Миро бе поразен. Едно беше прасенцата да решат, че той бе Говорителя, написал книгата. Но откъде можеха да стигнат до немислимото заключение, че той бе по някакъв начин виновен за Ксеноцида? За кого го вземаха — за чудовището Ендър?

Ала ето, че Говорителя на мъртвите седеше там, сълзи се стичаха по бузите му, очите му бяха затворени — сякаш обвиненията на Човек притежаваха силата на истината.

Човек се обърна към Миро:

— Каква е тази вода? — прошепна той. Сетне докосна сълзите на Говорителя.

— Така изразяваме болка, мъка, страдание — отвърна Миро.

Мандачува извика неочаквано, злокобен вик, който Миро не бе чувал никога, досущ като на умиращо животно.

— Така пък ние изразяваме болка — прошепна Човек.

— Ах! Ах! — викаше Мандачува. — Аз съм виждал тази вода и преди! В очите на Либо и Пипо я видях тази вода!

Едно по едно, а сетне и всички заедно, другите прасенца подеха вика. Миро бе ужасен, изплашен и развълнуван едновременно. Нямаше представа какво означава това, ала прасенцата изразяваха чувства, които бяха крили от ксенолозите в продължение на цели четирийсет и седем години.

— Нима тъгуват за татко? — прошепна Уанда. Нейните очи също блестяха от вълнение, косата й се бе слепнала от потта на страха.

Миро изрече думите в мига, в който му хрумнаха:

— Те досега не са знаели, че Пипо и Либо са плакали, когато умират.

Миро нямаше представа какви мисли минават през ума на Уанда; усети само как се извърна, как, залитайки, направи няколко крачки, падна на четири крака и заплака горчиво.

В крайна сметка идването на Говорителя бе раздвижило нещата.

Миро клекна до него — главата му бе склонена, брадата му опираше в гърдите.

— Говорителю — рече Миро. — Комо поде сер? Как е възможно да си първият Говорител и да си същевременно Ендър? Нао поде сер.

— Тя им е казала повече, отколкото очаквах — прошепна той.

— Ала Говорителя на мъртвите, онзи, който е написал книгата, е най-мъдрият човек, живял в ерата на междузвездните полети. Докато Ендър е убиец, той е избил цял народ, една красива раса рамани, които биха могли да ни научат на всичко…

— И двете раси — разумни! — прошепна Говорителя. Човек бе приближил до тях и изрецитира куплет от „Хегемона“:

— Болестта и изцелението са във всяко сърце. Смъртта и раждането — във всяка десница.

— Човек — рече Говорителя, — кажи на твоите хора да не страдат за онова, което са извършили поради незнание.

— Това бе ужасно нещо — рече Човек. — Най-големият ни дар.

— Кажи на хората си да замълчат и да ме изслушат.

Човек извика няколко думи, не на мъжкия или женския език, а на езика на властта. Замълчаха, сетне седнаха да чуят какво има да им каже Говорителя.

— Ще направя всичко, което мога — рече Говорителя, — но първо трябва да ви опозная, инак как ще мога да разкажа вашата история? Трябва да ви познавам, инак как ще знам дали напитката няма да е отровна? А най-трудният проблем от всички още си остава. Човешката раса е свободна да обича бъгерите, защото смята, че всички те са мъртви. А вие сте все още живи и хората все още се боят от вас.

Човек се изправи насред тях и насочи ръка към тялото си, сякаш бе слабо и неразвито.

— От нас ли!

— Те се боят от същото, от което и вие, когато вдигнете глави и видите звездите, изпълнени с хора. Боят се, че някой ден ще пристигнат на някой свят и ще открият, че вие сте стигнали първи там.

— Ние не искаме да бъдем първи там — рече Човек. — Искаме също да бъдем там.

— Тогава ми дайте време — рече Говорителя. — Научете ме кои сте, за да мога аз да науча тях.

— Каквото пожелаеш — рече Човек. Огледа останалите. — Ще те научим на всичко.

Изправи се Лийф-ийтър. Заговори на мъжкия език и Миро го разбра:

— Някои неща не ти принадлежат, за да ги преподаваш.

Човек му отвърна рязко и на Старк:

— Онова, на което ни научиха Пипо, Либо, Уанда и Миро, също не беше тяхно. Но ни научиха.

