След като пъпната връв се изпразни и стана бяла, Ботари я преряза със стерилизираната сабя и Корделия положи всички усилия, за да завърже това гумено нещо. После почисти бебето, зави го в една чиста риза и най-сетне го сложи в протегнатите ръце на Алис.

Алис погледна бебето и отново се разплака.

— Падма каза… че ще имам най-добрите лекари. Каза… че няма да ме боли. Каза, че ще остане с мен… по дяволите, Падма! — Тя притисна сина на Падма към себе си и с нежна изненада възкликна: — Оу! — Устата на бебето бе открила гръдта й и очевидно я бе захапала като баракуда.

— Отлични рефлекси — забеляза Ботари.

— За Бога, Ботари, не можем да я вкараме там — изсъска Куделка.

Стояха в една тясна уличка в лабиринта на кервансарая — дебелостенна сграда, необичайно висока в студения влажен мрак. Високо горе на очуканата гипсова стена от някакви затворени с капаци прозорци се процеждаше жълта светлина. Над дървената врата колебливо гореше газениче. Това, доколкото можеше да види Корделия, бе единственият вход.

— Не можем да я държим на улицата. Трябва да е на топло — отвърна сержантът. Той носеше на ръце лейди Ворпатрил, а тя се беше притиснала до него, уморена и трепереща. — Сега е нощ. Късно е. Вече затварят.

— Какво е това място? — попита Друшнакови.

Куделка прочисти гърлото си.

— През Периода на изолация, когато това е бил центърът на Ворбар Султана, е било резиденция на лорд. Един от по-незначителните принцове Ворбара, струва ми се. Затова е построено като крепост. Сега е… хан.

„Аха, значи това е твоят бардак, Ку“ — едва не се изтърва Корделия, но вместо това се обърна към Ботари:

— Безопасно ли е? Или има вероятност да е пълно с доносчици като предишното място?

— Безопасно за няколко часа — прецени Ботари. — Във всеки случай на нас ни трябват само няколко часа. — Той подаде лейди Ворпатрил на Друшнакови и изчезна вътре след тих разговор през вратата с някакъв пазач. Корделия притисна мъничкия Иван по-силно към себе си, покривайки го с якето си, за да сподели с него цялата си топлина. За щастие беше спал тихо през тяхното неколкоминутно бягство от изоставената къща дотук. Ботари се върна след няколко мига и им махна да го последват.

Минаха през един коридор, почти като каменен тунел, с тесни цепнатини в стените и с дупки отгоре на всеки половин метър.

— За отбрана едно време — прошепна Куделка и Друшнакови кимна с разбиране. Но тази вечер не ги очакваха стрели, нито кипящо масло. Един почти толкова висок, но по-едър от Ботари мъж заключи вратата зад тях.

Влязоха в голяма тъмна стая, превърната в нещо като бар и трапезария. В нея имаше само една-две отчайващо изглеждащи жени и някакъв мъж, който хъркаше с глава върху масата. Както обикновено, в дъното на помещението имаше екстравагантно огнище, в което догаряха въглени.

Вече имаха водач. Или домакиня? Една висока жена им махна мълчаливо да се приближат към стълбището. Преди петнайсет или дори преди десет години може да бе имала стройна фигура, не сега беше просто костелива и повехнала, облечена в безвкусна пурпурна роба с увиснали дипли, които сякаш отговаряха на отпуснатото й лице. Ботари взе на ръце лейди Ворпатрил и я понесе по стръмното стълбище. Куделка се огледа тревожно и изглежда леко се успокои, когато не забеляза никого.

Жената ги заведе в една стая до коридора на горния етаж.

— Сменете чаршафите — измърмори Ботари. Жената кимна и изчезна, а той не пусна изтощената лейди Ворпатрил, докато жената не се върна и не смени изпомачканите завивки с чисти ленени чаршафи. Ботари сложи родилката на леглото и й помогна да се приповдигне. Корделия й подаде спящото бебе и лейди Ворпатрил й кимна благодарно.

Стопанката — така реши да мисли за кокалестата жена Корделия — гледаше бебето с интерес.

— Новородено е. Голямо момче, а? — После неуверено се опита да му погука.

— На две седмици е — заяви Ботари с отблъскващ тон.

Жената изсумтя, опряла длани на хълбоците си.

