— Имате още малко време. За малко време можете да си кажете много неща, ако се придържате към едносричните думи.

Мракът преди разсъмване не беше толкова катраненочерен като нощта в планините. Мъгливото нощно небе отразяваше лекото кехлибарено сияние на града. Лицата на приятелите й представляваха сивкави петна, напомнящи на най-ранните древни фотографии — Корделия се опитваше да не мисли „като лица на мъртъвци“

Лейди Ворпатрил, почистена, нахранена и отпочинала няколко часа, все още не беше съвсем укрепнала, но можеше да ходи сама. Стопанката й бе донесла изненадващо прилични дрехи — дълга до прасците сива пола и пуловер, който да я предпазва от студа. Куделка бе заменил цялото си военно облекло за увиснали панталони, стари обувки и яке, което да замести неговото, пострадало при спешното му използване за акушерски нужди. Той носеше бебето лорд Иван, повито с някакъв заместител на пелена и топло одеяло — това допълваше картината на боязливо малко семейство, опитващо се да се измъкне в провинцията при родителите на жената, преди да започне сражението. Корделия бе видяла стотици бежанци като тях по пътя им към Ворбар Султана.

Куделка огледа малката си група и сведе намръщено очи към сабята в ръката си. Дори когато на нея се гледаше като на обикновен бастун, гладкото дърво, лъскавият стоманен шип и инкрустираната дръжка не изглеждаха особено присъщи за средната класа. Той въздъхна.

— Дру, можеш ли да скриеш някъде това? Така е дяволски подозрително и по-скоро ще ми пречи, отколкото да ми помага, докато нося бебето.

Друшнакови кимна, коленичи, зави сабята в една риза и я прибра в чантата. Корделия си спомни какво бе станало последния път, когато Ку бе носил оръжието в кервансарая, и погледна нервно в сумрака.

— Каква е вероятността някой да ни нападне по това време? Сигурно не изглеждаме много богати.

— Може да ви убият дори само заради дрехите — отвърна навъсено Ботари. — Идва зима. Но е по-безопасно от обикновено. Войниците на Вордариан са опразнили квартала — набирали „доброволци“ за изкопаването на бомбоубежища в градските паркове.

— Никога не съм мислила, че мога да одобрявам робския труд — изпъшка Корделия.

— Във всеки случай това е безсмислено — каза Куделка. — Развалят парковете. Дори да завършат убежищата, в тях няма да могат да се скрият достатъчно хора. Но изглежда внушително и представя лорд Воркосиган като заплаха в умовете на хората.

— Освен това — Ботари разтвори якето си и показа сребристия си невроразрушител — този път имам оръжие.

Е, това беше. Корделия прегърна Алис Ворпатрил, която се притисна до нея и промълви:

— Бог да ви помага, Корделия. И нека прати Видал Вордариан да гние в ада.

— Пазете се. Ще се видим в базата Танъри, нали? — Корделия погледна Куделка. — Нека оцелеем и осуетим плановете на враговете си.

— Ще се опи… ще оцелеем, миледи — отвърна Куделка. После сериозно отдаде чест на Друшнакови. В тази военна учтивост нямаше ирония, може би само мъничко завист. Тя му отвърна с бавно, разбиращо кимване. Никой не искаше да обърква момента с повече думи. Двете групи се разделиха в лепкавия мрак. Дру наблюдаваше как Куделка и лейди Ворпатрил се скриха от погледа й, после тръгна напред.

Излязоха от тъмния лабиринт на осветените улици. Случайни човешки фигури бързаха в ранното зимно утро. Изглежда, всички минувачи преминаваха на отсрещната страна, за да избегнат всеки срещнат, и Корделия се почувства мъничко по-незабележима. Вцепени се, когато покрай тях мина бавно един земеход на градската стража, но колата продължи нататък.

Поспряха, за да се уверят, че необходимата им сграда е отключена за началото на деня. Постройката беше многоетажна, в утилитарния стил на архитектурния разцвет, настъпил с възцаряването на Ецар Ворбара и с установяването на стабилитет преди повече от трийсет години. Беше търговска, а не правителствена; те минаха през фоайето, влязоха в асансьора и се спуснаха надолу необезпокоявани.

Слязоха в мазето и Дру започна да се оглежда внимателно.

— Трябва да внимаваме да не ни види някой.

