— Спасени сме — оповести Майлс. — Току-що установих контакт с Елена. — Той се отпусна тежко на края на койката. Внезапното освобождаване от напрежението го остави изцеден.
— Елена е тук? — Грегор прокара ръка през косата си. — Мислех, че търсиш твоя капитан Унгари.
— Елена е първата крачка към Унгари. — Майлс огледа Грегор притеснен. — Добре ли беше?
— Няколко часа монтиране на фасонки и електрически ключове няма да съсипят здравето ми, бъди сигурен — сухо отвърна Грегор.
— Това ли те караха да правиш? Някак си не е както си го представях…
Във всеки случай Грегор изглеждаше добре. Наистина, за сегашното си положение императорът се държеше почти жизнерадостно, като се имат предвид мрачните стандарти на Грегор, когато ставаше въпрос за жизненост. „Може би трябва да го изпращаме по две седмици всяка година в солните мини, за да си запази чувството на щастие и удовлетвореност от истинската си работа.“
— Трудно ми е да си представя Елена Ботари като наемничка — замислено добави Грегор.
— Не я подценявай — Майлс прикри моментното си съмнение. Почти четири години. Колко много се беше променил през тези години. Ами Елена? Нейните години едва ли са били по-малко изнурителни. „Времената се менят. Хората се променят с тях…“ Не. Не можеше да се съмнява в Елена повече, отколкото се съмняваше в себе си.
Трийсетте минути, необходими на стрелката на часовника му да допълзи до определения момент, бяха крайно неприятен промеждутък — достатъчни, за да изгуби енергията си и да се отпусне в прегръдките на своето изтощение, но твърде кратки, за да си почине и поосвежи. Запазваше жалкото съзнание, че се унася. Че заспива, когато крещящата нужда от бодрост и ясна мисъл се изплъзваха между пръстите му като песъчинки. Отново погледна часовника си. След един час беше много неопределено. Трябваше да уточни и минутите. Но кой знае какви трудности и пречки трябва да преодолее Елена…?
Майлс премигна силно. От несвързаните си, объркани мисли разбра, че заспива, както е седнал. Вратата изсъска и се плъзна настрани, без Грегор да е освободил ключалката.
— Ето го, момчета!
Половин взвод облечени в сиво и бяло наемници изпълниха отвора на вратата и коридора зад нея. Майлс надали имаше нужда от стънерите, шоковите палки в ръцете им и решителния десант, за да разбере, че косматите мъже на вратата не са хората на Елена. Напливът на адреналин едва разсея мъглата на умората от главата му. „А сега на какво да се преструвам? На подвижна мишена?“ Майлс се облегна на стената без дори да се развълнува, въпреки че Грегор скочи на крака и направи един доблестен опит в ограниченото пространство — точен удар от карате, който запрати във въздуха палката на приближаващия се наемник. Двама души почти размазаха Грегор в стената заради старанието му. Майлс трепна.
Самият Майлс беше издърпан от койката, за да бъде омотан, а след това още веднъж и още веднъж в мрежата на „мухоловката“. Силовото й поле го изгаряше. Използваха мощност, достатъчна да окове и развилнял се кон. „За какво ме вземате, а, момчета?“
Възбуденият взводен изкрещя в предавателя на китката си:
— Хванах го, сър.
Майлс повдигна едната си вежда иронично. Взводният почервеня и се изпъна. Ръката му потръпваше от усилието да не отдаде чест. Майлс се усмихна леко. Взводният стисна устни. „Ха! Още малко и да те изкарам от нерви, а?“
— Отведете ги — нареди взводният.
Майлс беше изнесен през вратата от двама мъже. Омотаните му крака висяха нелепо на няколко инча от пода. След него влачеха стенещия Грегор. Когато минаваха през един пресечен коридор, с периферното си зрение Майлс мерна напрегнатото лице на сержант Кодак да се рее сред сенките.
Прокле собствената си преценка. „Мислеше си, че за теб хората са отворени книги. Един от твоите доказани таланти. Добре. Браво“ — подиграваше го собственото му съзнание.