— И аз си падам акушерка, Ботари. По-скоро е на два часа.

Ботари отправи на Корделия странен, почти уплашен поглед. Стопанката вдигна ръка да го успокои.

— Както кажеш.

— Трябва да я оставим да поспи — каза Ботари, — докато не се уверим, че няма да получи кръвоизлив.

— Да, но не сама — отвърна Корделия. — В случай че се събуди и не знае какво прави на това непознато място. — Освен че беше непознато, това място би трябвало да е и абсолютно чуждо за една ворска жена.

— Ще поостана с нея — прояви инициатива Друшнакови и погледна подозрително стопанката, която очевидно се бе навела прекалено близо до бебето според разбиранията й на телохранителка. Корделия не мислеше, че Дру е съвсем заблудена от преструвката на Куделка, че са попаднали в някакъв музей. Нито пък щеше да се заблуди лейди Ворпатрил, щом си починеше достатъчно, за да събере мислите си.

Друшнакови седна в едно оръфано кресло и сбърчи нос от миризмата на мухъл. Останалите излязоха от стаята. Куделка отиде да намери тоалетна и да се опита да купи нещо за ядене. Някакъв неприятен полъх във въздуха подсказваше на Корделия, че нищо в този кервансарай не е свързано с градската канализация. Нито пък имаше централно отопление. Ботари се намръщи и стопанката изчезна.

В помещението, осветено от червена, работеща на батерия лампа, имаше канапе, два стола и ниска маса. Ботари и Корделия седнаха. Забравил напрежението за миг, Ботари изглеждаше развеселен. Корделия нямаше представа как изглежда, но бе сигурна, че видът й не е от най-добрите.

— Има ли проститутки на колонията Бета? — попита неочаквано Ботари.

За Корделия това бе като мислен удар с камшик. Гласът му бе толкова уморен, че въпросът прозвуча почти небрежно, като се оставеше настрана това, че Ботари никога не водеше небрежни разговори. До каква стенен ужасните събития от тази вечер бяха нарушили присъщата му уравновесеност?

— Ами… имаме ЛТПС — отвърна тя предпазливо. — Предполагам, че те изпълняват подобна социална функция.

— ЛТПС?

— Лицензирани терапевти по практическа сексуалност. Трябва да положиш държавен изпит и да получиш правоспособност. Изисква се да имаш поне стенен по психотерапия. Хермафродитите правят най-много пари, те са ужасно популярни сред туристите. Това не е… професия с висок социален статус, но не са и от утайката. Струва ми се, че на колонията Бета нямаме изобщо утайка, като че ли спираме някъде докъм долната средна класа. Това е все едно… — тя замълча, търсейки подходящ културен аналог, — като да си фризьорка на Бараяр. Да изпълняваш лични услуги според професионален стандарт с мъничко изкуство и опитност.

Тя наистина бе успяла да смути Ботари, сигурно за пръв път. Той сбърчи вежди.

— Само бетанците биха могли да си помислят, че ти трябва някаква проклета университетска степен… Използват ли ги и жени?

— Естествено. И двойки също. При тях… учебният елемент е много по-силно подчертан.

Той поклати глава и се поколеба. После я погледна изпод вежди.

— Майка ми беше проститутка. — Тонът му беше и любопитен и резервиран. Той чакаше.

— Аз… като че ли се досещах.

— Не знам защо не е абортирала. А е имала възможност, нали работеше и като акушерка. Може да е мислела за старините си. Често ме продаваше на клиентите си.

Корделия се закашля.

— Виж… това не би било позволено на колонията Бета.

— Не си спомням много за това време. Избягах, когато бях на дванайсет и бях пораснал достатъчно, за да пребия проклетите й клиенти. Бях в една банда, докато не станах на шестнайсет, но минавах за осемнайсетгодишен и излъгах, за да постъпя в Службата. Така се измъкнах.

— Службата трябва да ти е изглеждала като рай в сравнение с другото.

— Докато не срещнах Ворутиър. — Той се огледа разсеяно. — Преди тук имаше повече хора. Сега е пълно мъртвило. — Гласът му стана замислен. — Не мога да си спомня много добре голяма част от живота си. Сякаш… не съм същият. И все пак има много неща, които искам да забравя, а не мога.