В пространството отвъд портала се носеше пъстро разнообразие от кораби: Дендарии, Рейнджърите, Вервейн и съюзническите. „Принц Серж“ не беше сред тях, тъй като в момента летеше в орбита около Вервейн, където разговорите, буквално на високо ниво, продължаваха, изковавайки подробностите на постоянния договор за приятелство, търговия, намаляване на таксите за преминаване, пакт за взаимно ненападение и т.н. между Бариар, Вервейн, Аслънд и Пол. Доколкото беше разбрал Майлс, Грегор се проявяваше в ярка светлина не само в представителната част на дипломацията, а и в разрешаването на многото костеливи проблеми, свързани с нея. „По-добре ти, отколкото аз, момче.“ Станцията на Вервейн забавяше графика за извършването на собствения си ремонт, за да помогне в ремонта на Дендарии: Бъз работеше денонощно. Майлс се откъсна от красивата гледка и последва коменданта на станцията.

В коридора пред голямата заседателна зала, където щеше да се състои церемонията, спряха, за да изчакат присъстващите да се настанят. Явно вервейнци бяха решили да ги смаят. Комендантът влезе вътре, за да вземе участие в приготовленията. Публиката не беше многобройна — сега всички имаха прекалено много работа, и то важна, но вервейнци бяха намерили, незнайно откъде, достатъчно хора за спазването на благоприличието. Майлс също имаше принос, тъй като беше изпратил един взвод от възстановяващи се Дендарии да се смесят с тълпата. Речта му щеше да бъде от тяхно име, реши той.

Докато чакаше, Майлс видя да пристига командващ Кавило заедно с бариарския й почетен караул. Доколкото знаеше, вервейнци все още не бяха осведомени, че оръжията на почетния караул бяха заредени със смъртоносни заряди и че войниците имаха заповед да стрелят „на месо“ при опит за бягство от страна на тяхната затворничка. Две жени със сурови лица, облечени в униформите на бариарските спомагателни войски, гарантираха наблюдението на Кавило и през нощта. Кавило добре се справяше в усилията си да не забелязва тяхното присъствие.

Униформата на рейнджърите представляваше по-спретната версия на техните бойни униформи. Цветовете бяха същите: жълто-кафяво, черно и бяло и подсъзнателно напомняха на Майлс за козината на стражево куче. „Тази кучка хапе“, опита се да не забравя той. Кавило се усмихна и се понесе към Майлс. Вонеше на отровния си парфюм. Сигурно си беше напълнила ваната с него.

Майлс я поздрави с кимване и извади от джоба си два филтърни тампона, които напъха в ноздрите си. Там те се разшириха леко, за да осигурят максимално добро уплътнение. Майлс ги изпробва, като вдиша дълбоко. Вършеха идеална работа. Щяха да филтрират и далеч по-малки молекули от отвратителните органични структури на шибания й парфюм. Издишваше през устата.

Кавило наблюдаваше процедурата с изражението на състезател по водни скокове, който е разбрал, че басейнът е празен едва след като се е отделил от кулата. „Майната ти“, измърмори тя под носа си.

Майлс повдигна рамене и разпери ръце, сякаш й казваше: „Целият съм на твое разположение, скъпа.“

— Скоро ли ще бъдете готови да се преместите заедно с оцелелите от флотилията ви?

— Веднага след тази идиотска шарада. Трябва да изоставя шест кораба. Повредени са твърде много за извършването на скок.

— Много разумно от твоя страна. Когато сетагандците разберат, че не могат да се доберат до теб сами, сигурно ще споделят с Вервейн нелицеприятната истина. Ако вервейнците сами не се досетят скоро за нея. Не бива да се застояваш по тези краища.

— Нямам такова намерение. Дори никога повече да не видя това място, пак ще е прекалено скоро. Това важи с двойно по-голяма сила за теб, мутант. Ако не за теб… — тя горчиво поклати глава.

— Между другото — добави Майлс, — на Дендарии им беше платено от три места за тази операция. Веднъж от първоначалните ни работодатели Аслънд, втори път от Бариар и трети път от благодарните вервейнци. Всяка една от планетите са съгласи да покрие всичките ни разходи. Остава доста големичка печалба.

