— Миледи… Корделия! — изграчи той. Ръцете му се опитваха безуспешно да се освободят от копринения шал. — Това е лудост! Ще попаднете право в лапите на Вордариан. И тогава той ще разполага с две дръжки, с които да манипулира адмирала, вместо само с една. И вие, и Ботари знаете къде е императорът!

— Къде беше — поправи го Корделия. — Преди седмица. Оттогава отдавна са го преместили, сигурна съм. А и Арал доказа способността си да устоява на шантажите на Вордариан, нали? Не го подценавяй.

— Сержант Ботари! — наведе се Куделка към интеркома. Сега предният покрив също сребрееше.

— Да, лейтенант? — отвърна му монотонният бас на Ботари.

— Заповядвам ти да обърнеш тази кола обратно.

Последва кратко мълчание.

— Вече не съм на имперска служба, сър. В пенсия съм.

— Пьотър не те е освободил! Ти си човек на граф Пьотър.

Последва по-продължително мълчание, после се чу:

— Не. Сега съм вярното куче на лейди Воркосиган.

— Полудял си от лекарствата, човече!

Ботари не отговори, но Корделия сякаш видя с очите си хищната му усмивка.

— Хайде, Ку — възкликна тя. — Помогни ми. Ела за късмет. Ела да спасим един живот. Ела просто така.

Друшнакови се надвеси над другото ухо на Куделка, подсмихна се и продължи:

— Погледни нещата и от друга страна, Ку. Кой друг би ти дал шанс да участваш в истинско сражение?

Погледът му се местеше между двете му похитителки. Бръмченето на колата се усили. Стрелнаха се в сгъстяващия се здрач.

Нелегални зеленчуци. Корделия седеше и замаяно съзерцаваше чувалите с цветно зеле. Скърцащият камион се тътреше по пътя. Южни зеленчуци, които пътуваха към Ворбар Султана по таен маршрут също като самата нея. Беше почти сигурна, че под тази купчина има няколко чувала със същите зелени зелки, с които бе пътувала преди две-три седмици и чиято миграция зависеше от странните икономически потребности на войната.

Областите, контролирани от Вордариан, сега бяха под строгото ембарго на областите, лоялни към Воркосиган. Макар че все още не се беше стигнало до глад, цените на хранителните стоки в столицата Ворбар Султана се бяха вдигнали до небето — хората трупаха припаси и се готвеха за зимата. И бедняците имаха възможност да спечелят от това. А един бедняк, който винаги използва възможността, няма нищо против да прибави няколко невписани в документите му пътници към товара си срещу подкуп.

Именно Куделка измисли плана — вече бе изоставил прибързаното си неодобрение и охотно участваше в стратегическите им спорове. Именно Куделка откри складовете за стоки на едро в градчето в областта на Воринис и обиколи товарните гаражи. Но пък Ботари определи размера на подкупа, твърде малък според Корделия, но съвсем подходящ за ролята на отчаяни провинциалисти, която играеха.

— Баща ми беше бакалин — обясни сковано Куделка, когато им излагаше плана си. — Знам какво правя.

Корделия се озадачи за миг от предпазливия му поглед към Друшнакови, но после си спомни, че бащата на Дру е бил военен. Ку бе разказвал за сестра си и за овдовялата си майка, но Корделия едва сега разбра, че не е споменавал баща си поради срам от социалния си произход. Нали обичаше Дру! И пак Куделка бе отхвърлил идеята да пътуват с камион, натоварен с месо.

— По-вероятно е да ни спрат — обясни той. — Нали могат да поизтръскат от шофьора малко пържоли.

Корделия не бе сигурна дали съди от военния си опит, от работата при баща си или и от двете. Във всеки случай бе благодарна, че не пътува със страховитите замразени животински трупове.

Облякоха се за ролите си колкото можаха по-добре, захвърляйки чантата и дрехите, които носеха. Ботари и Куделка се правеха на наскоро уволнили се ветерани, стремящи се да подобрят тъжната си участ, а Корделия и Дру — на провинциалистки, тръгнали с тях. Жените бяха натъкмени със странна комбинация от износени планински дрехи и части от облекло на висшата класа, явно придобити в някоя вехтошарница. Успяха да постигнат автентичния вид на жени, чиито облекла не са им по мярка, като размениха собствените си дрехи.

Очите на Корделия се затваряха от изтощение, макар че изобщо не й се спеше. Времето тиктакаше в главата й. Трябваха им два дни, за да стигнат дотук. Така близо до целта, така далеч от успеха… Тя отново отвори очи, защото камионът рязко спря.

Ботари надникна през прозорчето към шофьорската кабина, после тихо подвикна.

— Слизаме!

Изнизаха се на градския тротоар. Дъхът им излизаше на кълба в мразовития въздух. Беше пред зазоряване и в мрака светеха лампи. Ботари махна на камиона да тръгва.

— Реших, че не бива да пътуваме чак до Централния пазар — изсумтя Ботари. — Шофьорът казва, че по това време, когато пристигат нови стоки, било пълно с градските стражи на Ворбон.

— Да не би да очакват гладни бунтове? — попита Корделия.

— Несъмнено. Освен това искат първо да вземат своето — отвърна Куделка. — Скоро Вордариан ще трябва да вкара армията в града, иначе черният пазар ще изсмуче всички стоки от продоволствената система.

В миговете, когато забравяше да се прави на Вор, Ку проявяваше удивителни познания за черноборсаджийската икономика. Всъщност, как бе успял един бакалин да купи на сина си необходимото образование, за да влезе в Имперската военна академия при толкова яростна конкуренция? Корделия се поусмихна и огледа улицата в двете посоки. Бяха в някаква стара част на града, отпреди времето на асансьорите, и сградите не бяха по-високи от шест етажа. Неугледно място, без канализация и електричество, с тръбопроводи, врязани в сградите много по-късно.

Ботари ги поведе; изглежда, знаеше къде отива. Улиците се стесняваха все повече, миришеше на влага и разложение, на урина. Лампите ставаха все по-малко. Раменете на Дру се изгърбиха. Куделка стисна бастуна си по-здраво.

Ботари спря пред една тясна неосветена врата, на която бе написано на ръка „Стаи под наем“.

— Тук май е добре.

Вратата бе древна, неавтоматична и се отваряше на панти. Беше заключена. Той позвъни, после почука. След доста време се открехна едно мъничко прозорче и някой отвътре попита:

— К’во искаш?

— Стая.

— По това време? Няма да стане.

Ботари бутна Дру напред. Ивицата светлина от прозорчето падна върху лицето й.

— Хм — изсумтя гласът зад вратата. — Ами… — Последва дрънчене на вериги, скърцане на метал и вратата се отвори.

Всички се скупчиха в тесния коридор, разглеждайки стълбището, някакво бюро и сводестия портал, който водеше навътре. Домакинът им стана още по-свадлив, когато научи, че искат само една стая за четиримата. Все пак не започна да ги разпитва — очевидно действителното им отчаяние придаваше правдоподобност на престорената им бедност. С двете жени и особено с Куделка в групата никой не ги вземаше за тайни агенти.

Настаниха се в една тясна стаичка на втория етаж. Ку и Дру легнаха да си починат първи. Когато зората проникна през прозореца, Корделия последва Ботари долу за храна.

— Трябваше да се сетя да си вземем припаси, градът е обсаден — измърмори Корделия.

— Още не е чак толкова зле — отвърна Ботари. — Само че по-добре не говорете, миледи. Акцентът ви издава.

— Добре. В такъв случай опитай се да се поразговориш с този приятел, ако можеш. Искам да чуя местното виждане за нещата.

Откриха ханджията, или какъвто и да беше той, в малката стаичка зад сводестия портал, която, ако се съдеше по тезгяха и няколкото очукани маси и столове, служеше за бар и трапезария. Той неохотно им продаде някакъв запечатан пакет храна и бутилирани напитки на инфлационни цени, като непрекъснато се оплакваше от снабдяването и подпитваше какви са.

— Планирах това пътуване с месеци — каза Ботари, облягайки се на бара, — а тази проклета война го провали.

— Охо!? — възкликна ханджията. — И с каква цел?

Ботари облиза устни и присви замислено очи.

— Нали видя онази блондинка?