Ботари застана до нея нащрек, а тя се наведе и насили ключалката на един канализационен тунел. После ги поведе по него, завивайки на два пъти в напречни канали. Проходът очевидно се използваше често, тъй като лампите бяха запалени. Корделия напрягаше слуха си да долови други стъпки освен техните собствени.

Стигнаха до някакъв капак, завинтен за пода. Друшнакови го отвори бързо.

— Скачайте долу. Дълбоко е само два метра. Но сигурно е мокро.

Корделия се мушна в тъмния отвор, цопна долу и запали джобното си фенерче. Водата, гладка, черна и блестяща, стигаше до стегнатите й в ботуши глезени. Беше леденостудена. Ботари я последва. Дру стъпи с колене на раменете му, за да намести капака, после скочи с плясък до нея.

— Имаме около половин километър по този канал. Хайде — прошепна тя.

Толкова близо до целта! Нямаше нужда да я карат да бърза.

Повървяха малко, после се изкатериха до някакъв тъмнеещ се отвор в стената, който ги отведе в много по-стар и по-малък канал, изграден от потъмнели от времето тухли. Приклекнали и привели гръб, тримата се запромъкваха напред. За Ботари това сигурно бе най-неприятно, помисли си Корделия. Дру забави ход, започна да почуква по тавана на тунела със стоманения шип на бастуна на Куделка и щом започна да бие на кухо, спря.

— Тук. Направено е да се отваря надолу. Вижте. — Тя извади сабята и пъхна внимателно острието в един процеп между хлъзгавите тухли. Чу се щракване и замаскираният капак се люшна надолу, като едва не я удари по главата. Тя прибра сабята в ножницата. — Хайде. — И се измъкна през отвора.

Двамата я последваха и се оказаха в друг, още по-тесен древен канал. Той се изкачваше нагоре по-стръмно. Тръгнаха приведени. Дрехите им се триеха в стените и станаха целите във влажни петна. Внезапно Дру се изправи и се изкачи по купчина счупени тухли в мрачно, подпряно с колони помещение.

— Какво е това място? — прошепна Корделия. — Прекалено голямо е за тунел…

— Старата конюшня — прошепна в отговор Дру. — Сега сме под резиденцията.

— Проходът не ми изглежда толкова таен. Сигурно го има на старите скици и планове. Хората… Службата за сигурност навярно знае за него. — Корделия се взря в неясните, дъхащи на мухъл ниши, разкриващи се под трепкащата светлина на фенерчетата.

— Да, но това е мазето на старите стари конюшни. Не тези на Дорка, а на прачичо му. Държал е тук над триста коня. Преди двеста години те изгорели в грандиозен пожар и вместо да правят ремонт, ги затрупали и построили върху източната им част новите стари конюшни. А по времето на Дорка ги превърнали в жилища за персонала. Сега повечето заложници са заключени точно там. — Дру закрачи решително напред, сякаш бе в свои води. — Сега сме на север от главната част на резиденцията, под градините на Ецар. Очевидно Ецар е открил това старо мазе и е измислил тайния проход с Негри преди трийсет години. Дори собствената му Служба за сигурност не знаеше за него. Доста доверчив е бил, а?

— Благодаря ти, Ецар — измърмори иронично Корделия.

— Щом излезем от прохода на Ецар, започва истинската опасност — отбеляза момичето.

Да, все още можеха да се откажат, да се върнат — и никой нямаше да разбере. „Защо тези хора така лесно ми позволиха да рискувам живота им? Господи, мразя да командвам.“ Нещо шумолеше в мрака, някъде капеше вода.

— Тук — каза Друшнакови, осветявайки с фенерчето купчина сандъци. — Тайният склад на Ецар. Дрехи, оръжие, пари — капитан Негри ме накара да прибавя и някои женски и момчешки дрехи миналата година, по времето на ескобарската инвазия. Готвеше се за неприятности, но безредиците изобщо не стигнаха дотук. Моите дрехи ще са ви съвсем малко по-големи.

Съблякоха старите си дрехи и Друшнакови избра чисти, подходящи за старшите прислужнички в резиденцията. Бе ги донесла точно за това. Ботари извади черната си униформа от чантата и я облече, прибавяйки съответните отличителни знаци на Имперската служба за сигурност. От разстояние не се отличаваше от обикновените войници, макар навярно да бе прекалено изпомачкан, за да не го забележат отблизо. Както бе обещала Дру, в запечатаните сандъци имаше пълен набор от заредени оръжия. Корделия си избра нов зашеметител, Дру също. Погледите им се срещнаха.