Корделия въздъхна и разтри врата и очите си. Боляха я.

Куделка потропа на вратата и надникна.

— Сър? Секретарят на министъра иска да знае…

— След малко, лейтенант — махна му да излезе Воркосиган.

— Да изчезваме оттук — каза неочаквано Корделия.

— Какво?

— Имперската болница. Имперската служба за сигурност, Имперската не-знам-какво-си — всичко това ми причинява ужасен пристъп на Имперска клаустрофобия. Хайде да отидем в езерното имение Воркосиган за няколко дни. Самият ти ще се възстановиш там по-бързо и за всичките ти всеотдайни любимци — тя тръсна глава към коридора, — ще бъде по-трудно да те открият там. Само ти и аз, момче. — Щеше ли да подейства? Ами ако се върнеха към сцената на лятното си щастие, а него вече го нямаше? Удавено в есенните дъждове… Тя усещаше как отчаянието в нея расте: жадуваше да възвърне загубеното им равновесие, да намери някаква стабилна опора.

Тон вдигна одобрително вежди.

— Превъзходна идея, мили капитане. Ще можем и да наглеждаме стареца.

— О, трябва ли… Оо. Да, разбирам. Добре. Непременно.

Корделия се събуди бавно, протегна се и се сгуши във великолепния копринен, пухен юрган. Другата страна на леглото бе празна — тя докосна възлавницата — студена и празна. Арал сигурно се беше измъкнал рано. Корделия се наслади на усещането, че най-сетне се е наспала, че не се е събудила с онази замайваща умора, мъчила ума и тялото толкова дълго. Това бе третата й поредна нощ, през която спа добре, стопляна от тялото на мъжа си — и двамата вече се бяха освободили с облекчение от досадните кислородни маски.

Ъгловата им стая, на втория етаж на старата каменна бивша казарма, тази сутрин беше студена и съвсем тиха. Яркозелената морава зад прозореца чезнеше в мъглата, скриваща езерото, селото и хълмовете на отвъдния бряг. Влажното утро й действаше успокоително. Провеси крака от леглото; пресният розов белег на корема й само леко я рязна.

През вратата надникна Друшнакови.

— Миледи? — повика тихичко тя, а после видя, че Корделия е седнала и люлее босите си крака — упражнение за подобряване на кръвообращението. — А, добре, вече сте станали. — Дру влезе в стаята с голям поднос в ръце. Беше облечена в удобна рокля с широки, свободни поли и дебела топла жилетка, украсена с бродерия. Стъпките й прозвучаха по широките дъски на пода, после заглъхнаха по ръчно тъкания килим в средата на стаята.

— Гладна съм — каза учудено Корделия, щом ароматът от подноса погъделичка ноздрите й. — За пръв път от три седмици насам. — Три седмици от нощта на ужасите в замъка Воркосиган.

Дру се усмихна и остави подноса на масата до прозореца. Корделия наметна халата си, обу пантофите и се насочи към каничката кафе. Дру се въртеше около нея, очевидно готова да я подхване, ако тръгне да пада, но Корделия се чувстваше отлично. Седна и протегна ръка към димящия булгур с масло и каната с горещ сироп, който бараярците приготвяха от сгъстен дървесен сок. Превъзходна храна.

— Яла ли си, Дру? Искаш ли малко кафе? Кое време е?

Телохранителката поклати русата си глава.

— Благодаря, миледи. Около единайсет е.

През изминалите няколко дни тук, в езерното имение Воркосиган, Друшнакови се бе превърнала в част от спокойната обстановка. Корделия откри, че поглежда момичето едва ли не за пръв път, откакто бе напуснала Имперската военна болница. Дру бе грижлива и чевръста както винаги, но с някакво скрито напрежение — навярно й се струваше така само защото самата тя се чувстваше по-добре и егоистично искаше хората край нея също да се чувстват по-добре.

— Днес се чувствам много по-малко дебела. Вчера говорих с капитан Вааген по визора. Струва му се, че забелязва първите белези на молекулярна рекарцификация в малкия Пьотър Майлс. Това е много окуражаващо, стига човек да знае как да тълкува думите му. Той не дава лъжливи надежди, но на малкото, което казва, може да се разчита.

Дру вдигна поглед от скута си, усмихна се отзивчиво и поклати глава:

— Маточните репликатори ми се струват много странни. Толкова чужди.

— Не толкова странни като това, което ни е причинила еволюцията — усмихна й се в отговор Корделия. — Благодаря на Господ за технологията и рационалния дизайн. Знам какво говоря.

— Миледи… как разбрахте, че сте бременна? Не ви дойде ли?

— Менструалния цикъл ли имаш предвид? Всъщност не. — Тя си спомни миналото лято. Същата тази стая, същото неоправено легло. Тя и Арал можеха отново да започнат да споделят ласките си тук много скоро, макар че когато целта не бе да забременее, се губеше известна пикантност. — Миналото лято Арал и аз си мислехме, че сме се установили тук завинаги. Той бе излязъл в запаса, аз също… никакви ангажименти. Почти преминавах възрастовата граница за органичния метод, който като че ли бе единствената възможност на Бараяр. Затова той искаше да започнем незабавно. Така че няколко седмици след като се оженихме, аз отидох да извадят противозачатъчния ми имплантат. Което ме накара да се чувствам почти престъпница — у дома това не би могло да стане, без да имам родителско свидетелство.

— Наистина ли? — Дру я слушаше с отворена уста.

— Да, такова е бетанското законово изискване. Първо трябва да изкараш курс за получаване на родителско свидетелство. Поставиха ми имплантата на четиринайсетгодишна възраст. Помня, че бях имала менструален цикъл само веднъж. Сложиха ми имплантата, срязаха ми химена и ми пробиха ушите, а после бе моето дебютно тържество…

— Не сте… започнали да правите секс на четиринайсет, нали? — снижи глас Друшнакови.

— Бих могла. Но за това трябват двама, както знаеш. Намерих си истински любовник доста по-късно. — Корделия се срамуваше да признае колко много по-късно. Беше толкова трудно общителна… „И не си се променила особено“ — призна пред себе си кисело тя.

— Не мислех, че ще се случи толкова бързо — продължи Корделия. — Мислех си, че ни очакват няколко месеца сериозни и приятни експерименти. Но направихме бебето още от първия опит. Така че още не съм имала менструален цикъл тук, на Бараяр.

— От първия опит — повтори Дру. Устните й се сгърчиха от скрит страх. — Как разбрахте, че сте… забременяла? Гадене?

— Умора, преди гаденето. Но всъщност от онези малки сини точици… — Гласът й пресекна, щом забеляза сгърченото лице на момичето. — Дру, академични ли са всички тези въпроси, или имат някакъв по-личен интерес?

— Личен — задавено отвърна тя.

— Оо — отпусна се назад Корделия. — Искаш ли… да поговорим за това?

— Не… не зная.

— Приемам, че това означава „да“ — въздъхна Корделия. О, да. Беше същото като да се прави на мама-капитан за шейсетте бетански учени в Проекта, макар че въпросите, свързани с бременността, бяха навярно единственият междуличностен проблем, с който никога не я бяха обременявали. Но в сравнение с наистина тъпите глупости, с които й се беше нахвърляла онази рационална и внимателно подбрана група хора от време на време, варварските бараярски трудности сигурно бяха просто… — Знаеш, че ще се радвам да ти помогна с каквото мога.

— Беше в нощта на солтоксиновата атака — изхлипа Дру. — Не можах да заспя. Слязох до кухнята да си взема нещо за ядене. По обратния път забелязах, че в библиотеката свети. Там беше лейтенант Куделка. И той не можел да заспи.

„Ку значи, а? О, добре, добре.“ В края на краищата всичко това можеше да се окаже чудесно. Корделия се усмихна с искрено насърчение.

— Да?

— Ние… аз… той… ме целуна.

— Надявам се, че си отвърнала на целувката?

— Говорите така, като че ли одобрявате.

— Наистина одобрявам. Вие сте двама от любимите ми хора, ти и Куделка. Само да можехте да вдигнете глави… но продължавай, сигурно има още. — Освен ако Дру не бе по-невежа, отколкото Корделия мислеше, че е възможно.

— Ние се… ние се… ние се…

— Чукахте? — предположи с надежда Корделия.

— Да, миледи. — Дру се изчерви силно и преглътна. — Ку изглеждаше толкова щастлив… за няколко минути. Бях толкова щастлива с него, толкова развълнувана, не ме интересуваше колко боли.