Миро. Нямам утешение за Миро, не и в този свят, не и сега. Отнета му бе работата, която бе вършил цял живот, отнето бе тялото му, надеждата му за бъдещето, а аз няма какво да му кажа или да му дам да върши някаква важна работа. Той живее в болка, момичето, което обичаше, се оказа негова сестра, животът му всред прасенцата вече беше невъзможен, след като те приемаха други хора за свои приятели и учители.

— Миро има нужда… — започна Ендър тихо.

— Миро има нужда да напусне Лузитания — рече Олядо.

— Хм.

— Ти имаш междузвезден кораб, нали? — рече Олядо. — Спомням си, че веднъж бях чел някакъв разказ. А може да е било и видео. За един отдавнашен герой от Войните с бъгерите — Мейзър Рекъм. Той веднъж спасил Земята от разрушение, ала хората знаели, че ще умре, много преди да удари часът на втората битка. Затова го изпратили с междузвезден кораб с релативистични скорости, за да може да се върне. На Земята изминали сто години, ала за него — само две.

— Мислиш, че Миро се нуждае от подобна драстична мярка?

— Предстои битка. Ще трябва да се вземат решения. Миро е най-умният човек на Лузитания, най-добрият. Нали знаеш, той никога не си губи ума. Така беше дори в най-лошите мигове с баща ни. С Марсау. Извинявай, аз още му казвам баща.

— Няма нищо. До голяма степен той наистина е бил ваш баща.

— Миро винаги е измислял и е вземал иай-правилните решения за действие и те винаги са се оказвали най-добрите. Мама разчиташе на него. Затова смятам, че ще се нуждаем от Миро, когато Междузвездният конгрес реши да изпрати флотилията си против нас. Той ще проучи информацията, онова, което сме усвоили през изминалите години, ще събере всичко на едно място и ще ни каже какво да предприемем.

Ендър не можа да се сдържи. Разсмя се.

— Значи идеята ми е тъпа — рече Олядо.

— Ти виждаш по-добре от всички хора, които познавам — рече Ендър. — Трябва да си помисля още, но може и да си прав.

Полетяха известно време в мълчание.

— Аз просто така си говорех — обади се Олядо. — Когато рекох онова за Миро… Беше нещо, което си помислих, нещо, което да го свърже със стария разказ. А той може би дори не е и достоверен.

— Достоверен е — рече Ендър.

— Откъде знаеш?

— Познавах Мейзър Рекъм.

Олядо подсвирна:

— Значи си стар. По-стар от което и да е от тези дървета.

— По-стар съм от всички човешки колонии. Това за съжаление не ме прави и по-мъдър.

— Наистина ли си Ендър? Онзи Ендър?

— Именно затова такава бе и паролата ми за компютъра.

— Странно. Преди да дойдеш тук, епископът се опита да ни внуши, че си сатаната. Куим единствен от семейството прие това насериозно. Ала ако епископът ни бе казал, че си Ендьр, сигурно щяхме да те убием с камъни на площада още след пристигането ти.

— Защо не го направите сега?

— Сега те познаваме. В това е цялата разлика, нали? Дори Куим вече не те мрази. Когато опознаеш някого добре, не можеш да го мразиш.

— А може би просто не можеш да го опознаеш, докато не спреш да го мразиш.

— Не е ли това парадоксът на затворения кръг? Дом Кристау твърди, че повечето истини могат да бъдат изразени единствено чрез него.

— Не мисля, че това има нещо общо с истината, Олядо. Просто е въпрос на причина и следствие. Човек никога не може да се оправи с тях. Науката отказва да приеме която и да е причина, освен първата — събаряш плочката домино и следващата до нея също пада. Ала когато става дума за човешки същества, единственият вид причина, който има значение, е крайната — целта. Онова, което си е наумил човек. След като разбереш какво наистина искат хората, вече не може да ги ненавиждаш. Може да се боиш от тях, ала не може да ги мразиш, защото винаги можеш да откриеш същите желания в сърцето си.

— На мама не й харесва, че си Ендър.

— Знам.

— Но въпреки това те обича.

— Знам.

— А пък Куим — странно наистина, но сега той знае, че си Ендър, а те харесва повече тъкмо поради това.

— Така е, защото е кръстоносец, а аз се сдобих с лошата си репутация, защото победих в кръстоносен поход.

— И аз — рече Олядо.

— Да, и ти — рече Ендър.

— Ти си убил повече разумни същества от всеки друг в историята на човечеството.

— Бъди най-добрият във всичко, което вършиш — така ми казваше винаги майка ми.

— Ала когато Говори за татко, ти ме накара да изпитам съжаление към него. Ти караш хората да се обичат и да си прощават. Как си могъл да убиеш всичките онези милиони същества по време на Ксеноцида?

— Мислех, че играя игра. Не знаех, че ставаше наистина. Но това не е извинение, Олядо. Ако знаех, че битката е истинска, пак щях да постъпя по същия начин. Ние смятахме, че те искат да ни унищожат. Грешахме, но нямаше как да го разберем. — Ендър поклати глава. — Само че аз знаех повече. Познавах врага си. Ето защо победих Царицата на кошера, познавах я толкова добре, че я обичах, или може би я обичах, защото я познавах. Не исках повече да се бия с нея. Исках да се откажа. Исках да си ида у дома. Затова взривих планетата й.

— А днес намерихме място, където да я върнем отново към живот. — Олядо беше съвсем сериозен. — Сигурен ли си, че тя няма да се опита да вземе реванш? Сигурен ли си, че няма да се опита да унищожи човечеството, като започне с теб?

— Сигурен съм — отвърна Ендър — повече, отколкото в каквото и да е.

— Но не и абсолютно сигурен — рече Олядо.

— Достатъчно сигурен, за да я върна към живота — отвърна Ендър. — А това е повече от всичко друго, в което можем да сме сигурни. Вярваме достатъчно, за да действаме така, сякаш е вярно. След като сме толкова сигурни, го наричаме познание. Факти. И залагаме живота си на тях.

— Предполагам, че знаеш какво вършиш. Залагаш живота си на онова, което вярваш, че представлява тя.

— Аз съм дори още по-арогантен и от това. Аз залагам и твоя живот, и живота на всички останали, без дори да поискам мнението на когото и да било.

— Смешно — рече Олядо. — Ако попитам някого дали би се доверил на Ендър да вземе решение, което може да повлияе върху бъдещето на човешката раса, всеки ще отговори, разбира се, отрицателно. Но ако попитам дали биха се доверили на Говорителя на мъртвите, повечето хора ще отвърнат утвърдително. И няма дори да се сетят, че става дума за един и същ човек.

— Аха — рече Ендър. — Смешно е.

Но и двамата не се засмяха. Сетне, след дълга пауза, Олядо отново заговори. Мислите му се бяха зареяли към тема, която имаше по-голямо значение.

— Не искам Миро да замине за трийсет години.

— Да речем двайсет.

— След двайсет години ще бъда на трийсет и две. А той ще се върне на сегашната си възраст — на двайсет. С дванайсет години по-млад от мен. Ако се намери момиче, което би поискало да се омъжи за момче с отразяващи очи, мога дори да бъда женен и да имам деца. Той няма даже да ме познава. Няма да съм повече неговият по-малък брат — Олядо преглътна. — Ще бъде, все едно че е умрял.

— Не — рече Ендър. — Ще бъде, все едно че е преминал от втория към третия си живот.

— Това също е като умиране — каза Олядо.

— Но е и като раждане — рече Ендър. — След като можеш да се раждаш отново и отново, не е страшно и да умираш понякога.

Валънтайн се обади на следващия ден. Пръстите на Ендър трепереха, докато набираше на клавиатурата инструкциите до терминала. Оказа се обаче, че не беше просто съобщение. Беше обаждане — пълноценно обаждане с глас по ансибала. Невероятно скъпо, ала не това бе проблемът. Проблемът бе, че комуникациите по ансибала със Стоте свята би трябвало да са прекъснати; за да разреши Джейн това обаждане, значи то бе спешно. На Ендър веднага му хрумна, че Валънтайн би могла да е в опасност. Междузвездният конгрес е решил, че Ендър се е замесил във въстанието и е открил връзката му с нея.

Бе остаряла. Холограмата на лицето й показваше бръчките от преживените множество ветровити дни на островите, с плаващите ледени блокове и корабите на Трондхайм. Усмивката й обаче си беше същата, а в очите й танцуваха старите пламъчета. Отпървом Ендър замълча, потресен от промените, поразили сестра му; тя също не заговори веднага, понеже Ендър изглеждаше непроменен, беше като образ, дошъл до нея от миналото.