Недалеч на юг се надигаше оловното море, което осуетяваше и най-смелите опити на слънцето да заблести. Далече на север верига от мъртви вулканични планини маркираше със сива линия границите на тундрата.

Майлс беше изкарал къс офицерски курс по зимни маневри в Черните склонове — планинска местност, дълбоко във вътрешността на втория континент на Бариар: много сняг и убийствен терен, но въздухът беше сух и свеж и действаше стимулиращо. Дори днес, в късното лято, влагата на морето сякаш се промъкваше под широката му шуба и гризеше костите му на всички счупени места. Майлс се сгуши в дебелата яка и се опита да прогони мокрия студ, но напразно.

При това движение Ан, все още наведен над оградата, погледна през рамо към Майлс.

— Кажете, младши лейтенант, имате ли някаква връзка с Воркосиган? Почудих се, когато оня ден видях името на заповедта.

— Баща ми е — кратко отговори Майлс.

— Милостиви Боже! — Ан премигна и се изправи, след това притеснено се отпусна отново на лактите си. — Милостиви Боже! — впечатлен повтори той и прехапа устни. За миг в помътнелите му очи светна неподправено любопитство.

— Какъв е той в действителност?

Какъв невъзможен въпрос, помисли си Майлс с раздразнение. Адмирал граф Арал Воркосиган — колосът в историята на Бариар през този половин век, завоевателят на Комар, герой от ужасното отстъпление от Ескобар; шестнайсет години лорд-регент на Бариар по време на изпълненото с грижи непълнолетие на император Грегор; доверен премиер-министър на императора през последните четири години; разрушител на домогванията към властта на Вордариан, инженер на чудната победа в третата война със Сетаганда, човекът, който непоколебимо сложи край на смъртоносните междуособици на Бариар през последните две десетилетия. „Тат, Воркосиган, виждал съм го да се смее с чиста наслада, застанал на дока на Бариар Сърлии и да крещи назидателно, когато плавах за първи път и обърнах планера, а след това сам го изправих по курса. Виждал съм го да плаче, докато му потече носа, по-мъртво пиян, отколкото беше ти вчера, Ан, в нощта, когато получихме съобщението, че майор Дювалие е бил екзекутиран за шпионаж. Виждал съм го така вбесен, че се страхувахме за сърцето му, когато пристигаха доклади, описващи глупостите, довели до бунтовете на Солстис. Виждал съм го да се лута из къщи по бельо, да се прозява и да подканя майка ми, още сънена, да му помогне да си намери два еднакви чорапа. Той не е като всички, Ан. Той е необикновен.“

Тишината стана неловка.

— Той обича Бариар — най-накрая проговори Майлс. — Трудно е да го разбере човек.

„А, да, и единственото му дете е уродлив мутант. Това също.“

— И аз така смятам. — Ан изпусна дъха си и сякаш въздъхна съчувствено, а може би му се беше повдигнало.

Майлс реши, че би могъл да приеме съчувствието на Ан. В него като че ли не се долавяше проклетото снизходително състрадание, нито пък, интересно, обичайното отвращение. „Защото съм неговата смяна тук, реши Майлс, дори да бях с две глави, той пак щеше да е извън себе си от радост да ме види.“

— Вървиш по стъпките на баща си, а? — с равен глас попита Ан. И след като се огледа, със съмнение добави: — Тук?

— Аз съм Вор — с нетърпящ възражение глас каза Майлс. — Аз служа. Или поне се опитвам. Където и да ме изпратят. Такава беше сделката.

Объркан, Ан вдигна рамене. Майлс не можеше да прецени дали го е объркал той, или прищевките на службите, които го бяха изпратили на остров Кирил.

— Добре — изсумтя Ан и се надигна от парапета. — Днес няма признаци за уа-уа.

— Няма признаци за какво?

Ан се прозя и натрака колонка цифри на отчетното си табло, които представляваха почасови прогнози за времето през деня и които, доколкото разбра Майлс, лейтенантът изсмука от редкия въздух.

— Уа-уа. Никой ли не ти каза за уа-уа?

— Не…

— Трябвало е. Преди всичко. Дяволски опасно нещо е уа-уа.

Майлс започна да се чуди дали Ан не се опитва да му извърти номер. Грубите шеги можеха да бъдат достатъчно тънка форма на мъчение, за да проникнат дори през защитата, която рангът му осигуряваше. Чистата омраза на боя причиняваше само физическа болка.

Ан отново се наведе над парапета и посочи с ръка.

— Когато то излезе, увисваш на въжетата, за да не те издуха. Ако изпуснеш хвата си, не разтваряй широко ръце и не се опитвай да се спреш. Виждал съм много момчета да си чупят китките по този начин. Свиваш се на кълбо и се търкаляш.

— Какво по дяволите е уа-уа, сър?

— Силен вятър. Внезапен. Виждал съм го от мъртво затишие и десет градуса температура да стига до сто и шейсет километра и двайсет под нулата само за седем минути. Може да продължи от десет минути до два дни. Когато условията са налице, почти винаги духа от северозапад. Външните станции на брега ни предупреждават с около двайсет минути по-рано. Надуваме сирена. Това означава, че никога не бива да се оставяш да бъдеш хванат без термална екипировка или на по-малко от петнайсет минути от някой бункер. Ей там — Ан махна с ръка — из тренировъчните полигони на новобранците бункерите са разпръснати навсякъде. — Изглеждаше напълно сериозен, дори настойчив. — Чуеш ли сирената, бягай с всички сили към някое прикритие. С твоите размери, ако някога те вдигне и отвее в морето, никога няма да успеят да те открият.

— Добре. — Майлс безмълвно реши при първа възможност да провери тези мними факти в метеорологичните архиви на базата. Той проточи врат, за да погледне в отчетното табло на Ан. — Откъде взехте числата, които току-що въведохте?

Ан изненадан зяпна таблото.

— Ами, това са точните цифри.

— Не питах за тяхната точност — търпеливо обясни Майлс. — Искам да знам как точно постъпвате с тях, за да мога да го направя утре, докато все още сте тук, за да ме поправите, ако се наложи.

Ан махна раздразнително.

— Ами…

— Нали не си ги измисляте? — подозрително го попита Майлс.

— Не! Не съм мислил за това, но… начина, по който мирише денят, предполагам — той си пое дълбоко въздух, сякаш за да покаже.

Майлс сбърчи нос и експериментира с едно помирисване. Студ, морска сол, крайбрежна тиня. Средната температура, барометричното налягане и влажността в дадения момент, нито пък прогнозите за осемнайсет часа напред не можеха да бъдат открити в обонятелната информация, която притискаше неговите ноздри. Той заби палеца си в редицата метеорологично оборудване.

— Това тук има ли някакъв вид мирисометър, който да дублира това, което правите? Каквото и да е то.

Ан изглеждаше истински объркан, като че ли неговата вътрешна система, каквато и да бе тя, се беше разстроила от факта, че внезапно я е осъзнал.

— Съжалявам, младши лейтенант Воркосиган. Разбира се, имаме стандартните компютърни проекции, но да ви призная истината, не съм ги използвал от години. Не са достатъчно точни.

Зяпнал в Ан, Майлс стигна до ужасяващ проблясък. Ан не лъжеше, не се шегуваше и не си измисляше. Петнайсетте години опит, вече подсъзнателен, изпълняваше тези неуловими функции. Запас от опит, който нямаше да може да използва, нито да придобие. „Не че бих искал“, призна пред себе си той.

По-късно същия ден, под предлог, че се ориентира в системите, Майлс провери в метеорологичните архиви на базата всички поразяващи твърдения на Ан. Лейтенантът не се беше пошегувал за уа-уа. По-лошо, не се беше пошегувал и за компютърните проекции. Автоматизираните системи даваха местни прогнози с точност от 85%, които падаха до 73% при прогнозите за една седмица напред. Ан и магическият му нос поддържаха точност от 96%, падаща до 94% при седмичните предвиждания. „Когато Ан напусне, този остров ще преживее 11 до 21% спад в точността на синоптичните прогнози. Те ще забележат това.“

Без съмнение, МТО-офицер в Лагера на вечния скреж беше по-отговорен пост, отколкото Майлс си представяше в началото. Тук времето можеше да бъде смъртоносно.

„И този човек ще ме остави сам на този остров, заедно с шест хиляди въоръжени мъже и ми казва да ходя и да душа за уа-уа?“