Би могла да има дъщеря. Не само една, а две — сестрички! Корделия не бе имала сестра. А жената на капитан Ворпатрил имала две: така й беше казала самата тя.

Корделия се бе запознала с лейди Ворпатрил на един от редките политико-социални приеми в замъка Воркосиган. Абсолютно всичко бе уредено от прислугата в замъка. Единственото, което трябваше да прави Корделия, бе да се покаже подходящо облечена (беше се сдобила с още дрехи), да се усмихва много и да държи устата си затворена. Всъщност слушаше замаяна и озадачена как стават нещата тук.

Алис Ворпатрил също беше бременна. Лорд Ворпатрил ги бе оставил заедно и те естествено разговаряха за пазаруване. Лейди Ворпатрил се оплакваше много от личните си проблеми. Корделия реши, че самата тя сигурно има късмет, защото лекарството против гадене, със същата химическа формула, която използваха и у дома, действаше ефикасно и тя само се чувстваше уморена — не от тежестта на все още мъничкото бебе, а от изненадващия метаболитен товар. Да пишка за двама — ето как си го представяше Корделия. Е, след петпространствената навигационна математика, как би могло да я затрудни майчинството?

Като не се смятаха, разбира се, прошепнатите на ухото й ужасяващи истории на Алис. Кръвоизливи, удари, бъбречни кризи, увреждания при раждане, кислородна недостатъчност на мозъка на зародиша, бебешки глави с диаметър по-голям от този на таза и спазъм на матката, предизвикващ смъртта и на майката, и на бебето… Медицинските усложнения бяха проблем само при положение, че по някакъв начин жената е сама по време на раждането, а при тълпите от стражи, които я обграждаха, това не бе особено вероятно да се случи точно с нея. Ботари в ролята на акушерка? Ужасяваща мисъл. Тя потрепери.

Отново се сви на градинското канапе и сбърчи чело. О, тази примитивна бараярска медицина! Наистина, в предкосмическата ера майките са раждали деца в продължение на стотици хиляди години без тази помощ, която имаше на разположение тук. И все пак тревогата гризеше ума й. „Навярно би трябвало да се върна да родя у дома.“

Не. Тя вече бе бараярка, положила клетва като останалите побъркани. Пътуването щеше да трае два месеца. А освен това, доколкото знаеше, там все още я очакваше заповед за арест, основана на обвинение в дезертьорство, подозрение в шпионаж, измама и антиобществено насилие. Сигурно трябваше да се опита да привлече онзи идиот, военния психиатър. Тя си спомни за неспокойното си, объркано заминаване от колонията Бета и въздъхна. Щеше ли името й някога да бъде изчистено от позора? Определено не, докато тайните на Ецар се съхраняваха в четири глави.

Не. Колонията Бета бе затворена за нея, бяха я изгонили оттам. Бараяр не държеше монопол над политическия идиотизъм, това беше сигурно.

„Мога да се справя с Бараяр. Заедно с Арал. Сигурна съм.“

Беше време да се прибира. Слънцето й причиняваше леко главоболие.

С един от аспектите на новия си живот като съпруга на регента Корделия се справяше по-лесно, отколкото беше очаквала — с наплива на лични стражи в дома им. Опитът й в Бетанския проект и този на Воркосиган в бараярската армия ги бе научил да живеят в казарми. На Корделия не й бе нужно много време, за да започне да различава униформите. Стражите бяха весели младежи, специално подбрани за тази служба и гордеещи се с нея. Макар че когато Пьотър също бе в замъка, с всичките си войници, включително Ботари, усещането за казармен живот ставаше изключително остро.

Именно графът пръв предложи да се проведе ръкопашен турнир между неговите хора и хората на Илян. Въпреки неясното мърморене на началника на охраната в задния двор беше устроен ринг и състезанието бързо се превърна в ежеседмична традиция. Беше привлечен дори и Куделка — като рефер и съдия-експерт, а Пьотър и Корделия аплодираха. За голямо задоволство на Корделия Воркосиган присъстваше винаги, когато му позволяваше работата. Тя чувстваше, че той има нужда да си почива от смазващото ежедневие на управлението, на което бе подложен непрекъснато.

