— Не е ли малко ефирно за дълго бельо? — скептично подхвърли Лига.

Засегнат, Майлс отвърна с бегла усмивка:

— В момента всяка въоръжена сила в тази галактика би искала да сложи ръка върху това, което виждате. Усъвършенствана персонална екранираща мрежа срещу невроразрушители. Най-новият технологичен коз на Бета колония.

Очите на Лига се разшириха.

— За пръв път чувам, че са се появили на пазара.

— На открития пазар, не. Това са, така да се каже, частни предварителни продажби.

Бета колония оповестяваше само второ– и третокласните от най-новите си достижения — да бъдеш постоянно с няколко стъпки пред всички останали, беше основна линия на поведение на този суров свят вече няколко поколения. След време Бета колония щеше да търгува с новото си изделие по цялата галактика. А междувременно…

Лига облиза сякаш вечно нацупената си долна устна.

— Ние широко използваме невроразрушители.

„За охрана? Как не.“

— Разполагам с ограничен запас от екраниращите мрежи. Който пръв свари, пръв…

— Цената?

Майлс назова цифра в бетиански долари.

— Нечувано! — Лига се люшна назад в стола.

Майлс сви рамене.

— Помислете. Вашата… организация може да се окаже в доста неизгодно положение, ако не повишите първи отбранителната си способност.

— Ще… трябва да проверя. Ммм… мога ли да взема този диск, за да го покажа на своя, ъ-ъ… ръководител?

Майлс сви устни.

— Не допускайте да ви хванат с това.

— Няма начин. — Втренчен смаяно в проблясващата фигура на войника, Лига прегледа демонстрационния запис още веднъж, преди да прибере диска в джоба си.

Готово. Стръвта беше закачена и кукичката хвърлена в мътното. Щеше да е много интересно да се види какво кълве: дребни рибки или огромни морски чудовища. Лига беше риба от подклас гатога, отсъди Майлс. Е, все отнякъде трябваше да започне.

Когато отново се върнаха в залата, Майлс с безпокойство измънка на Овъролт:

— Добре ли мина?

— Съвсем гладко, сър — успокои го той.

Е, може би. Сякаш нещата бяха наред, вървяха по план. Той почти усети как потъва в лепкавата индивидуалност на Виктор Рота.

За обяд Майлс заведе Овъролт в една закусвалня с открити места към залата, така че всеки, който не следеше Унгари, можеше да ги наблюдава. Той задъвка сандвич с протеин и позволи на изопнатите си нерви малко да се поотпуснат. Дотук сякаш всичко беше минало нормално. Съвсем не бе така превъзбуждащо както…

— Адмирал Нейсмит!

Майлс едва не се задави с един полусдъвкан залък, когато рязко извърна глава, за да открие източника на изненадания глас. Овъролт скочи под пълна тревога, но все пак се сдържа да не сграбчи без време скрития стънер.

Двама души се бяха спрели до масата. Не познаваше единия. Другия… По дяволите! Беше му познато това лице с квадратна челюст, кафява кожа — прекалено стегнат и здрав за възрастта си, за да мине за нещо друго освен за войник, независимо от полианските цивилни дрехи. Името, името…! Един от командосите на Тънг, командир на десантна совалка. За последен път Майлс го видя, когато заедно окомплектоваха снаряжението си в арсенала на „Триумф“, готвейки се за абордажно сражение. Клайв Кодак, това беше името му.

— Съжалявам, грешите — отрече Майлс по рефлекс. — Името ми е Виктор Рота.

Кодак замига.

— Какво? О, извинете. Тоест… Вие много приличате на един човек, когото познавах. — Той забеляза Овъролт, чийто очи трескаво очакваха само знак от Майлс. — Ъ-ъ… може ли да седнем при вас?

— Не! — отвърна Майлс остро, изпаднал в паника. „Не, чакай.“ Не биваше да отхвърля една евентуална връзка. Това беше усложнение, за което трябваше да е подготвен. Но да задейства Нейсмит, преди да е дошъл моментът, без нареждания от Унгари… — Във всеки случай, не и тук — набързо се поправи Майлс.

— Аз… Разбирам, сър. — С кратко кимване Кодак се оттегли незабавно, като повлече след себе си и своя спътник. Само веднъж успя да хвърли поглед назад през рамо. Майлс едва сдържа порива си да захапе една салфетка. Двамата мъже се отдалечаваха към центъра на залата. От техните припрени жестове личеше, че спорят.

