеш да твърдиш такова нещо! Той е нарушил мамината неприкосновеност, разкривал е тайните й, той…

За своя изненада Ела също скочи и закрещя срещу него, при това по-силно:

— Тайните на мама са причината за половината отрова в тази къща! Тайните на мама са причината всички да сме болни, включително и тя самата! Затова може би единственото правилно нещо ще е да се откраднат всичките й тайни и да излязат наяве, преди да са ни убили!

Тя спря да вика. И Куим, и Олядо се бяха изправили пред нея, притиснати към стената, сякаш думите й бяха куршуми, които ги екзекутираха. Тихо, но напрегнато Ела продължи:

— Ако питате мен. Говорителя на мъртвите е единствената ни възможност да се превърнем отново в семейство. А тайните на мама са единственото препятствие по този път. Затова днес аз му казах всичко, за което знам, че го има във файловете на мама; искам да му дам всяко зрънце истина, което мога да открия.

— Тогава ти си най-лошата предателка от всички — рече Куим.

Гласът му трепереше. Беше на ръба да се разплаче.

— Аз твърдя, че да се помага на Говорителя на мъртвите е проява на лоялност — отвърна Ела. — Единственото предателство е да се подчиняваме на мама, защото онова, което тя иска, върху което е работила цял живот, е собствената й разруха и унищожението на това семейство.

За изненада на Ела не Куим, а Олядо се разплака. Сълзотворните му жлези, естествено, не действаха, ампутирани при присаждането на очите му. Затова очите му не овлажняха с прииждащите ридания. Вместо това той се преви на две и изстена, сетне се отпусна покрай стената, докато не седна на пода, с глава между коленете — ридаеше и ридаеше. Ела разбра защо. Защото тя му бе казала, че обичта му към Говорителя не бе проява на нелоялност, че не бе съгрешил, а той вярваше на думите й, знаеше, че казаното бе истина.

Тя вдигна поглед от Олядо и видя майка си, застанала на прага на вратата. Ела усети как отслабва вътрешно, как се разтреперва при мисълта, че може би майка й бе дочула всичко.

Ала мама не изглеждаше ядосана. Само малко тъжна и много уморена. Гледаше Олядо.

Яростта на Куим намери гласа си:

— Чу ли какво каза Ела? — попита той.

— Да — отвърна мама, без да сваля поглед от Олядо. — И доколкото мога да преценя, тя може и да е права.

Ела беше не по-малко обезоръжена от Куим.

— Вървете си в стаите, деца — рече тихо мама. — Трябва да поговоря с Олядо.

Ела викна с ръка Грего и Куара, те се плъзнаха от столовете си на земята и изтичаха при нея, с широко отворени и изумени очи от необичайната развръзка. В крайна сметка дори татко не бе успявал да разплаче Олядо. Тя ги поведе от кухнята към спалнята им. Чу се как Куим крачи в коридора към своята стая, как затръшва вратата и се свива на кълбо на леглото си. А в кухнята риданията на Олядо затихнаха, успокоиха се и спряха, след като мама, за първи път, откакто бе изгубил очите си, го взе в прегръдките си и го утеши; мълчаливите й сълзи мокреха косата му, докато го люлееше напред-назад.

Миро не знаеше как да възприеме Говорителя на мъртвите. Винаги си бе мислил, че един Говорител ще прилича доста на свещеник — или по-скоро на онова, което би трябвало да бъде свещеникът. Мълчалив, замислен, откъснат от света, той би трябвало предпазливо да остави действията и решенията на другите. Миро очакваше той да бъде мъдър.

Не бе очаквал да е толкова напорист, толкова опасен.

Да, мъдър беше, не ще и дума, съзираше минали преструвки, продължаваше да изрича оскърбителни думи, които, ако се замисли човек, бяха съвсем верни. Сякаш бе толкова наясно с човешкия ум, че можеше да види изписани на лицето ти най-съкровените желания, тъй добре прикритите истини, които дори ти самият не си знаел, че таиш.

Колко пъти Миро бе стоял така до Уанда и бе наблюдавал как Либо се занимава с прасенцата. Ала те винаги разбираха какво прави Либо; знаеха техниките му, целта му. Говорителя обаче следваше ред на мисли, напълно чужди на Миро. И макар да имаше човешки форми. Миро се запита дали наистина бе фрамлинг — понякога бе тъй объркващ, като прасенцата. Той беше не по-малко раман от тях, извънземен, ала въпреки това не и животно.

Какво бе забелязал Говорителя? Какво виждаше? Лъка, който носеше Ароу? Изпечените на слънцето гърнета, в които киснеха и смърдяха корените на мердоната? Колко от Съмнителните дейности би могъл да установи и колко от тях смяташе за обичайни за туземците?

Прасенцата разгърнаха „Царицата на кошера“ и „Хегемона“.

— Ти ли си написал това? — попита Ароу.

— Да — отвърна Говорителя на мъртвите.

Миро се спогледа с Уанда. Прочете в погледа й оправдание. Значи Говорителя бе лъжец. Намеси се Човек.

— Тези двамата — Миро и Уанда — смятат, че си лъжец.