През едно слънчево лятно утро, придружена от телохранителката си, Корделия се настаняваше на тапицираното градинско канапе, за да наблюдава представлението. И внезапно попита:

— Защо не участвате и вие, Дру? Сигурно имате нужда от практика толкова, колкото и те. Извинението за всичко това отначало беше — не че на вас, бараярците, ви трябва извинение за подобно нещо — че то ще поддържа всички в готовност.

Друшнакови погледна с копнеж към ринга, но отговори:

— Не съм поканена да участвам, миледи.

— Груб пропуск от нечия страна. Хм. Знаете ли какво — вървете да се преоблечете. Ще бъдете моят отбор. Арал ще може да насърчава собствения си отбор сам. А според традицията в едно истинско бараярско състезание би трябвало да участват поне три страни.

— Мислите ли, че наистина ще може? — попита със съмнение девойката. — Може и да не им хареса.

Въпросните „те“ бяха, както ги наричаше Друшнакови, „истинските“ стражи, униформените мъже.

— Арал не би имал нищо против. Всеки, който възразява, да върви да спори с него. Ако смее. — Корделия се усмихна и Друшнакови й се усмихна в отговор, а после изтича да се приготви.

Арал пристигна и се намести удобно до нея. Тя му разказа плана си. Той повдигна вежди.

— Бетански нововъведения? Ами защо не? Обаче се приготви за подигравки.

— Готова съм. Няма да са склонни да си правят шеги, ако тя успее да победи поне неколцина от тях. А според мен ще успее — на колонията Бета това момиче досега сигурно да е станало командир на десантен отряд. Целият този природен талант се разхищава само заради мен. А ако не успее — е, тогава при всички случаи не би трябвало да ме охранява, а? — посрещна тя погледа му.

— Прието… Ще накарам Куделка да я пусне в първия рунд срещу някой със собственото й тегло и височина.

— Тя е по-едра дори от теб.

— Само е по-висока. Аз съм поне няколко килограма по-тежък. Няма значение, желанието ти е заповед за мен. Оох! — Той се изправи и отиде да впише Друшнакови в списъка на Куделка. Корделия не можеше да чуе какво си казаха, но възстановяваше шеннешком диалога по жестовете и мимиките им. Арал: „Корделия иска Дру да участва.“ Ку: „Никой не иска момичета!“ Арал: „Въпреки това.“ Ку: „Бъркат се навсякъде и освен това плачат много. Сержант Ботари ще я направи на каша“ — „Хм, наистина се надявам жестът ти да означава това, защото в противен случай държанието ти е неприлично, Ку, а ти изтрий тази усмивчица от лицето си, Воркосиган.“ — Арал: „Мъничката ми женичка настоява. Знаеш под какъв чехъл съм.“ Ку: „Е, добре. Пфу!“ — „Сделката е сключена: останалото зависи от теб, Дру.“ Воркосиган се върна при нея.

— Всичко е уредено. Ще започне срещу един от хората на татко.

Друшнакови се върна, облечена в свободни панталони и плетена риза — толкова близки до мъжките работни дрехи, колкото можеше да й осигури гардеробът й. Графът излезе да се посъветва със сержант Ботари, капитан на неговия отбор, и се настани да сгрее кокалите си на слънце пред тях.

— Какво е това? — попита Пьотър, когато Куделка извика името на Друшнакови за втората двойка. — Да не би да внасяме бетански обичаи?

— Момичето има голям природен талант — обясни му Воркосиган. — Освен това има толкова нужда от упражнения, колкото и всеки един от тях — и дори още повече, защото нейната работа е много по-важна от тяхната.

— После ще започнеш да приемаш жени на служба — оплака се Пьотър. — И къде ще свърши всичко? Ето това бих искал да знам.

— Какъв е проблемът с жените на служба? — попита Корделия, просто за да го подразни.

— Не е по военному — изръмжа старецът.

— „Военно“ е всичко, което позволява да се спечели войната, така мисля аз — усмихна се иронично тя. Лекото предупредително щипване на Воркосиган я накара да се въздържи от по-нататъшно задълбаване.

Във всеки случай не беше необходимо. Пьотър се обърна да наблюдава своя играч и каза само: