Пьотър се оживи.

— Оо, ще ти бъда извънредно благодарен. Но не цялата ти кесия, човече. — Пьотър порови изсушените листа, отсипа си щедро половината и ги натъпка джоба на гърдите си. Лапна няколко и върна кесията с искрен поздрав. Евкалиптовите листа бяха слаб стимулант — Корделия не бе виждала Пьотър да ги дъвче във Ворбар Султана.

— Грижи се за конете на господаря — викна отчаяно Естерхази на Ботари. — И помни, че не са машини.

Графът и Естерхази насочиха животните си обратно по пътеката, Ботари изсумтя нещо несвързано. Само след няколко мига двамата се скриха от погледите им. Настъпи пълна тишина.

Майорът намести удобно Грегор зад себе си между постелката и дисагите. Корделия трябваше да се справи с още едно поредно изкачване върху средството за мъчения на хора и коне, наречено седло. Никога нямаше да успее без помощта на Ботари. Този път майорът държеше юздите й и Роуз вървеше до неговия кон почти без да се дърпа. Ботари изостана, оглеждаше се внимателно.

— Значи — каза след известно време старецът, поглеждайки я отстрани, — вие сте новата лейди Воркосиган, а?

Разрошена и мръсна, Корделия се усмихна отчаяно.

— Да. Само че граф Пьотър не каза вашето име, майор…

— Амор Клиюви, миледи. Всички ми викат просто Кли.

— Ами… какъв сте? — „Някакъв планински дух, повикан от Пьотър?“

Той се усмихна — по-скоро отблъскващо, отколкото привлекателно, като се имаше предвид състоянието на зъбите му.

— Аз съм Имперската поща, миледи. Яздя сред тези хълмове на всеки десет дена. Тук съм от осемнайсет години. Повечето хора ме знаят само като Кли Пощата.

— Мислех си, че пощата се разнася из тези райони с леколет.

— Сега ги въвеждат. Но леколетите не отиват във всяка къща, а само в централните пунктове. Няма вече вежливост. — Той изплю отвращението си заедно с евкалиптовото листо. — Но ако генералът задържи въвеждането им тук с още две години, ще изпълня последните си двайсет години и ще имам служба три пъти по толкова. Пенсионирах се на втората двайсетилетка.

— Къде сте служили, майор Клиюви?

— В Имперските рейнджъри — Той лукаво наблюдаваше реакцията й. Корделия го възнагради с вдигнати от уважение вежди. — Бях унищожител, не техник. Затуй не стигнах до повече от майор. Почнах на четиринайсет в тез планини — обсаждахме сетаганданците с генерала и Ецар. След това повече не се върнах в училище. Ходех само на тренировъчни курсове. Службата ме отмина незабелязано.

— Изглежда, не съвсем — каза Корделия, оглеждайки очевидно безлюдната пустош.

— Не… — въздъхна той, хвърляйки поглед през рамо към Грегор. Момчето се оглеждаше неспокойно.

— Каза ли ви Пьотър какво се случи вчера следобед?

— Аха. Тръгнах от езерото онзиден сутринта. Изпуснах цялото представление. Очаквам новините да ме настигнат преди пладне.

— Има ли… вероятност да ни настигне и нещо друго дотогава?

— Не знам. — И добави по-колебливо: — Ще трябва да махнете тези дрехи, миледи. Това ВОРКОСИГАН, А., изписано с главни букви на джоба на якето, ви издава веднага.

Корделия потиснато погледна черната униформена риза на Арал.

— Ливреята на младежа също изпъква като знаме — прибави Кли, поглеждайки назад към Ботари. — Ще се погрижа да ви намеря други дрехи.

Корнелия се преви — стомахът я болеше в очакване на почивка. Убежище. Но на каква цена за онези, които щяха да й го предоставят?

— Няма ли да се изложите на опасност, като ни помагате?

Гъстите му сиви вежди се вдигнаха.

— Може би. — Тонът му не подканваше за по-нататъшно обсъждане на тази тема.

Корделия трябваше някак да върне в релси уморения си ум, ако искаше да бъде от полза и да не излага на риск хората около себе си.

— Онези ваши евкалиптови листа… Като кафе ли действат?

— О, по-добре от кафе, миледи.

— Мога ли да ги опитам? — срамежливо сниши глас тя. Може би молбата й беше твърде интимна.

