— Насам — посочи Ботари към някаква малка пресечка, тясна и тъмна. — Да тичаме.
— Защо не вземем колата? — Корделия махна към земехода. Трупът на войника се бе свлякъл на земята.
— Не. Лесна е за проследяване А и не става за мястото, където отиваме.
Корделия не бе сигурна дали обезумялата, плачеща Алис е в състояние да тича където и да било, но затъкна зашеметителя си в колана и подхвана бременната жена под едната ръка. Дру я хвана под другата и заедно я поведоха след сержанта. Поне Куделка вече не беше най-бавният в групата.
Алис плачеше, но не истерично; погледна само веднъж през рамо към трупа на съпруга си, а после се съсредоточи върху тичането. Но не тичаше добре — стъпваше тежко и губеше равновесие, обхванала с ръце корема си.
— Корделия — задъхано изхриптя тя. Това бе доказателство, че я е познала, но нямаше време, нито й бе останал дъх да иска обяснение.
Бяха изминали само три пресечки, когато Корделия чу вой на сирени откъм района, откъдето бягаха. Но Ботари, изглежда, беше възвърнал самообладанието си. Пресякоха друга тясна уличка и Корделия разбра, че са навлезли в квартал без улични лампи, всъщност изобщо без никакво осветление. Тя напрегна очи във влажния сумрак.
Алис спря внезапно и Корделия, опитвайки се да спре с нея, почти я събори. Алис остана права за миг, сетне се преви напред, дишайки тежко.
Корделия разбра, че под измамните пластове тлъстина коремът на Алис е твърд като скала. Халатът й бе подгизнал.
— Родилните болки ли започнаха? — попита тя. Не знаеше защо задава този въпрос — отговорът бе очевиден.
— От ден и половина — изстена Алис. Изглежда, не бе в състояние да се изправи. — Струва ми се, че водите ми изтекоха, когато онова копеле ме ритна на земята. Освен ако не е кръв — но трябваше да ми е преминало досега, ако беше само кръв. Много боли… — Дишането й се забави и тя с усилие изправи рамене.
— Колко ще продължи това? — попита тревожно Ку.
— Откъде да зная? Никога не ми се е случвало. Вие разбирате толкова, колкото и аз — озъби му се лейди Ворпатрил. Горещ гняв, който да стопли ледения страх. Но тази топлина не бе достатъчна — само малка свещица срещу страшната виелица.
— Няма да продължи още дълго, струва ми се — чу се от мрака гласът на Ботари. — По-добре да продължим. Хайде.
Лейди Ворпатрил не можеше повече да тича, но успяваше да се движи с бързи поклащания, спирайки безпомощно на всеки две минути. А след това и на всяка минута.
— Няма да стане така — измърмори Ботари. — Почакайте тук. — И изчезна някъде. Всички улички тук си приличаха — твърде тесни за земеходи. В целия лабиринт срещнаха само двама души, които се свиха до отсрещната стена и предпазливо им направиха път.
— Можете ли да направите нещо, например да позадържите нещата? — попита Ку, наблюдавайки лейди Ворпатрил, отново превита на две. — Трябва да… се опитаме да намерим лекар или нещо подобно.
— Точно за това излезе и онзи идиот Падма — изхриптя Алис. — Молех го да не тръгва… О. Господи! — След миг тя прибави с изненадващо общителен тон: — Опитвали ли сте да спрете, когато повръщате, Ку? Просто да затворите уста и да спрете… Как мислите, ще успеете ли? — Тя се изправи отново. Цялата трепереше.
— Не й трябва лекар, а място, където да роди — обади се от мрака Ботари. — Насам.
Заведе ги до някаква дървена врата. Ако се съдеше по пресните отломки и опадалата от стената мазилка, току-що я беше разбил. Щом влязоха и затвориха плътно вратата, Друшнакови най-сетне посмя да извади от чантата джобен фенер. Той освети малка, празна и мръсна стаичка. Ботари я обиколи бързо. Две вътрешни врати зееха разбити очевидно много отдавна, но иначе всичко бе тихо и тъмно — къщата беше необитаема.
— Трябва да свърши работа — каза Ботари. Корделия се чудеше какво ли може да направи. Вече знаеше всичко за прехвърлянето на плацента и за цезаревите сечения, но за така нареченото „нормално раждане“ имаше само теоретична информация. Алис Ворпатрил навярно знаеше още по-малко за биологията, Дру — почти нищо, а Ку бе направо безполезен.
