— Сержант Ботари не се поколеба — каза безизразно Друшнакови.

— Вярно — съгласи се Корделия.

— Освен това сержант Ботари не губеше енергия да… съжалява врага.

— Права си. Ами ти?

— Аз съжалявам.

— Убиваш двама абсолютни непознати и очакваш да се чувстваш весела?

— Ботари беше весел.

— Да. На Ботари това му достави удоволствие. Но Ботари не е нормален човек дори и по бараярските стандарти. Да не би да се стремиш да станеш чудовище?

— Защо го наричате така!

— О, но той е мое чудовище. Моето вярно куче. — Тя винаги имаше проблеми да обяснява Ботари, понякога дори на самата себе си. Корделия се зачуди дали Друшнакови знае за земния произход на термина „козел за отпущане“. Жертвеното животно, което всяка година било пускано в пустошта да отнесе греховете на своето общество… Ботари навярно бе нейният звяр на греха, тя виждаше съвсем ясно какво прави той за нея. Не бе толкова уверена какво правеше той за самия себе си, освен че, изглежда, го намираше за отчаяно важно. — Така че дори се радвам, че си угнетена. Двама патологични убийци на моя служба би било излишно. Цени тази угнетеност, Дру.

Момичето поклати глава.

— Струва ми се, че може би това не е моето призвание.

— Може би. А може би не. Помисли си какво чудовищно нещо би била една армия от такива като Ботари. Всяка въоръжена сила в едно общество — армия, полиция, служба за сигурност — се нуждае от хора, които да могат да се нагърбят с необходимото зло и все пак да не стават зли от това. Да вършат само необходимото и нищо повече. Непрекъснато да подлагат на съмнение предположенията, да не допускат да се стига до зверства.

— По начина, по който онзи полковник спря отвратителния капрал ли?

— Да. Или по начина, по който лейтенантът разпитваше полковника… Иска ми се да можехме да го спасим — въздъхна Корделия.

Дру се намръщи и сведе поглед.

— Ку си мисли, че си му сърдита — каза Корделия.

— Ку? — вдигна разсеяно поглед Друшнакови. — О, да, и той беше там. Иска ли нещо?

Корделия се усмихна.

— Ку си представя, че цялото ти нещастие се е съсредоточило върху него. — Усмивката й изчезна. — Имам намерение да го пратя с лейди Ворпатрил, за да се опита да изведе нея и бебето. Ще се разделим веднага, щом тя е в състояние да ходи.

На лицето на Дру се изписа тревога.

— Ще бъде изложен на ужасна опасност. Хората на Вордариан ще бъдат бесни, че са изпуснали нея и младия лорд.

Да, все още имаше лорд Ворпатрил, който да обърква генеалогичните сметки на Вордариан. Безумна система, която превръща едно бебе в смъртоносна заплаха за възрастен човек.

— Никой не е в безопасност, докато не свърши тази отвратителна война. Кажи ми друго: още ли обичаш Ку? Знам, че сте приключили с първоначалното сляпо увлечение. Ти виждаш неговите недостатъци. Егоцентричен, непрекъснато мисли за недъзите си, ужасно се притеснява за мъжествеността си. За него има надежда. Предстои му интересен живот на служба при регента. — Ако оцелееха през следващите четирийсет и осем часа. Но пък беше добре да внушава на хората си страстен копнеж за живот. — Желаеш ли го?

— Сега съм… свързана с него. Не зная как да го обясня… отдадох му своята девственост. Кой друг би ме взел? Бих била опозорена…

— Забрави за това! Щом свършим с тази акция, ще се покриеш с такава слава, че мъжете ще се редят на опашка за честта да ти кавалерстват. Ще имаш голям избор. В дома на Арал ще имаш възможността да намериш най-доброто. Какъв искаш? Генерал? Имперски министър? Ворски лорд? Чуждопланетен посланик? Единственият ти проблем ще бъде да избираш, тъй като бараярският обичай стиснато ти забранява да имаш повече от един съпруг едновременно. Един несръчен млад лейтенант не би могъл да се съревновава с тези лъскави господари.

Друшнакови се усмихна малко скептично на цветистото въображение на Корделия.

— Кой казва, че самият Ку няма да стане генерал някой ден? — попита тя меко. После въздъхна и сбърчи вежди. — Да. Още го обичам. Но… боя се да не ме нарани отново.

