— Не е задължително — каза Воркосиган. — Пътищата към къщи не са чак толкова много. Може да е чакал там с дни.

— Точно на границата на периметъра ни на непосредствено наблюдение? — попита Илян. — Нещо не ми харесва.

— Повече ме безпокои това, че не уцели — каза Воркосиган — Защо? Дали не може да е някакъв предупредителен изстрел? Опит за покушение не над живота ми, а над умственото ми равновесие?

— Оръжието е било старо — съобщи Илян. — Може да е било с повреден мерник. Защото пък не можахме да засечем лазерен импулс. — Той замълча, забелязвайки пребледнялото лице на Корделия. — Сигурен съм, че става дума за някакъв самотен маниак, миледи. Поне със сигурност е бил само един човек.

— Как би могъл един самотен маниак да се сдобие с армейско оръжие? — попита язвително тя. Илян я погледна неспокойно.

— Ще разследваме случая. Оръжието определено беше стар модел.

— Не унищожавате ли излезлите от употреба запаси?

— Има толкова много…

Корделия го изгледа свирепо.

— Трябвал му е само един изстрел. Ако бе успял да улучи херметично затворената кола, Арал щеше да бъде емулгиран и сега съдебният ви екип щеше да се опитва да разбере кои молекули са негови и кои — на Ку.

Лицето на Друшнакови позеленя, Воркосиган се намръщи.

— Искате ли да ви дам точна преценка за амплитудата на резонантна рефлекция на херметично затворена пътническа кабина, Саймън? — продължи разгорещено Корделия. — Който и да е бил човекът, избрал това оръжие, той е бил компетентен военен специалист, макар и за щастие — лош стрелец. — Тя преглътна следващите си думи, осъзнавайки, въпреки че все още никой друг не я бе забелязал, потиснатата истерия, предизвикала изблика й.

— Моите извинения, капитан Нейсмит — още по-разкаяно каза Илян. — Вие сте съвсем права. — Кимването му беше изпълнено с уважение.

Арал следеше сцената с някакво скрито удивление. Илян излезе. В главата му несъмнено бушуваха подозрения за всевъзможни заговори. Лекарят потвърди изпитаната в не едно сражение диагноза на Арал — слухово зашеметяване, предписа му силни таблетки против главоболие и назначи нов преглед за другата сутрин.

Илян се върна в замъка Воркосиган късно вечерта, за да проведе съвещание с началника на охраната си, и Корделия едва се въздържа да не го сграбчи и да не го притисне до най-близката стена, за да изкопчи от него всичко, което знае.

— Кой се е опитал да убие Арал? — ограничи се да попита просто тя. — Кой иска да убие Арал? Какво си въобразяват, че ще постигнат с това?

— Съкратения списък ли искате, или пълния, миледи? — въздъхна Илян.

— Колко дълъг е съкратеният? — попита болезнено тя.

— Много. Но ако желаете, мога да ви назова само началото. — Той започна да пресмята на пръсти. — Сетаганданците, непременно. Винаги са разчитали, че след смъртта на Ецар тук ще настане политически хаос. Не биха се поколебали да го предизвикат. За тях убийството е евтино средство за намеса, в сравнение с пращането на боен флот. Комарците — за реванш или бунт. Някои там все още наричат адмирала „Касапина на Комар“…

Корделия знаеше цялата история, която се криеше зад този неохотно изречен прякор, и потрепери.

— Противниците на Вор, защото милорд регентът е прекалено консервативен за вкуса им — продължи Илян. — Десните военни, които пък се страхуват, че е прекалено прогресивен за тях. Оцелелите членове на старата военна партия на принц Сердж и Ворутиър. Бившите служители на понастоящем ограниченото Министерство на политическото образование, макар и да се съмнявам, че някой от тях би пропуснал. Обучени са в отдела на Негри. Някои недоволни от класата Вор, които смятат, че е прекалено отскоро на политическата сцена. Всеки побъркан, който има достъп до оръжие и желание за бърза известност — да продължавам ли още?

— Не, моля ви. Но днешният случай? Ако от гледна точка на мотив заподозрените са толкова много, какво ще кажете за средството и възможността?

— Не разполагаме с много нещо, пък и повечето информация е отрицателна. Както отбелязах, действал е изключително чисто. Който и да е бил, трябва да е имал достъп до някаква информация. Първо ще поработим върху това.

Именно анонимността на опита за покушение я безпокоеше най-силно. Когато убиецът можеше да е всеки, импулсът да подозира всички ставаше непреодолим. Както изглеждаше, тук параноята бе заразна болест и бараярците си я предаваха един на друг. Е, обединените сили на Негри и Илян скоро трябваше да стигнат до някакви конкретни факти. Тя скри всичките си страхове в един мъничък тайник в корема си и ги заключи там. В съседство с детето.

Тази нощ Воркосиган я прегръщаше силно, притискаше я до здравото си тяло. Но без никакъв намек за секс. Просто я прегръщаше. Въпреки болкоуспокояващите лекарства той не можа да заспи в продължение на часове. Тя също не спеше. Успокои се едва когато го чу да хърка. Нямаше много за казване. „Те пропуснаха, ние продължаваме.“

„До следващия опит.“

Рожденият ден на императора беше традиционен бараярски празник, честван с угощения, танци, пиене, паради на ветераните и невероятен брой напълно неконтролирани фойерверки. Би бил изключително удобен ден за изненадващо нападение срещу столицата, реши Корделия — едва ли някой в общата глъчка щеше да забележи началото на артилерийския обстрел. Шумотевицата започна призори.

Часовоите, които проявяваха естествена склонност да скачат при всеки внезапен шум, бяха в безкрайно неизгодно положение, с изключение на двама младежи — те се опитаха да се повеселят с няколко бомбички, гръмнали отсам стената, но бяха отведени от началника на охраната и се появиха много по-късно, бледи и мълчаливи. След малко Корделия ги видя да носят боклук под командването на една хаплива прислужница, а в същото време от замъка изхвърчаха с щастливи лица миячката на съдове и втората готвачка, изненадващо получили свободен ден. Датата на празника естествено зависеше от рождения ден на императора. Ентусиазмът на бараярците очевидно не се влияеше от факта, че поради смъртта на Ецар и възцаряването на Грегор тази година щяха да празнуват вече за втори път.

Корделия отказа поканата да присъства на големия военен преглед, който погълна сутринта на Арал, за да може да се запази свежа за събитието на вечерта — всъщност събитието на годината, както й бе дадено да разбере — лично присъствие на вечерята по случай рождения ден на императора в императорската резиденция. Очакваше с нетърпение да се срещне отново с Карийн и Грегор, макар и за кратко. Поне беше сигурна, че дрехите й са подходящи. Лейди Ворпатрил, която имаше превъзходен вкус и в същото време модерни разбирания за бараярските дрехи за бременни, се бе смилила над културното й невежество и й беше предложила да я напътства лично.

В резултат Корделия смело носеше безупречно скроена дървеснозелена копринена рокля, дълга до земята, и отворена наметка от плътно кадифе с цвят на слонова кост. Истински цветя в отиващи си нюанси бяха вплетени в косите й с цвят на мед от истинска фризьорка, изпратена й също от Алис. Подобно на своите празници, бараярците правеха от дрехите си нещо като народно изкуство, толкова развито, колкото и бетанските телесни рисунки. Корделия не можеше да разбере със сигурност от Арал дали изглежда добре — когато я гледаше, лицето му винаги грееше, но ако се съдеше по възхитените ахкания на прислужниците на граф Пьотър, шивачките й бяха надминали себе си.

Докато чакаше при извитото стълбище в предната зала, тя поглаждаше скрито зелената коприна върху корема си. Още малко повече от три месеца метаболитна преумора и всичко, което щеше да излезе от това, бе само едно мъничко парче месо — от средата на лятото се бяха случили толкова много неща и й се струваше, че бременността й напредва прекалено бързо. Тя отправи наум една окуражителна мантра към корема си: „Расти, расти, расти…“ Поне беше започнала да изглежда наистина бременна, а не само уморена. Арал споделяше нощните й проблеми, опитвайки се нежно с пръсти — засега безуспешно — да усети слабото пърхане в утробата й.