— Битката в Мариград бе за всяка къща, адмирале — докладва без предисловия той.

Лицето на Воркосиган се сгърчи.

— В такъв случай ще ми я разиграете. Елате в тактическата стая — какво е това на ръката ви, полковник?

На левия ръкав на офицера бе завързано широко парче бял плат и една по-тясна ивица кафяв.

— Идентификация, сър. Не разбирахме по кого стреляме от толкова близо. Хората на Вордариан носят червено-жълти униформи, предполагам, за да се бъркат с кафяво-златистите. Предполага се, че това е кафяво-сребристият цвят на Вордариан, разбира се.

— Точно от това се боях — погледна изключително строго Воркосиган. — Свалете го. Изгорете го. И предайте на останалите. Вие вече имате униформа, полковник, дадена ви от императора. А именно за него се сражавате. Нека предателите променят униформите си.

Полковникът изглеждаше шокиран от гнева на Воркосиган, но след малко разбра, бързо махна лентата от ръкава си и я натъпка в джоба си.

— Ясно, сър.

Арал пусна ръката на Корделия с осезаемо усилие.

— Ще се видим в квартирата ни, любов моя. По-късно.

По-късно през седмицата, при това темпо. Корделия поклати безпомощно глава, хвърли последен поглед към едрата му фигура, сякаш можеше някак да си го върне и последва Друшнакови. Поне с Дру можеше да отхвърли заповедта на Воркосиган и да настои първо за баня. Освен това в един гардероб в квартирата на Арал намери половин дузина нови екипи в точния й размер и изневери на школувания в двореца вкус на Дру.

Лекарят на базата не разполагаше с историята на болестта й. Цялата медицинска документация на Корделия беше, разбира се, отвъд вражеската линия, във Ворбар Султана. Той поклати глава и каза:

— Съжалявам, лейди Воркосиган. Просто трябва да започнем отначало. Моля ви, проявете търпимост. Правилно ли съм разбрал, че сте имали някакъв женски проблем?

„Не, повечето от проблемите ми са свързани с мъже.“ Корделия прехапа език.

— Бях подложена на прехвърляне на плацента, чакайте да видя, три плюс… — започна да брои тя на пръсти, — преди около пет седмици.

— Моля?

— Родих с хирургическа намеса. Не вървеше добре.

— Разбирам. Пет седмици post partum3 — записа си той. — И какви са сегашните ви оплаквания?

„Не харесвам Бараяр, искам да си вървя у дома, свекърът ми иска да убие моето бебе, половината от приятелите ми бягат, за да спасят живота си, не мога да остана десет минути насаме с мъжа си, когото вие всички поглъщате пред очите ми, болят ме ходилата, боли ме главата, боли ме душата…“ — всичко беше толкова сложно. Бедният човек просто искаше да попълни нещо във формуляра си, а не да пише съчинение.

— Умора — успя най-сетне да каже Корделия.

— Аа. — Лицето му просветна и той попълни това фактче в компютъра. — Следродилна умора. Това е нормално. — Лекарят вдигна очи и я погледна сериозно. — Какво ще кажете за една програма от физически упражнения, лейди Воркосиган?

— Кои са хората на Вордариан? — попита Корделия раздразнено. — Бягам от тях вече цели седмици, но сякаш съм ги мернала само веднъж в огледалото за обратно виждане. Откъде се снабдява с толкова главорези?

— А, не са чак толкова много — усмихна се леко Арал и хапна още малко от яхнията. — Бяха — о, чудо! — най-после сами в обикновения подземен апартамент на старши офицер. Вечерята им донесе на поднос един лакей и я сервира на ниската масичка между тях. После Арал, за голямо облекчение на Корделия, го отпрати с думите: „Благодаря ви, капрал, това е всичко“.