— Някой тук да е присъствал на подобно нещо?
— Аз не — промълви Алис. Погледите им се срещнаха с пълно разбиране.
— Но не си сама — каза успокояващо Корделия. Увереността би трябвало да доведе до отпускане, би трябвало да доведе до нещо. — Всички ще ти помагаме.
Ботари се обади със странна неохота:
— Майка ми беше акушерка. Понякога ме влачеше със себе си да й помагам. Не е чак толкова сложно.
Корделия се насили да не вдигне вежди. За първи път чуваше сержанта да споменава някой от родителите си.
Ботари въздъхна, очевидно разбирайки по погледите им, че ще трябва да се нагърби с това.
— Дай ми якето си, Ку.
Куделка галантно го съблече и понечи да загърне треперещата лейди Ворпатрил, но сержантът го изпревари, наметна я със собственото си яке, накара я да легне на пода и подложи якето на Куделка под бедрата й. Алис вече не бе така бледа и вече не изглеждаше, сякаш всеки миг щеше да загуби съзнание, но когато коремните й мускули отново се стегнаха, дъхът й секна и тя изкрещя.
— Помогнете ми, лейди Воркосиган — промълви Ботари на Корделия. „Какво?“ — почуди се тя, но после когато той коленичи и нежно вдигна нощницата на Алис Ворпатрил, разбра. „Иска да го сдържам.“ Но убийствената престрелка, изглежда, беше изсушила онази ужасяваща вълна на похот, която бе обезобразила лицето му на улицата. Сега в погледа му се долавяше само обикновен интерес. За щастие Алис Ворпатрил беше прекалено заета със себе си, за да забележи, че опитът на Ботари да придаде на лицето си медицински-хладнокръвно изражение не бе съвсем успешен.
— Главата на бебето още не се показва — докладва той. — Но е на път.
Последва нова контракция и той се огледа и прибави:
— По-добре да не крещите, лейди Ворпатрил. Сигурно вече ни търсят.
Тя кимна с разбиране и махна отчаяно с ръка. Дру усука някаква кърпа и я даде да я захапе.
И така продължи — контракция след контракция. Алис изглеждаше напълно изстискана, викаше съвсем тихичко, неспособна да се противопостави на непрекъснатите опити на тялото си да се освободи, неспособна да си поеме дъх или да възстанови самообладанието си. Тъмнокосата главичка на бебето се показа, но не можеше да излезе по-навън.
— Колко време може да продължи това? — попита Ку. Опитваше се да говори спокойно, но в гласа му звучеше тревога.
— Май му харесва да си седи там, където е — отвърна Ботари. — Не му се иска да излиза на студа. — Алис разбра шегата: пресекливото й дишане не се измени, но в очите й блесна мигновена благодарност. Ботари се приведе, намръщи се преценяващо и клекна до нея, после положи широката си длан върху корема й, почака следващата контракция и леко натисна.
Главичката на бебето изскочи между кървавите бедра на лейди Ворпатрил.
— Готово — каза сержантът доволно. Куделка изглеждаше сериозно впечатлен.
Корделия подложи длани под главичката и пое телцето при следващата контракция. Беше момченце. Изкашля се два пъти, кихна като котенце сред настаналото благоговейно мълчание, вдиша, почервеня и силно изплака. Корделия едва не го изпусна.
Ботари изруга.
— Подайте ми сабята си, Ку.
Лейди Ворпатрил го погледна безумно.
— Не! Върнете ми го, ще го накарам да млъкне!
— Нямах предвид това — каза Ботари с някакво достойнство. — Макар че все пак това е идея — прибави той, когато плачът продължи. Сержантът извади плазмения пистолет, настрои го на слаба мощност и нагря сабята. Стерилизираше я.
При следващата контракция пъпната връв бе последвана от плацента — объркана купчинка върху якето на Ку. Корделия погледна скрито очарована изхабения вариант на поддържащия орган, който бе имал толкова голямо значение в нейния собствен случай. „Времето. Това спасяване отне толкова много време. Какви ли са шансовете на Майлс сега?“ Не беше ли разменила живота на собствения си син срещу този на мъничкия Иван? Всъщност не чак толкова мъничкия Иван; не бе за чудене, че бе причинил на майка си толкова главоболия. Алис сигурно имаше необикновено широк тазов свод, иначе нямаше да оцелее след този нощен кошмар.
