— Веднага извикайте санитар! — Корделия разбра, че беше извикала, едва когато Сиркой скочи.

— Състоянието му не е опасно за живота. Ще започнем да го лекуваме веднага, щом свършим с всички въпроси, свързани със сигурността — каза упорито майорът.

— Тогава го свържете с мен — изсъска през зъби Корделия. — Дру, върни се в кабинета и извикай Арал. Кажи му какво става.

Сиркой я погледна тревожно, но продължи безстрашно със заниманието си. Минаха още няколко безкрайни секунди, после някой влезе в пленническото отделение и доведе Вааген на комуникационния пулт.

Най-после лицето му се появи на екрана. Корделия сякаш виждаше собственото си лице — измъчено, нетърпеливо, очакващо. Свързаха ги.

— Вааген! Какво става?

— Миледи! — Ръцете му се свиха в юмруци, той се разтрепери. — Тези идиоти, тези слабоумни невежи, тези глупаци… — заекваше той в безпомощна ярост, но после се овладя и започна отново, бързо и стегнато, сякаш образът й можеше да изчезне всеки момент. — Отначало мислехме, че всичко ще бъде наред, понеже през първите два дни не ни потърсиха. Скрихме репликатора в болницата, но никой не дойде. Ние си траехме и се редувахме да спим в лабораторията. После Хенри успя да изведе тайно жена си от града, а ние двамата останахме. Опитахме се да продължим лечението тайно. Макар че можехме и да почакаме, докато не ни спасят. Нещата не можеха да продължават така… Вече мислехме, че са ни забравили, но те дойдоха. Вчера. — Той прокара ръка през косата си, сякаш търсеше някаква връзка между истинското време и времето на кошмарите си, в което часовниците бяха полудели. — Войниците на Вордариан. Търсеха репликатора. Ние заключихме лабораторията, но те разбиха вратата. Поискаха го. Ние отказахме, отказвахме да говорим, а те не можеха да ни подложат на разпит с наркотик. Така че просто ни пребиха. Него го пребиха до смърт, като улична измет, като да беше никой, цялата му интелигентност, цялата му образованост, всичко отиде по дяволите, съсипано от някакъв безсловесен идиот, размахващ приклад… — По лицето му се стичаха сълзи.

Корделия побледня, беше си представяла сцената в лабораторията вече хиляди пъти, но никога не и по този начин: доктор Хенри мъртъв на пода, а Вааген пребит до безчувственост.

— После опустошиха лабораторията. Всичко, всички записи по лечението. Целият труд на Хенри отиде в огъня. Не трябваше да го правят! Всичко разсипаха! — Гласът му пресекна от ярост.

— Намериха ли… репликатора? Разбиха ли го? — Тя виждаше сцената, беше я виждала толкова пъти…

— Накрая го намериха. И го взеха. А после ме оставиха да избягам. — Той завъртя глава.

— Взели са го? — повтори глупаво тя. Защо? Какъв смисъл имаше да го вземат без специалистите? — И са ви оставили да избягате? Да избягате при нас, предполагам. За да ни съобщите.

— Вече ви съобщих, миледи.

— Къде според вас? Къде са го отнесли?

Зад нея се чу гласът на Воркосиган:

— Най-вероятно в императорската резиденция. Всички най-важни заложници са там. Ще пусна разузнаването веднага. — Лицето му бе посивяло. — Очевидно ние не сме единствената страна, която се опитва да окаже натиск.

Две минути след появяването на Воркосиган в Службата за сигурност при главния портал капитан Вааген беше качен на носилка и откаран в лазарета, където вече го очакваше главният травматолог на базата. Корделия размишляваше горчиво за естеството на командната верига — очевидно цялата й организираност, разумност и ефективност не бяха достатъчни, за да помогнат на човек извън нея.

По-нататъшните разпити на учения трябваше да почакат медицинското му лечение. Воркосиган използва това време, за да запознае Илян и неговия отдел с новия проблем, а Корделия — за да обикаля в кръг чакалнята на лазарета. Друшнакови я наблюдаваше с безмълвна тревога, без да й предлага глупави успокоения — и двете знаеха, че това няма смисъл.

Най-после травматологът се появи от операционната и обяви, че Вааген е в съзнание и могат да проведат с него кратък — той подчерта думата — разговор. Арал дойде, следван от Куделка и Илян, и всички се скупчиха около болничното легло на Вааген. Окото му беше бинтовано, а самият той — прикрепен на системи.

С дрезгав отпаднал глас той прибави още няколко ужасни подробности, но картината, която вече бе изложил на Корделия, не се промени с нищо. Илян слушаше внимателно.

— Нашите хора в резиденцията потвърждават това — докладва той, когато Вааген се изтощи и шепотът му заглъхна. — Репликаторът е донесен там вчера и е поставен в най-силно охраняваното крило, близо до покоите на принцеса Карийн. Нашите привърженици не знаят какво е това и си мислят, че е някакъв апарат, може би бомба, с която резиденцията да бъде взривена по време на окончателното сражение.

Вааген изсумтя, закашля се и потрепери.

— Разполагат ли с хора, които да се грижат за репликатора? — зададе Корделия въпроса, който никой друг не бе поставил до момента. — Лекар, санитар, който и да било?

Илян се намръщи.

— Не зная, миледи. Мога да се опитам да разбера, но всяка извънредна връзка излага на опасност нашите хора там.

Тя не каза нищо.

— Във всеки случай лечението е прекъснато — промълви Вааген. Ръката му си играеше с крайчеца на чаршафа. — Всичко, постигнато досега, отиде по дяволите.

— Разбирам, че сте загубили записките си, но бихте могли да… възстановите работата си? — попита колебливо Корделия. — Разбира се, ако получите обратно репликатора. Да започнете оттам, откъдето сте прекъснали.

— Дори да го получим, вече няма да е оттам, откъдето прекъснах. А и не помня всичко. Известна част от нещата трябваше да помни Хенри.

Корделия пое дълбоко дъх.

— Доколкото си спомням, тези ескобарски преносими репликатори имат двуседмичен самообслужващ се цикъл. Кога за последен път го заредихте с енергия, подновихте хранителния разтвор и сменихте филтрите?

— Енергийната клетка ще трае месеци — каза Вааген. — По-голям проблем са филтрите. Но хранителният разтвор е основният ограничаващ фактор. При този ускорен метаболизъм зародишът ще гладува няколко дни преди системата да се претовари от изпражненията му. Отпадъчните продукти обаче могат да затлачат филтрите съвсем скоро след началото на метаболизма на слабите тъкани.

Тя избегна погледа на Арал и впи очи в здравото око на Вааген. На лицето му бе изписано нещо повече от физическо страдание.

— И кога за последен път заредихте репликатора?

— На четиринайсети.

— Остават по-малко от шест дни — прошепна ужасено Корделия.

— Горе… горе-долу толкова. Коя дата сме днес? — Вааген се огледа с нехарактерна за него колебливост и сърцето на Корделия се сви.

— Времето е ограничено единствено, ако за него не оказват подходящи грижи — вметна Арал. — Докторът на резиденцията, личният лекар на Грегор и Карийн, няма ли да разбере, ако има нужда от нещо?

— Сър — каза Илян, — докладваха ни, че лекарят на принцесата е убит още първия ден, по време на битката за резиденцията. Потвърдено е от още две страни, тъй че считам информацията за сигурна.

Можеха да оставят Майлс да умре от чисто невежество, разбра с ужас Корделия. Както можеха да го убият и нарочно. Дори някой от тайните им привърженици, убеден, че геройски унищожава бомба, би могъл да представлява заплаха за детето й.

Вааген се завъртя неспокойно. Арал погледна Корделия и кимна към вратата.

— Благодаря ви, капитан Вааген. Направихте извънредна услуга. Това превишава дълга ви.

— По дяволите дългът — промълви Вааген. — Всичко отиде по дяволите… проклети невежи главорези…

Излязоха, за да оставят Вааген на спокойствие. Воркосиган отпрати Илян да се занимава с умножените си задължения.

Корделия погледна Арал.

— Сега какво?

Устните му бяха стиснати в равна, решителна линия. Беше потънал в мисли, същите мисли, които мъчеха и нея, но усложнени от хиляди допълнителни фактори, които тя можеше само да си представя. Той каза бавно: