„Страхувам се.“ Корделия отдръпна завесата на прозореца в салона на третия етаж в замъка Воркосиган и погледна към окъпаната в слънчева светлина улица. Един издължен сребрист земеход паркираше на полукръглата отбивка пред главния портал, под увенчаната с шипове желязна ограда и градината с внесени от Земята храсти. Правителствен земеход. Задната врата се отвори и оттам излезе мъж в зелена униформа. Въпреки късогледството си Корделия позна командир Илян — кестеняв и както винаги гологлав. Той бързо тръгна към сградата и се скри под портала. „Може би наистина не бива да се тревожа, докато Имперската служба за сигурност не дойде за нас посред нощ.“ Но страхът продължаваше да я гризе. „Защо изобщо дойдох на Бараяр? Какво направих със себе си, с живота си?“

В коридора затропаха ботуши, вратата на салона се отвори със скърцане. Сержант Ботари подаде глава и изсумтя, доволен, че я открива.

— Време е да тръгваме, миледи.

— Благодаря ви, сержант. — Тя пусна завесата и се обърна да се огледа още веднъж в закаченото над архаичната камина огледало. Не можеше да повярва, че хората тук все още горят растения само заради отделяната от тях по химичен път топлина.

Повдигна брадичка над твърдата бяла дантелена яка на блузата си, оправи ръкавите на коженото си яке и разсеяно подритна с коляно дългата, увила се около глезените й пола. Беше кожена, в тон с якето. Яката й действаше успокоително — беше почти същата, като на старата й униформа от Бетанския астрономически проект. Тя прокара длани по червената си, разделена на път коса, прихваната над челото с два емайлирани гребена, и я разпусна по раменете си — дългите къдри стигаха до средата на гърба й. От бледото лице, отразяващо се в огледалото, я гледаха две сиви очи. Носът й бе малко прекалено костелив, а брадичката — твърде издължена, но иначе лицето си беше съвсем нормално, дори можеше да мине за хубаво.

Е, ако искаше да изглежда изискано, трябваше просто да застане до сержант Ботари. Той се извисяваше печално над нея, в целия си двуметров ръст. Корделия беше висока жена, но главата й стигаше едва до рамото му. Лицето му приличаше на фантастичен готически водоливник — тясно, сгърчено, с клюнест нос, грубовато — и му придаваше вид на престъпник, допълван от острата му, подстригана по войнишки коса. Дори елегантната ливрея на граф Воркосиган — тъмнокафява, с избродирана със сърма емблема на графа — не можеше да спаси Ботари от удивителната му грозота. „Всъщност едно съвсем нормално лице.“

Един облечен в ливрея слуга. „Що за понятие? На какво е слуга? На живота ни, на щастието ни и на свещените ни особи?“ Тя му кимна сърдечно в огледалото и се обърна да го последва.

Трябваше да се научи да се ориентира из тази огромна къща, колкото се може по-скоро. Срамно бе да се губи в собствения си дом и да се налага да моли някои от часовите или прислужниците да я упъти. Посред нощ, завита само в хавлия. „А бях навигатор на боен кораб. И то добър.“ Щом можеше да се справя без проблем с пет измерения, трябваше да успее и с три.

Стигнаха до голямо вито стълбище, което се спускаше към настланото с бели и черни плочи фоайе. Леките й стъпки следваха отмерената походка на Ботари. Полите й предизвикваха у нея усещането че плува, че се спуска неумолимо надолу по спиралата.

Долу ги чакаше опрян на бастун висок млад мъж. Лейтенант Куделка. Лицето му бе толкова обикновено и приятно, колкото бе тясно и странно това на Ботари. Той й се усмихна открито. Дори издаващите болка бръчки в ъгълчетата на очите и устата му не можеха да състарят това лице. Носеше зелена имперска униформа — същата, с изключение на отличителните знаци, като тази на командира на Службата за сигурност Илян. Дългите ръкави и високата яка скриваха тънките червени белези, които обхващаха половината от тялото му, но Корделия можеше да си ги представи. Гол, Куделка можеше да служи за нагледно помагало на лекция за структурата на човешката нервна система — всеки белег представяше изрязан мъртъв нерв, заменен с изкуствени сребърни нишки. Лейтенант Куделка още не бе свикнал с новата си нервна система. „Кажи го направо. Местните хирурзи са невежи, несръчни касапи.“ Работата им определено не беше на висотата на бетанските стандарти. Но Корделия не допусна нито намек за тази лична преценка да проличи по лицето й. Куделка се обърна рязко и кимна на Ботари.

