— Каквато и информация да имаш от Кавило, тя не струва нищо — каза Озер.

„Започва да се пазари. Хвана се, хвана се…“

Майлс потисна ликуването, което напираше в него, и си наложи сериозно изражение.

— Разбира се, всяка дума на Кавило трябва да се пресява изключително внимателно. Но, ъъ… по дрехите посрещат, по ума изпращат. Открих слабото място на нашата красавица.

— Кавило няма слабо място.

— О, има. Нейната страст да извлича полза от всичко. Егоизмът й.

— Не виждам как това я прави уязвима.

— Точно за това имате нужда от мен в щаба си. Необходим ви е моят поглед върху нещата.

— Да те наема! — Озер се отдръпна от обектива на камерата. Удивлението му беше примесено с ужас.

Е, във всеки случай беше постигнал ефекта на изненадата. Нали това беше елемент от всяка военна акция.

— Разбрах, че поста на началник-щаба по тактическите въпроси е свободен.

Изражението на Озер направи плавен преход от удивление през вцепенение до нещо като весел бяс.

— Ти си луд!

— Не, просто ужасно бързам. Адмирале, между двама ни не се е случило нищо непоправимо. Все още. Вие ме нападнахте, а не аз, и сега очаквате от мен да ви отвърна със същото. Но аз не съм на почивка и нямам време за губене в лични забавления, като отмъщението, например.

Озер присви очи.

— А Тънг?

— Засега го дръжте затворен, ако настоявате — Майлс вдигна рамене. — Невредим, разбира се. — „Само не му казвайте, че това са мои думи.“

— Да предположим, че го обеся?

— Ъъ… това ще бъде непоправимо. — Майлс спря за момент. — Ще изтъкна, че да затворите Тънг, е все едно да си отрежете дясната ръка, преди да влезете в битка.

— Каква битка? С кого?

— Това е изненада. Изненадата на Кавило. Въпреки че имам една-две идеи по въпроса, които бих споделил с удоволствие.

— Нима? — Изражението на лицето на Озер беше същото като онова, което понякога Майлс успяваше да улови на лицето на Илиян — на човек, захапал лимон. Още малко и ще се почувства у дома.

Майлс продължи:

— Като алтернатива на възможността да стана ваш подчинен, ви предлагам да стана ваш работодател, от която бих се възползвал с радост. Упълномощен съм от моя ъъ… спонсор да предложа добросъвестен договор, обичайните премии, снаряжение и екипировка, възстановяване на щети, застраховки. — „Илиян, чуй молбата ми за помилване, моля те!“ — Всичко това без да влизаме в противоречия с интересите на Аслънд. Ще ти бъде платено от две места за една и съща работа и дори няма да има нужда да сменяш работодателя си. Мечтата на наемника.

— Какви гаранции можеш да предоставиш?

— Струва ми се, че аз съм този, който има нужда от гаранции, сър? Нека да караме подред. Аз няма да подбуждам бунтове. Вие ще спрете опитите си да ме изхвърляте през въздушни шлюзове. Ще се присъединя към вас открито — всички да знаят, че съм пристигнал. Ще ви предоставя информацията, с която разполагам. — Колко незначителна изглеждаше „информацията“ му на фона на тези щедри обещания. Никакви цифри, придвижвания на войсковите части, нищо: само намерения, и то в резултат от логически умозаключения. — Ще съгласуваме решенията. Всеки може да пропусне нещо, така че вашето мнение също ще е полезно. След това продължаваме съгласно общите си решения.

Устата на Озер се беше превърнала в тясна цепка. Той беше слисан, наполовина убеден, но все още изпълнен с дълбоки подозрения.

— Бих искал да подчертая и това, че рискът, личният риск е повече за моя, отколкото за ваша сметка.

— Мисля…

Майлс сякаш увисна в небитието, уловен единствено за думите на наемника.

— Мисля, че ще се разкайвам за това — въздъхна Озер.

Подробните преговори, необходими само за да вкарат „Ариел“ на док, отнеха още половин ден. Когато първоначалното вълнение отшумя, Торн стана по-умислен. След маневрата на „Ариел“ за акостиране той определено се замисли.

— Все още не съм съвсем сигурен какво би могло да попречи на Озер да ни затвори, зашемети и да ни обеси на спокойствие — попита Торн, седнал на страничната облегалка на креслото си. Той говореше тихо — искаше да запази оплакванията си далеч от изнежения слух на войниците от придружаващия взвод, които се екипираха наблизо в коридора на совалковия люк на „Ариел“.

— Любопитството — категорично отвърна Майлс.

— Добре де, в такъв случай: зашеметяване, химически разпит и после обесване.

— Ако ме подложи на химически разпит, ще му предложа същите факти, които така или иначе ще научи от мен плюс още някои, уви и той ще има по-малко съмнения. Толкова по-добре.

Майлс беше спасен от по-нататъшното преливане от пусто в празно от шума на подвижните ръкави, които се херметизираха от външната страна на кораба. Сержантът на Майлс освободи ключалките на люка, без да се поколебае, въпреки че, забеляза Майлс, внимаваше да не застава пред отвора.

— Взвод, строй се! — нареди сержантът. Шестимата войници провериха стънерите си. Торн и сержантът носеха и невропарализатори — добре пресметната комбинация: стънерите, като отстъпка пред човешката природа, склонна да прави грешки, и невропарализаторите, които да напомнят на другата страна да не рискува прекалено. Майлс тръгна невъоръжен. Като ругаеше наум Кавило, обу отново филцовите си чехли. Заедно с Торн Майлс оглави малката процесия и се отправи през гъвкавия ръкав към един от почти завършените докове на военната станция на Аслънд.

Верен на обещанието си, Озер си беше довел свидетели, които чакаха строени в редица. Групата от около двайсетина мъже носеше същия набор от оръжия.

— Имат числено превъзходство — измърмори Торн.

— Всичко е до акъла — промърмори му в отговор Майлс. — Върви, сякаш зад гърба си имаш цяла империя. — „И не поглеждай през рамо, че току-виж хората на Илиян ни настигнали и това се окаже истина. Не би било зле.“ — Колкото повече хора ме видят, толкова по-добре.

Самият Озер беше застанал мирно, целият в очакване. Приличаше на язваджия, който не може да си намери содата. Елена, Елена беше застанала до него. Беше невъоръжена, с лице, застинало като маска. Втренченият й поглед към Майлс и стиснатите й устни бяха натежали от подозрения — вероятно не към мотивите му, но към методите му — безусловно. „Сега пък каква глупост си измислил?“ — питаха очите й. Майлс я удостои с възможно най-краткото от ироничните си кимвания, преди да поздрави Озер.

Озер отвърна неохотно на военната вежливост.

— А сега, адмирале… да се върнем на „Триумф“ и да се залавяме за работа — изхриптя той.

— Да, наистина. Но нека пътьом направим малка обиколка из тази станция, а? Разбира се, само в помещенията, които не са свръхсекретни. В края на краищата последният ми преглед беше прекъснат толкова… грубо. След вас, адмирале.

Озер скръцна със зъби.

— О! След вас, адмирале!

Получи се цял парад. Майлс ги развежда наоколо в продължение на четирийсет и пет дълги минути, включително и през кафетерията по време на най-голямата навалица за вечеря. На няколко пъти обиколката им беше шумно прекъсвана. Майлс поздравяваше по име всеки от старите Дендарии, който успееше да познае, а останалите удостояваше с ослепителни усмивки. След себе си той оставяше невъобразим брътвеж — хората настояваха за някакво обяснение. Една бригада от Аслънд беше заета с отпарянето на облицовъчни панели и Майлс се спря, за да похвали работата им. Озер започваше да се разсейва и Елена се възползва от възможността да се наведе над Майлс и да прошепне яростно в ухото му: „Къде е Грегор?“

— Точно с това ме държат в ръцете си. Ако не успея да го върна… Много е сложно. Ще ти разкажа по-късно — прошепна й Майлс.

— О, Господи! — тя молитвено вдигна очи.

Майлс позволи да го поведат отново към „Триумф“ точно преди да прехвърли границите на търпението на Озер. Така. Покорен на заповедите на Кавило, Майлс не беше направил никакъв опит да установи връзка с Бариар. Но ако Унгари не успееше да го открие след това тук, значи беше време да го уволнят. Дори да имаше прерийна птица, подрусваща се в лудешки любовен танц на главата му, появяването му едва ли щеше да бъде по-очебийно.