— По-добре се моли никога пак да не се срещаме — изсъска тя.

— Е, в такъв случай… Сбогом.

Те влязоха в залата да съберат полагащите им се почести. Дали Кавило щеше да има наглостта да приеме своите от името на рейнджърите, които бяха разрушени в резултат на извратените й интриги? Да, както се оказа. Майлс кротко си мълчеше.

„Първият медал, който съм спечелил,“ мислеше си Майлс, докато комендантът му го окачваше всред изобилие от прегръдки и хвалби, „а дори не мога да го нося у дома.“ Медалът, униформата и самият адмирал Нейсмит скоро трябваше отново да бъдат прибрани в килера. Завинаги? Животът на младши лейтенант Воркосиган не беше особено привлекателен без тях. И все пак… механизмите на военната служба бяха едни и същи, от край до край. Ако между него и Кавило имаше някаква разлика, тя трябваше да е в това, на чия страна са избрали да служат. И начинът, по който служат. „Не всички пътища, а една пътека…“

Когато след няколко седмици Майлс се върна на Бариар в домашен отпуск, Грегор го покани на обяд в императорската резиденция. Седнаха на масичката от ковано желязо в Северните градини, прочути с това, че бяха проектирани лично от император Езар, дядото на Грегор. През лятото това място щеше да е потънало в дълбоки сенки; сега лъчите на слънцето, които проникваха през младите листа, развълнувани от топлия полъх на пролетта, го правеха да изглежда като покрито с феерична дантела от светлини. Охраната си вършеше работата извън техните погледи, а прислугата чакаше на подходящо разстояние. Претъпкан след първите три блюда, Майлс си сръбваше горещо кафе и кроеше замисли за похищение над второто парче торта, което се свиваше от страх в другата страна на масата и се опитваше да се скрие под плътна маскировка от сметана. Или щеше да се окаже, че в съюз с всичко останало то превъзхожда неговите собствени сили? Достатъчна компенсация за робските дажби, които някога деляха, да не говорим за кучешката храна на Кавило.

Дори и Грегор сякаш виждаше всичко около себе си с нови очи.

— Знаеш ли, космическите дажби наистина са досадни. И всички онези коридори — той беше зареял поглед покрай фонтана и очите му проследяваха гърбицата на пътеката, която минаваше по едно мостче и се гмуркаше сред вакханалия от цветя. — Бях ослепял за красотата на Бариар, докато я гледах всеки ден. Трябва да забравиш, за да си спомниш отново. Странно.

— Имаше моменти, когато не можех да си спомня на коя космическа станция съм — съгласи се Майлс с уста, пълна с торта и сметана. — Виж, в търговията с луксозни стоки е друго нещо, но станциите в Центъра Хийгън определено имаха склонност към практичните неща. — Той се смръщи на собствените си мисли.

Разговорът се въртеше около последните събития в Центъра Хийгън. Грегор се пооживи, като разбра, че Майлс също не е издал нито една истинска бойна заповед в залата за тактически операции на „Триумф“, а е бил упълномощен от Тънг да се занимава единствено с вътрешната криза в сигурността.

— Повечето офицери са си свършили работата още преди сражението да е започнало, защото самата битка се развива прекалено бързо — увери го Майлс. — Въвел ли си веднъж данните в добър тактически компютър, и ако си късметлия, по-добре е да си държиш ръцете в джобовете. Аз имам Тънг, ти имаш… тях.

— И хубави дълбоки джобове — каза Грегор. — Все още си мисля за това. Изглеждаше почти нереално, докато след това не посетих лечебницата. Чак тогава проумях — такава и такава точица светлина е означавала изгубената ръка на този човек, такава и такава — разкъсаните бели дробове на онзи…

— Трябва да внимаваш с тези малки светлинки. Наистина лъжите им са утешителни — съгласи се Майлс. — Ако им вярваш. — Той удави още една лепкава от сладост хапка в кафе, помълча малко и забеляза: — Не каза на Илиян истината за краткия си полет от балкона, нали? — беше констатация, а не въпрос.

— Казах му, че съм бил пиян и съм се спуснал… — Грегор не откъсваше поглед от цветята — …как разбра?