— Здравейте, сержант. Добро утро, лейди Воркосиган.

Новото й име все още й звучеше странно, сякаш не й прилягаше. Тя се усмихна.

— Добро утро, Ку. Къде е Арал?

— Отиде с командир Илян в библиотеката, за да провери къде ще бъде инсталиран новият секретен комуникационен пулт. Би трябвало да се върнат всеки момент. А, ето ги. — Той посочи с глава към сводестия проход, откъдето се чуха стъпки. Корделия проследи погледа му. Илян, слаб, учтив и любезен, вървеше на крачка зад — и в сянката на — един четирийсет и пет годишен мъж със зелена имперска униформа. Човека, заради когото беше дошла на Бараяр.

Адмирал лорд Арал Воркосиган от запаса. Поне до вчера. Вчера животът им определено се бе обърнал с главата надолу. „Ще стъпим някак си на крака, повярвай.“ Тялото на Воркосиган беше здраво и мощно; тъмната му коса бе започнала да се прошарва. На тежката му челюст се виждаше стар белег във формата на преобърната буква „Г“. Той вървеше със сдържана енергия, сивите му очи бяха мрачни и вглъбени. Но щом погледът му се спря върху Корделия, светнаха.

— Добро утро, миледи — каза той и посегна да хване ръката й. Думите бяха кратки, но чувствата му се отразяваха в блестящите му очи като в огледало. „В това огледало аз съм невероятно красива — помисли си трогната Корделия. — То е много по-ласкателно, отколкото онова горе. Отсега нататък ще използвам само него.“ Широката длан на Арал бе суха и гореща и Корделия посрещна с удоволствие живата топлина, която обгръщаше студените й пръсти. „Моят съпруг.“ Думата й харесваше, както й харесваше дланта й да е обхваната гладко и плътно в неговата, макар новото й име, лейди Воркосиган, все още да й бе малко чуждо.

Наблюдаваше Ботари, Куделка и Воркосиган, застанали за миг един до друг. „Живите рани — един, двама, трима. И аз, дамата-спомагателно.“ Оцелелите. Ку бе ранен в тялото, Ботари — в ума, Воркосиган — в душата; всеки от тях бе получил почти смъртоносна рана в последната война на Ескобар. „Животът продължава! Напред или ще умреш! Наистина ли всички започваме най-сетне да се съвземаме?“ Надяваше се да е така.

— Готова ли си за тръгване, мили капитане? — попита я Воркосиган. Гърленият му глас бе топъл.

— Готова съм. И се надявам да съм готова винаги.

Илян и лейтенант Куделка тръгнаха напред. В сравнение с енергичната маршировка на Илян походката на Куделка бе истинско тътрене. Корделия се понамръщи, но хвана ръката на Воркосиган и двамата ги последваха, като оставиха Ботари да изпълнява домашните си задължения.

— Каква е програмата за следващите няколко дни? — попита тя.

— Ами, първо аудиенцията, разбира се — отвърна Воркосиган. — След коего ще се видя с хората. Граф Вортала ще уреди всичко. След няколко дни пълното събрание на Съвета трябва да гласува консенсус, а после ще положа клетва. Не сме имали регент от сто и двайсет години — Бог знае какъв протокол ще изкопаят и изтупат от прахта.

Куделка седна в предното отделение на земехода до униформения шофьор. Командир Илян се намести срещу Корделия и Воркосиган. „Тази кола е бронирана“ — разбра Корделия по дебелината на прозрачния покрив, който се затвори над тях. Илян даде знак на шофьора и потеглиха плавно по улицата. Отвън почти не проникваше шум.

— Регентска съпруга — каза Корделия. — Това ли е официалната ми титла?

— Да, миледи — отвърна Илян.

— Тя предполага ли и някакви официални задължения?

Илян погледна Воркосиган и той каза: