— Благодаря ти, че ми показа къщата — рече тя.

— Не се шегувам. Това е сериозен сблъсък между доброто и злото.

— Всичко е сблъсък между тях — каза Новиня. — Въпросът е в това, че е много мъчно да се разбере кое е добро и кое — зло. Не, не, Куим, знам, че можеш да ми обясниш най-подробно, но…

— Не се дръж снизходително с мен, мамо.

— Но, Куим, това ми се струва съвсем естествено, като имам предвид твоето снизходително държание спрямо мен.

Лицето му се изопна от яд.

Тя го докосна внимателно, нежно; рамото му се стегна, сякаш ръката й беше отровен паяк.

— Куим — рече тя, — не се опитвай друг път да ме учиш кое е добро и кое — зло. Аз вече съм била там, а ти разполагаш само с картата на мястото.

Той се оттърси от ръката й и пое обратно. Господи, но аз забравям дните, когато не си говорехме по цели седмици.

Тя плясна силно с ръце. След миг вратата се отвори. На прага застана Куара.

— Ой, маезиня — възкликна тя, — тамбем вейо джогар?

„Дойде да поиграеш и ти ли?“

Олядо и Говорителя играеха на терминала на междузвездна война. На Говорителя бяха дали машина с холографско поле далеч по-голямо и с по-висока разделителна способност, отколкото на останалите, и двамата действаха с ескадри от по дузина и повече звездолети едновременно.

Беше много сложно и двамата нито вдигнаха глави, нито я поздравиха.

— Олядо ми каза да си затварям устата, инак щял да ми изтръгне езика и да ме накара да го изям на сандвич — рече Куара. — Затова най-добре не казвай нищо, докато играта не свърши.

— Моля, седни — рече тихо Говорителя.

— Сега вече си свършен, Говорителю — извика радостно Олядо.

Повече от половината флотилия на Говорителя изчезна в серия от симулирани експлозии. Новиня седна на една табуретка.

Куара се настани на пода до нея.

— Чух ви да разговаряте с Куим навън — рече тя. — Крещяхте, затова можахме да чуем всичко.

Новиня усети, че се изчервява. Подразни се, че Говорителя бе чул как се скара със сина си. Това изобщо не му влизаше в работата. Нищо, свързано със семейството й, не му влизаше в работата. А и тя изобщо не одобряваше военните игри. Пък и беше толкова архаично, съвсем демоде. От стотици години не бе имало битки, ако не се броят непрекъснатите схватки с контрабандистите. Милагре беше толкова мирно място, че никой дори не притежаваше оръжие, по-опасно от шоковата палка на полицая. Олядо нямаше да види битка през целия си живот. А ето, че сега бе въвлечен във военна игра. Може би нещо, което еволюцията бе „вкарала“ в мъжкия род на вида — желанието да попилееш противника си на малки късчета или да го размажеш на земята. Или може би насилието, на което бе свидетел у дома си, го караше да си го избие чрез играта. Моя грешка. Още веднъж — моя грешка.

Най-неочаквано Олядо изпищя отчаян, след като флотилията му изчезна в серия от експлозии.

— Не го видях! Не мога да повярвам, че го направи! Аз дори не го видях да идва!

— Затова не пискай — рече Говорителя. — Върни записа и виж как го направих, за да можеш следващия път да контрираш.

— Мислех си, че Говорителите са като свещеници или нещо подобно. От къде на къде ще си толкова добър в тактиката?

Докато отговаряше, Говорителя се усмихна нарочно на Новиня.

— Понякога да накараш хората да кажат истината, е досущ като малка битка.

Олядо се облегна на стената със затворени очи, докато проиграваше записа на играта.

— Ти си бъркал в компютрите — рече Новиня. — И не особено хитро. И това ли минава за „тактика“ на Говорителите?

— Това те ядоса, нали? — усмихна се Ендър.

— Какво търсеше във файловете ми?

— Дойдох тук, за да Говоря за смъртта на Пипо.

— Аз не съм го убила. Файловете ми не ти влизат в работата.

— Ти ме повика тук.

— Промених решението си. Съжалявам. Но това не ти дава правото да…

Гласът му изведнъж изгуби сила и той приклекна пред нея, за да може тя да чуе думите му:

— Пипо е научил нещо от теб, а прасенцата са го убили заради онова, което е научил. Затова ти си „запечатала“ файловете си, тъй че никой да не разбере. Дори си отказала да се омъжиш за Либо, само и само да не получи той достъп до онова, което е видял Пипо. Съсипала си живота си и живота на всички, които обичаш, за да не позволиш Либо, а сега и Миро да научат тайната и да умрат.

Новиня почувства неочакван хлад, ръцете и краката й се разтрепериха. Той беше тук само от три дена, а вече знаеше повече от онова, за което Либо дори не се догади.

— Всичко това са лъжи — тръсна тя.

— Чуй ме, дона Иванова. Всичко това не подейства. Либо умря, въпреки всичко, нали така? Каквато и да е тайната, като я запази само за себе си, не опази живота му. И няма да спаси и Миро. Невежеството и измамата не могат да спасят никого. Познанието може да спасява.

— Никога — прошепна тя.

— Разбирам те, че си искала да предпазиш Либо или Миро, но какво означавам аз за теб? Аз съм нищо, тогава какво значение има дали ще узная истината и тя ще ме убие?

— Няма никакво значение дали ще живееш, или ще умреш — рече Новиня, — но никога няма да получиш достъп до тези файлове.

— Изглежда, не разбираш, че нямаш право да слагаш наочници на други хора. Синът ти и сестра му излизат всеки ден при прасенцата и благодарение на теб не знаят дали всяка тяхна следваща дума или действие няма да доведе до смъртната им присъда. Утре аз ще отида с тях, защото не мога да Говоря за смъртта на Пипо, без да разговарям преди това с прасенцата…

— Не искам да Говориш за смъртта на Пипо.

— Не ме интересува какво искаш, не го правя заради теб. Ала те моля да ми позволиш да узная какво е видял Пипо.

— Никога няма да разбереш какво е научил Пипо, защото той беше един добър и обичлив човек, който…

— Който е приел едно самотно, изплашено момиченце и е излекувал сърдечните му рани.

Докато казваше това, ръката му се отпусна върху рамото на Куара.

Това бе повече, отколкото Новиня можеше да понесе.

— Не смей да се сравняваш с него! Куара не е сираче, чуваш ли ме? Тя си има майка — мен — и не се нуждае от теб, никой от нас не се нуждае от теб, никой!

След което, кой знае защо, тя се разплака. Не искаше да плаче пред него. Не искаше дори да бъде тук. Той объркваше всичко. Тя се втурна към вратата и я затръшна зад гърба си. Куим беше прав. Говорителя бе същински дявол. Знаеше твърде много, изискваше твърде много, даваше твърде много, а и те вече се нуждаеха от него прекалено много. Как успя да се сдобие с такава власт над тях за такова кратко време?

Сетне й хрумна мисъл, която мигновено изсуши сълзите й и я изпълни с ужас. Той каза, че Миро и сестра му ходели всеки ден при прасенцата. Той знаеше. Той знаеше всички тайни.

Всички, освен онази, която тя сама не знаеше — онази, която Пипо някакси бе разгадал в компютърните й симулации. Ако се добереше до нея, щеше да се сдобие с всичко, което бе крила толкова време. Когато извика Говорител на мъртвите, тя искаше да узнае истината за Пипо; ала вместо това той бе дошъл и бе узнал истината за самата нея.

Вратата се затръшна. Ендър се облегна на табуретката, където бе седяла тя и оброни глава в шепи.

Чу Олядо да става и да прекосява стаята към него.

— Ти си се опитал да получиш достъп до файловете на мама — рече тихо той.

— Да — отвърна Ендър.

— Значи ме накара да те науча как да правиш проучвания, за да шпионираш майка ми. Ти ме превърна в предател.

Точно сега нямаше отговор, който да може да задоволи Олядо; Ендър не се и опита да го намери. Изчака мълчаливо Олядо да иде до вратата и да си тръгне.

Водовъртежът, в който бе попаднал, обаче не беше безшумен за Царицата на кошера. Чу я да се размърдва в съзнанието му, предизвикана от болката. Не, каза й безгласно той. Нищо не мога да направя, нищо не мога да обясня. Човешки работи, странни и чужди човешки проблеми, които не могат да бъдат разбрани.