— Не е трудно. Искам само да разбера за какво умряха Пипо и Либо. За какво им оказаха тази чест прасенцата?

Ендър разбираше по-добре, отколкото самия Миро: разбираше защо момчето държеше толкова много на този въпрос. Миро бе узнал, че всъщност е син на Либо броени часове, преди да прехвърли оградата и да изгуби бъдещето си. Пипо, а сетне Либо, после и Миро; баща, син и внук; трима ксенолози, които бяха изгубили бъдещето си в името на прасенцата. Миро се надяваше, че като разбере защо бяха загинали предците му, би могъл да види по-голям смисъл и в собствената си саможертва.

За зла участ истината можеше да остави у Миро чувството, че нито една от саможертвите няма смисъл. Затова Ендър отговори на въпроса с въпрос:

— Нима не знаеш вече защо?

Миро заговори бавно и внимателно, за да разбира Ендър завалената му реч:

— Знам, прасенцата са смятали, че им оказват чест. Знам, че Мандачува и Лийф-ийтър биха могли да умрат на тяхно място. При Либо дори знам случая. Това беше, когато получиха първата си реколта от амарант и разполагаха с много храна. Искаха да го възнаградят за това. Само че защо не по-рано? Защо не, когато ги научи да използват корените на мердоната? Защо не, когато ги научи да правят грънци или да мятат стрели?

— Искаш да узнаеш истината, нали? — попита Ендър.

Миро се досети по тона на Ендър, че тя нямаше да бъде приятна.

— Да — отвърна той.

— Нито Пипо, нито Либо са заслужавали тази чест. Не заради амаранта съпругите са присъдили наградата. А заради факта, че Лийф-ийтър ги е убедил да бъде заченато цяло ново поколение деца, макар и да са нямали достатъчно храна за тях, когато напуснат дървото-майка. Това е бил ужасен риск и ако той бе сгрешил, цяло поколение млади прасенца щеше да загине. Либо им е дал реколтата, ала Лийф-ийтър е бил онзи, който в известен смисъл е довел популацията до размери, при които ще се нуждаят от зърно.

Миро кимна:

— А Пипо?

— Пипо е разказал на прасенцата за откритието си. Че Десколадата, която убива хората, е част от тяхната нормална физиология. Че техните тела могат да се справят с трансформациите, които нас ни убиват. Мандачува е обяснил на съпругите, че това означава: хората не са богоподобни и не са толкова всесилни. Че в известен смисъл са дори по-безпомощни от „малките“. Че онова, поради което хората са по-силни от прасенцата, не е нещо вродено — ръстът, мозъкът, езикът ни, — а по-скоро случайността, че в познанието сме с няколко хиляди години преди тях. И ако могат да придобият нашето познание, тогава хората няма да имат власт над тях. Откритието на Мандачува, че прасенцата са потенциално равни на хората — ето това е била причината за наградата, а не информацията, която Пипо им е дал и която е довела до това откритие.

— Значи и двамата…

— Прасенцата не са искали да убият нито Пипо, нито Либо. И в двата случая решителните постижения са били дело на прасенцата. Единствената причина, поради която Пипо и Либо са загинали, е, понеже не са могли да намерят сили да вдигнат ножа и да убият приятел.

Миро сигурно бе забелязал болката, изписана върху лицето на Ендър, въпреки усилията му да я скрие. И отговори на горчивината на Ендър.

— Ти — рече Миро, — ти можеш да убиеш всекиго.

— Това е умение, с което съм се родил — отвърна Ендър.

— Ти уби Човек, защото знаеше, че ще заживее нов и по-добър живот.

— Да.

— И мен — също — рече Миро.

— Да — отвърна Ендър. — Отпращането ти доста прилича на убийство.

— Но дали ще заживея нов и по-добър живот?

— Не знам. Ти вече се справяш по-добре от едно дърво.

Миро се засмя:

— Значи имам едно предимство в сравнение с добрия стар Човек, нали? Поне съм амбулаторен случай. И не се налага някой да ме бие с пръчка, за да мога да говоря. — Изражението на Миро отново помръкна. — Разбира се, сега той би могъл да има хиляди деца.

— Не разчитай да останеш целомъдрен цял живот — рече Ендър. — Може и да се разочароваш.

— Надявам се — рече Миро. И след кратка пауза: — Говорителю?

— Наричай ме Ендър.

— Ендър, нима тогава Пипо и Либо са умрели напразно?

Ендър схвана подтекста на истинския въпрос: нима и аз сега понасям всичко това напусто?

— Има и по-лоши причини човек да умре — отвърна Ендър, — отколкото да умре, защото не може да понесе мисълта, че трябва да убива.

— Ами какво ще кажеш за човек, който не може да убива, не може да умре, но не може и да живее?

— Не се самозалъгвай — отвърна Ендър. — Някой ден ще вършиш и трите.

Миро отпътува на следващата сутрин. Изпратиха го със сълзи. Седмици след това на Новиня й бе трудно да прекарва и минута у дома, защото отсъствието на Миро бе болезнено за нея. И макар да се бе съгласила от сърце, че е добре за Миро да замине, все още за нея бе непоносимо, че е изгубила детето си. Това накара Ендър да се запита дали и собствените му родители бяха изпитали такава болка, когато го бяха отвели от тях. Предположи, че не. Нито пък са имали надежда да се върне. Той винаги бе обичал децата на други хора повече, отколкото го бяха обичали неговите собствени родители. Е, той ще се подготви да отмъсти за това, че го бяха изоставили. Той ще им покаже три хиляди години по-късно как трябва да се държи един баща. Епископ Перегрино ги венча в покоите си. Според сметките на Новиня, ако побързаха, тя беше още достатъчно млада да роди нови шест деца. Заеха се без помайване с тази задача.

Преди венчавката обаче се случиха два забележителни дни. През един летен ден Ела, Уанда и Новиня му представиха резултатите от изследванията и заключенията си (колкото е възможно по-пълни): за жизнения цикъл и обществената уредба на прасенцата, мъжки и женски, както и относно възстановката на евентуалния им модел на живот, преди Десколадата да ги свърже завинаги с дърветата, които дотогава не са били нищо друго освен окръжаваща среда. Ендър бе стигнал до свои заключения кои бяха прасенцата, особено кой бе Човек, преди да поеме пътя на живота в светлина.

Той живя с прасенцата една седмица, докато пишеше „Животът на Човек“, Мандачува и Лийф-ийтър четяха внимателно и обсъждаха с него; той поправяше и пишеше наново; най-накрая бе готов. През този ден покани всички, които работеха с прасенцата — цялото семейство Рибейра, Уанда и сестрите й, мнозината работници, които бяха довели технологичните чудеса до прасенцата, учените-монаси от Децата на ума, епископ Перегрино, кметицата Боскиня — и им прочете книгата. Не беше дълга, отне му по-малко от час четене. Бяха се събрали на склона на хълма, близо до мястото, където дървото на Човек вече се издигаше на повече от три метра височина, а сянката на Рутър подслони всички от следобедното слънце.

— Говорителю — рече епископът, — ти почти ме убеди да се превърна в хуманист.

Останалите, по-малко обучени в красноречие, не намериха думи — нито тогава, нито когато и да било. Ала от този ден нататък те знаеха кои бяха прасенцата, досущ както читателите на „Царицата на кошера“ бяха разбрали бъгерите, а читателите на „Хегемона“ бяха разбрали човечеството в безкрайния му стремеж към величие всред пустинята на разделението и подозрението.

— Ето защо те повиках тук — рече Новиня. — Някога си мечтаех аз да напиша тази книга. Но е трябвало да я напишеш ти.

— Аз играх в тази история по-голяма роля, отколкото бих искал — каза Ендър. — Но ти осъществи мечтата си, Иванова. Твоята работа доведе до тази книга. А ти и децата ти ме направихте достатъчно пълноценен, за да я напиша.

Той я подписа така, както бе подписал и другите — Говорителя на мъртвите.

Джейн взе книгата и я предаде по ансибала на светлинни години до Стоте свята. Заедно с нея предаде и Договора, както и снимките на Олядо на подписването му и на преминаването на Човек в живота на светлината. Препрати я тук и там, на доста места във всеки свят, до хора, които щяха да я прочетат и да разберат за какво става дума. Копия бяха препратени като съобщения от компютър до компютър; докато Междузвездният конгрес се усети, информацията бе вече твърде широко разпространена, за да бъде ограничена.