— А това мина ли гладко? — печално попита Майлс.

Овъролт изглеждаше донякъде обезсърчен.

— Не много. — Той присви очи по посока на двамата мъже.

На Кодак му отне не повече от час, за да открие Майлс на кораба му. Унгари още го нямаше.

— Казва, че иска да говори с вас — рече Овъролт. Двамата с Майлс се вгледаха във видеомонитора, който даваше образ от прага на люка, където Кодак пристъпваше нетърпеливо от крак на крак. — Как мислите, какво всъщност иска?

— Вероятно да говори с мен — каза Майлс. — Проклет да съм, ако и аз не искам да говоря с него.

— Доколко добре го познавате? — попита Овъролт подозрително, вперил поглед в образа на Кодак.

— Не много — призна Майлс. — Изглеждаше способен подофицер. Познаваше снаряжението си, поддържаше хората си в постоянно движение, удържаше позициите си под обстрел.

В интерес на истината — като се връщаше назад в мислите си — контактите на Майлс с този човек винаги бяха кратки, все по работа… но някои от онези минути бяха критични в дивата несигурност на боя. Дали странният гъдел в стомаха на Майлс бе наистина достатъчна мярка за сигурност по отношение на един човек, когото не беше виждал почти четири години?

— Ще го сканираш, естествено. Но нека го пуснем и да видим какво иска.

— Както заповядате, сър — отвърна Овъролт равнодушно.

— Заповядвам.

Кодак не изглеждаше засегнат от това, че го сканират. Носеше само един регистриран стънер. Но си го биваше и в ръкопашен бой, припомни си Майлс — едно оръжие, което никой не можеше да конфискува. Овъролт го съпроводи до малката каюткомпания (пардон! — бетианците биха я нарекли „стая за отмора и възстановяване“).

— Господин Рота — Кодак кимна. — Ъ-ъ… надявах се, че ще можем да поговорим тук насаме. — Той колебливо погледна Овъролт. — Или вие замествате сержант Ботари?

— В никакъв случай. — Майлс даде знак на Овъролт да го последва в коридора и проговори едва когато вратите с лека въздишка се затвориха.

— Мисля, че притеснявате с присъствието си, сержант. Ще имате ли нещо против да чакате отвън? — Майлс не уточни кого точно Овъролт притеснява. — Можете да наглеждате монитора, разбира се.

— Безразсъдна идея — намръщи се Овъролт. — Ами ако ви нападне?

Майлс нервно барабанеше с пръсти по шева на панталона си.

— Не е изключено. Но предстои да се отправим към Аслънд, където според Унгари са заели позиции Дендарии. Той може да притежава полезна информация.

— Ако казва истината.

— Дори лъжите понякога говорят. — С този съмнителен аргумент Майлс се вмъкна в каюткомпанията, изоставяйки Овъролт.

Той кимна на своя посетител, който вече се беше настанил на една маса.

— Ефрейтор Кодак.

Лицето на Кодак светна.

— Вие наистина си спомняте?!

— О, да. Ами, а-а… още ли сте с Дендарии?

— Да, сър. Сега съм сержант Кодак.

— Много добре. Не съм изненадан.

— И, м-м… с наемниците Озерани.

— Така значи. Дали това е добре или не, тепърва ще се разбере.

— За какъв се представяте, сър?

— Виктор Рота, търговец на оръжие.

— Това е добро прикритие — отвърна трезво Кодак, като кимна.

Майлс се опита да зададе следващия си въпрос възможно най-непринудено и се зае да налива кафе.

— Та какво правите на Пол-6? Мислех, че флотилията е наета на Аслънд.

— На станцията на Аслънд тук в центъра — поправи го Кодак. — Само на два дни полет е напряко през системата. Поне това, което до момента е изградено. Държавни предприемачи… — той поклати глава.

— Изостанали от графика и в преразход?

— Познахте — той пое кафето, без да се колебае, задържа го в сухите си ръце и сръбна една глътка. — Не мога да остана дълго. — Доизпи чашата си на един дъх. Сложи я на масата. — Сър, мисля си, да не би да съм ви направил лоша услуга. Бях толкова изумен като ви видях там… Както и да е. Вие на път обратно към флотилията ли сте?