Прекосиха широк док, след което преминаха през малък служебен люк. Майлс веднага се досети къде се намира. „Триумф“ — малкият дреднаут8, който понякога изпълняваше ролята на флагман на наемническата флотилия, отново беше на старата си служба. По силата на несигурното тогава положение Тънг беше капитан-собственик на „Триумф“. Някога, преди Тау Верд. Коридорите на кораба му бяха добре познати, някак странно и болезнено. Миризмите на хора, метал и машини… Тази изкривена арка, свидетелство за ненормалната й реакция при първата им среща тук. Все още не я бяха оправили напълно… „Мислех, че съм забравил повече.“
Преминаха през коридора бързо и потайно. Двама души от взвода вървяха пред тях, за да отстраняват от коридора евентуалните свидетели. Значи разговорът щеше да е много поверителен. Почти интимен. Чудесно, това устройваше Майлс. Би предпочел изобщо да не се вижда с Озер, но ако трябва да се срещнат отново, просто ще се наложи да намери някакъв начин да извлече полза от това. Сам на себе си наложи новата си личност. Изпита чувството, че мери белезници. Майлс Нейсмит, космически наемник и мистериозен предприемач, пристигнал в центъра Хийгън за… какво? И неговият начумерен партньор Грег… Разбира се, ще трябва да измисли някакво особено приятно за Грегор обяснение. Иначе първо той не би го приел.
Те изтрополиха надолу по коридора покрай залата за тактически операции — нервния център на „Триумф“ в битка и влязоха в по-малката от двете съвещателни зали, разположени от другата й страна. Холографският блок в средата на блестящата конферентна маса беше тъмен и тих. Адмирал Озер седеше, също така тъмен и притихнал, начело на масата. От едната му страна стоеше блед рус мъж, за когото Майлс предположи, че е някакъв верен лейтенант. Не беше от хората, които познаваше отпреди. Майлс и Грегор бяха настанени насила на два издърпани назад и отдалечени от масата стола, така че ръцете и краката им да не бъдат скрити. Озер освободи всички освен един часови на изхода към коридора.
Външността на Озер не се беше променила много през тези четири години, реши Майлс. Все още си беше мършав, с ястребово лице и тъмна, може би малко посивяла на слепоочията коса. Майлс си го спомняше като по-висок, но всъщност той беше по-нисък от Метцов. Озер някак си напомняше на Майлс за генерала. Нещо в стойката или възрастта? Враждебният поглед? Кръвожадните червени остриета в очите?
— Майлс — измърмори с ъгъла на устата си Грегор, — какво толкова си направил, че да ядосаш този тип толкова?
— Нищо — приглушено каза Майлс, — поне не нарочно.
Това май не успокои Грегор.
Озер положи ръцете си с дланите надолу върху масата, наведе се напред и хищно се втренчи в Майлс. На Майлс му хрумна, че ако Озер имаше опашка, сега щеше да я размахва напред-назад.
— Какво правиш тук? — започна Озер грубо, без въведения.
„Ти ме докара, не си ли спомняш?“ Не беше време да остроумничи. Майлс напълно осъзнаваше факта, че не е в най — добрия си вид. Но това едва ли би впечатлило адмирал Нейсмит — той беше твърде целеустремен. Нейсмит би ходил и гол, ако му се наложеше. Отговори със същата грубост:
— Бях нает да направя военна оценка на центъра Хийгън за страни, които имат интереси в региона. — Така, истината винаги на първо място, особено там, където със сигурност няма да й повярват. — Тъй като спасителните експедиции не са тяхна работа, те искаха да бъдат навреме информирани, за да могат да изведат своите граждани от района преди избухването на враждебни действия. Освен това движа и някои дребни сделки с оръжие — за прикритие, пък и покривам разходите си.
Озер присви очи.
— Бариар не…
— Бариар си има свои оперативни работници.
— Същото се отнася и за Сетаганда… Аслънд се бои от техните амбиции.
— Постъпват разумно.
— Бариар по нищо не се различава от тях.
— Ако трябва да споделя професионалното си мнение — като се пребори с мрежата, Майлс удостои Озер с лек поклон, а Озер едва не се поклони в отговор, — Бариар не представлява заплаха за Аслънд сега. За да контролира Хийгън, Бариар трябва да контролира и Пол, заедно с облагородяването на собствения им втори континент. Плюс откриването на планетата Сергяр. Понастоящем Бариар има доста работа по границите. А освен това съществува и проблемът за удържането на непокорния Комар. Точно сега една военна авантюра срещу Пол би представлявала сериозно разпръскване на човешките ресурси на Бариар. Приятелството е по-евтино. Или поне неутралитетът.