Корделия си помисли, че този проблем е решен.

— Без това не може. Арал и аз се нараняваме един друг непрекъснато.

— О, не и вие двамата, миледи! Изглеждате толкова, толкова съвършени!

— Помисли, Дру. Можеш ли да си представиш в какво умствено състояние е точно в този миг Арал поради постъпката ми? Аз мога. И наистина си представям.

— Оо.

— Но болката… ми се струва недостатъчна причина да не обичам живота. Да си мъртъв е съвсем безболезнено. Болката, като времето, може да настъпва безогледно. Въпросът е какви великолепни мигове би могла да спечелиш от живота освен болката?

— Не съм сигурна, че разбирам това, миледи. Но… в главата ми се върти една картина. Аз и Ку на брега, сам сами. Ужасно е топло. А когато ме погледне, вижда мен, наистина вижда мен и ме обича…

Корделия сви устни.

— Да… Точно така ще стане. Ела с мен.

Момичето се изправи покорно. Корделия я заведе в залата, насила премести Ку в единия край на канапето, настани Дру на другия и се отпусна между двамата.

— Дру, Ку иска да ти каже няколко неща. Тъй като явно говорите на различни езици, той ме помоли да бъда негов преводач.

Ку засрамено вдигна ръце, за да възрази.

— Този жест означава: „По-скоро бих пропилял останалата част от живота си, отколкото да изглеждам глупак в продължение на пет минути“. Не му обръщай внимание — каза Корделия. — А сега, дайте да видя. Кой започва?

Настъпи кратко мълчание.

— Споменах ли, че играя също ролите на родителите на двама ви? Струва ми се, ще започна като майката на Ку. „Е, синко, срещнал ли си вече някои хубавки момичета? Почти си на двайсет и шест, нали знаеш.“ Видях онзи запис — прибави тя със собствения си глас, когато Ку се задави. — Имам нейния стил, а? И нейното доволство. А Ку казва: „Да, мамо, има едно прекрасно момиче. Млада, стройна, умна.“ А майката на Ку казва: „Хопала!“ И наема мен, вашата приятелка и съседка, посредницата. А аз отивам при твоя баща, Дру, и казвам: „Има един младеж, имперски лейтенант, личен секретар на лорд-регента, герой от войната, работи в Генералния щаб“. А той казва: „Не говори повече! Ще го вземем. Хопала!“ И…

— Струва ми се, че ще има да казва повече от това! — прекъсна я Ку.

Корделия се обърна към Друшнакови.

— Това, което току-що каза Ку, означава, че твоето семейство няма да го хареса, защото е сакат.

— Не! — каза възмутено Дру. — Не е така…

Корделия вдигна ръка.

— Като твой посредник, Ку, позволи ми да ти кажа нещо. Когато нечия прелестна дъщеря посочи и каже твърдо: „Тате, искам този“, един благоразумен баща отговаря само „Да, скъпа“. Признавам, може да е по-трудно да бъдат убедени тримата големи братя. Само я разреви и може да имаш сериозни неприятности в задната уличка. По което разбирам, че още не си им се оплакала, Дру, нали?

Момичето сподави неволното си изкискване.

— Не!

Ку изглеждаше така, сякаш това бе нова и опасна мисъл.

— Виж — каза Корделия, — все още можеш да избегнеш братското възмездие, Ку, ако се пребориш със себе си. — Тя се обърна към Дру: — Знам, че е доста дървен, но ти обещавам, че се поддава на тренировка.

— Вече казах, че съжалявам — каза Ку с тон, който прозвуча язвително.

Дру се вледени и отвърна студено:

— Да. И го повтаряш доста често.

— И ето че стигнахме до сърцевината на проблема — каза бавно и сериозно Корделия. — Това, което Ку всъщност иска да каже, Дру, е, че не съжалява ни най-малко. Мигът е бил чудесен, ти си била чудесна и той иска да го направите отново. И отново, и отново, само вие двамата, завинаги, с одобрението на обществото и без да ви пречи никой. Така ли е, Ку?

Ку изглеждаше зашеметен.

— Ами… да!

Дру премига.

— Но… аз исках ти да го кажеш!

— Нима? — погледна той над главата на Корделия.

„Тази посредническа система наистина има някои плюсове — помисли си Корделия. — Но има и граници.“ Тя се изправи и погледна хронометъра си. Не й беше до веселби.