Бузите му се разтеглиха в суха усмивка.

— Само заклети провинциалисти като мен дъвчат евкалиптови листа, миледи. Прелестните ворски дами от столицата не биха си позволили да ги сложат между перлените си зъбки.

— Аз не съм прелестна, не съм дама, не съм и от столицата. И точно сега бих дала всичко за едно кафе. Ще ги опитам.

Той пусна юздите на шията на неуморно крачещия си кон, бръкна в джоба на синьо-сивкавото си яке и извади кесията. Отчупи й едно парче с не съвсем чистите си пръсти и се пресегна да й го подаде.

Тя го огледа съмнително за миг. „Никога не слагай странни органични материи в устата си, докато не бъдат изследвани в лабораторията.“ Но го лапна. Беше направено лепкаво с малко кленов сироп, но след като слюнката й изми първоначално стряскащата сладост, вкусът беше приятно горчив и стипчив. Изглежда, че премахна и налепите на зъбите й, наслоили се през нощта. Корделия се изправи.

Кли я гледаше слисано.

— В такъв случай каква сте, щом не сте дама от висшето общество?

— Бях астрокартограф. После капитан от Плана. После войник, после военнопленник, после бегълка. А после бях съпруга и накрая — майка. Не знам каква ще е следващата ми роля — отвърна тя честно, дъвчейки евкалиптовите листа. Молеше се да не е на вдовица.

— Майка? Чух, че сте била бременна, но… не загубихте ли бебето си от солтоксина?

— Още не. Момчето ми все още има шанс да се бори. Макар борбата да изглежда малко неравна, срещу цял Бараяр… Беше родено преждеременно. Със секцио. — Реши да не се опитва да обяснява за маточния репликатор. — Сега е в Имперската военна болница. Във Ворбар Султана. Която, доколкото ми е известно, е завладяна от бунтовническите сили на Вордариан… — Тя потрепери. Лабораторията на Вааген беше на такова място, че да не привлича вниманието. Майлс беше в безопасност, в безопасност, в безопасност и само една пукнатинка в тънката черупка на това убеждение щеше да отприщи хистерия… А Арал — сега Арал можеше да се грижи сам за себе си, ако изобщо някой би могъл да се погрижи за него. Тогава защо успяха да го заварят неподготвен, а, а? Несъмнено Имперската служба за сигурност бе останала озадачена от предателството. Не можеха да се доверят на никого, а къде ли беше Илян? Хванат в капан във Ворбар Султана? Или беше от предателите на Вордариан? Не… Премахнат, най-вероятно. Като Карийн. Като Падма и Алис Ворпатрил. Животът се надбягваше със смъртта…

— Никой няма да пипне болницата — каза Кли, наблюдавайки внимателно лицето й.

— Аз… да. Наистина.

— Защо дойдохте на Бараяр?

— Исках да имам деца. — Ироничен смях се изплъзна от устните й. — Имате ли деца, Кли?

— Доколкото зная, не.

— Проявили сте голямо благоразумие.

— Абе… — Мисълта му се зарея някъде. — Не знам. Откакто умря старата, край мен е прекалено тихо. Познавам някои мъже, чиито деца им причиняват огромни неприятности. Ецар. Пьотър. Не знам кой ще гори жертвоприношенията на гроба ми. Племенницата сигурно.

Корделия погледна Грегор, който яздеше върху дисагите и слушаше. Момчето бе запалило восъчната свещ на огромния погребален жертвен огън на Ецар — ръката му бе водена от ръката на Арал.

Продължаваха да се изкачват. На четири пъти Кли свиваше по странични пътеки, а Корделия, Ботари и Грегор го чакаха скрити. На третия от тези набези за доставки Кли се върна с вързоп, в който имаше стара пола, чифт износени панталони и малко зоб за уморените коне. Все още премръзнала, Корделия навлече полата над старите си панталони от Плана. Ботари смени подозрителните си кафяви униформени панталони. Новите му бяха прекалено къси — стигаха до глезените и му придаваха вид на зловещо плашило. Униформата на Ботари и черната риза на Корделия бяха скрити в една празна пощенска чанта. Кли реши проблема за липсващата обувка на Грегор просто като събу другата и остави момчето босо. После скри прекалено хубавото му синьо костюмче под една огромна мъжка риза с навити ръкави. Мъжът, жената и детето приличаха на измършавяло, дрипаво семейство от хълмовете.