Арал преглътна хапката си и продължи:

— Кои са те? В по-голямата си част хора, които са били под командването на офицер, избрал да застане на страната на Вордариан, и които не са имали смелостта, или по-скоро здравия разум, да убият офицера или да дезертират от неговата част и да се присъединят към някоя друга. Подчинението и единението на военната част са дълбоко втълпени в тези хора. „Когато нещата загрубеят, дръж се за частта си“ — този девиз буквално им е набит в главите. Тъй че злощастният факт, че офицерът им ги е въвлякъл в измяна, ги кара естествено да се вкопчат още повече в събратята си от взвода. А и — усмихна се мрачно той — това ще бъде измяна само ако Вордариан загуби.

— А губи ли Вордариан?

— Докато аз съм жив и пазя живота на Грегор, Вордариан не може да спечели — кимна убедено Воркосиган. — Вордариан ми приписва различни престъпления със скоростта, с която може да ги измисли. Най-сериозният от слуховете, които разпространява, е, че съм се отървал от Грегор и се стремя сам да стана император. Според мен това е опит да открие скривалището на Грегор. Той знае, че момчето не е с мен. Иначе щеше да се опита да пусне тук ядрена бомба.

Корделия сгърчи устни с отвращение.

— Все пак дали иска да залови Грегор, или да го убие?

— Да го убие, но в случай, че не може да го залови. Когато стане подходящо, ще взема Грегор тук.

— А защо не веднага?

Той се отпусна с уморена въздишка и бутна напред подноса с останалата яхния и парченца хляб.

— Защото искам да разбера колко от силите на Вордариан ще мога да привлека преди окончателната развръзка. „Да дезертират“ за мен не е съвсем точната дума… да преминат на другата страна, може би. Не искам да започна втората година от службата си с четири хиляди военни екзекуции. На всички под дадено военно звание може да се даде пълна амнистия на основание на факта, че са се заклели да следват своите офицери, но искам да спася и колкото мога повече от старшите командири. Засега са осъдени петима областни графове и Вордариан, надежда за тях няма. Проклинам го, че започна всичко това.

— Какво правят войските на Вордариан? Това позиционна война ли е?

— Не съвсем. Той губи много от своето и моето време в опити да завземе няколко безполезни пункта, като например склада за припаси в Мариград. Ние го задържаме там. Това ангажира командирите му и отклонява мислите им от основното — базираните в космоса сили. Ех да беше на моя страна Канциан!

— Открило ли го е вече твоето разузнаване? — Адмирал Канциан беше един от двамата мъже в бараярското Върховно командване, които Воркосиган разглеждаше като превъзхождащи го по отношение на стратегията. Канциан беше специалист по нападателните космически операции и базираните в космоса сили имаха огромно доверие в него. „По ботушите му никога не залепва конска тор“ — бе казал навремето Ку, за голямо забавление на Корделия.

— Не, но и Вордариан не го е открил. Просто е изчезнал. Моля се на Господ да не е бил убит при някоя глупава улична престрелка и да не лежи някъде неидентифициран. Би било огромна загуба.

— Нямаш ли намерение да отидеш при тях? Да се опиташ да повлияеш на космическите сили?

— Защо мислиш държа базата Танъри? Прецених плюсовете и минусите на това да преместя полевия си щаб на борда на кораб. Реших, че още е рано — може да се изтълкува погрешно като първа стъпка към бягство.

Бягство. Каква съблазнителна мисъл! Далеч, далеч от това безумие, докато не се сведе до едноизмерен второстепенен пълнеж на някой галактически бюлетин. Но… бягство от Арал? Тя се вгледа в него: отпуснат на канапето, вперил невиждащи очи в остатъците от вечерята си. Уморен, не особено красив (освен навярно острите му сиви очи) мъж на средна възраст в зелена униформа — един жаден разум в постоянна вътрешна война с породената от страха агресивност, дължаща се на странния бараярски живот. „Трябваше да се влюбиш в някой щастлив мъж, щом си търсила щастие. Но не, ти се влюби заради секващата дъха красота на болката…“

Двамата щяха да бъдат една плът. Колко буквален се оказваше този древен благочестив израз! Едно мъничко парче плът, затворено в маточен репликатор зад вражеския фронт, сега ги свързваше като сиамски близнаци. А ако малкият Майлс умреше, щеше ли да се скъса тази връзка?

— Какво… какво правиш за заложниците на Вордариан?