— Не е задължително тяхната глупост да стане и наша глупост — отвърна пак на мъжкия език Лийф-ийтър.

— Нито пък тяхната мъдрост е задължително приложима за нас — отвърна Човек.

Сетне Лийф-ийтър изрече нещо на Трите езика, което Миро не успя да разбере. Човек не отговори и Лийф-ийтър си тръгна.

След заминаването му Уанда се извърна със зачервени от плача очи.

Човек се обърна към Говорителя:

— Какво искаш да знаеш? — попита той. — Ще ти го кажем, ще ти го покажем, ако можем.

Говорителя се обърна към Миро и Уанда.

— Какво да ги питам? Знам толкова малко, че не мога да преценя какво трябва да узнаем.

Миро се спогледа с Уанда.

— Вие не притежавате каменни или метални инструменти — рече тя. — Ала къщата ви е направена от дърво, както и лъковете и стрелите ви.

Човек стоеше прав в очакване. Паузата се удължи.

— Но какъв е въпросът? — рече най-сетне той.

Как би могъл да не забележи връзката, помисли си Миро.

— Ние, хората — рече Говорителя, — използваме каменни или метални инструменти, за да отсечем дърветата, когато искаме да ги превърнем в къщи, стрели или тояги, като тези, които видях да носите.

Необходими бяха няколко мига, за да осмислят думите на Говорителя. Сетне изведнъж всички прасенца се изправиха на крака. Затичаха лудо, безцелно, понякога се сблъскваха едно в друго, в дърветата или в дървените къщи. Повечето от тях мълчаха, ала от време на време някое надаваше вой, досущ както бяха плакали преди малко. Беше някаква мистерия тази почти безмълвна лудост на прасенцата, сякаш изведнъж бяха изгубили контрол върху телата си. След всичките години на внимателно избягване на общуването, на въздържане да се каже каквото и да е на прасенцата, сега Говорителя бе нарушил политиката и тази лудост бе резултатът.

От хаоса се появи Човек и се хвърли на земята пред Говорителя.

— О, Говорителю — извика силно той. — Обещай ми, че никога няма да позволиш да отсекат баща ми Рутър с техните каменни и метални инструменти! Ако искаш да убиеш някого, има стари наши братя, които ще отдадат живота си, аз бих умрял с радост, но не им позволявай да убият баща ми!

— Или моят баща! — викаха другите прасенца. — Или моят!

— Никога не бихме посадили Рутър толкова близо до оградата — рече Мандачува, — ако знаехме, че сте… варелсе.

Говорителя отново вдигна ръце:

— Отсичал ли е някой човек дърво в Лузитания? Никога. Законът го забранява. Няма за какво да се боите от нас.

Последва тишина, прасенцата се укротиха. Накрая Човек се изправи от земята.

— Ти ни накара да се боим от хората още повече — каза той на Говорителя. — По-добре да не бе идвал в гората ни.

Гласът на Уанда се надигна над неговия:

— Как можеш да го кажеш, след като убихте баща ми по такъв начин!

Човек я погледна изненадан, неспособен да отговори. Миро я прегърна през раменете. А Говорителя на мъртвите наруши последвалото мълчание:

— Ти ми обеща, че ще отговорите на всичките ми въпроси. Питам те сега: как строите дървена къща, как правите лъка и стрелите, които ей онзи носи, и тоягите. Казахме ви за единствения известен нам начин; а вие ни кажете за другия начин — за това как вие го правите.

— Братът се отдава сам — рече Човек. — Вече ти казах. Казваме на древния ни брат от какво се нуждаем и му показваме формата, а той се отдава.

— Можем ли да видим как става? — попита Ендър. Човек огледа останалите прасенца.

— Искаш да помолим някой брат да се отдаде, само за да видите как става? Не ни трябва нова къща, поне няколко години напред, а имаме и всички стрели, от които се нуждаем…

— Покажи му!

Миро се обърна, всички останали също, и видяха Лийф-ийтър да се появява отново от гората. Отиде целеустремено до средата на просеката; не ги гледаше, ала заговори така, сякаш бе пратеник, градският глашатай, който не се интересува дали някой го слуша, или не. Говореше на женския език и Миро разбираше само отделни фрази.

— Какво казва? — прошепна Говорителя.