Тя нямаше намерение да пита кои, но изхъмка разбиращо.

— Не знам кой е бил баща ми. Да си копеле тук е почти толкова лошо, колкото и да си мутант.

— В бетанския контекст думата „копеле“ се използва като отрицателно описание на някоя личност, но всъщност няма обективно значение. Децата, родени без родителите да са правоспособни, не са същото нещо, а и се срещат толкова рядко, че всеки случай се разглежда индивидуално. — „Защо ли ми разказва всичко това? Какво иска от мен? Когато започна, изглеждаше боязлив, а сега изглежда почти доволен. Какво в думите ми е намерил за правилно?“ Тя въздъхна.

За нейно облекчение се върна Куделка. Носеше наистина пресни сандвичи с хляб и сирене и бутилка бира. Корделия се зарадва на бирата — съмняваше се в качеството на водата на това място. Преглътна първата хапка с благодарност и каза:

— Ку, трябва да преработим стратегията си.

Той се настани тромаво до нея и я погледна сериозно.

— Да?

— Очевидно не можем да вземем лейди Ворпатрил и бебето с нас. А не можем да я оставим и тук. Оставихме пет трупа и горящ земеход на Службата за сигурност на Вордариан. Ще претърсят целия район най-щателно. Но известно време ще се оглеждат за бременна жена. Това ни дава прозорец във времето. Трябва да се разделим.

Той запълни мига на колебание с хапка сандвич.

— В такъв случай, ще останете ли с нея, миледи?

Тя поклати глава.

— Трябва да бъда с групата, която ще отиде в резиденцията. Дори само защото съм единствената, която може да каже: „Вече е невъзможно, време е да се откажем“. Дру е абсолютно необходима, а имам нужда и от Ботари. — „А и по някакъв странен начин Ботари има нужда от мен.“ — Тъй че оставаш ти.

Той стисна горчиво устни.

— Поне няма да ви забавям.

— Не е така — каза остро тя. — Твоята находчивост ни вкара във Ворбар Суптана. А според мен и ще може да изведе лейди Ворпатрил от града. Ти си единственият й шанс.

— Но излиза, че вие се излагате на опасност, а аз се измъквам.

— Опасна илюзия, Ку, помисли. Ако главорезите на Вордариан я хванат отново, няма да се смилят над нея. Нито пък над теб и особено над бебето. Няма „безопасен“ избор. Само необходимост и логика, и абсолютната нужда да запазиш главата си.

Той въздъхна:

— Ще се опитам, миледи.

— Да се „опиташ“ не е достатъчно. Падма Ворпатрил се „опита“. Трябва да успееш, Ку.

Той бавно кимна.

— Да, миледи.

Ботари тръгна да потърси дрехи за новата самоличност на Ку — беден млад съпруг и баща.

— Клиентите винаги оставят тук разни неща — отбеляза той и Корделия се почуди какво би могъл да намери за лейди Ворпатрил. Ку занесе храната на лейди Ворпатрил и Дру. Върна се мрачен и потиснат, настани се отново до Корделия и каза:

— Сега вече разбирам защо Дру бе толкова разтревожена да не е бременна.

— Наистина ли?

— Неприятностите на лейди Ворпатрил ме накараха да изглеждам… съвсем незначителен. За Бога, сигурно е много болезнено.

— Да. Но болката трае само ден. — Тя потърка белега си. — Или няколко седмици. Според мен проблемът не е в това.

— А в какво тогава?

— В… трансцеденталния акт. Да създадеш живот. Размишлявах за това, когато бях бременна с Майлс. С този акт аз допринесох с още една смърт за света. Едно раждане, една смърт и цялата болка и прояви на воля помежду им. Ориенталски мистични символи, като Смъртта-майка Кали — чак тогава разбрах, че това изобщо не е мистика, а просто обикновен факт. Един „инцидент“ в бараярски стил може да сложи началото на причинна верига, която да свърши едва в края на времето. Нашите деца ни променят… независимо дали живеят, или не. Макар вашето дете да се оказа този път само химера, Дру бе докосната от тази промяна. А ти?

Той поклати объркано глава.

— Изобщо не съм мислил за всичко това. Просто исках да съм нормален. Като останалите мъже.

— Според мен инстинктите ти са наред. Просто не са достатъчни. Не мислиш ли, че би могъл да използваш едновременно инстинктите и интелигентността си за една, вместо за много цели?

Той изсумтя:

— Не зная. Не зная… как да стигна до нея сега. Казах й, че съжалявам.

— Нещата между вас двамата не са наред, нали?

— Не са.

— Знаеш ли какво ме безпокоеше най-силно по време на пътуването насам? — попита Корделия.

— Не…

— Не можах да се сбогувам с Арал. Ако… нещо се случи с мен или пък с него, между нас ще остане нещо висящо, недоразрешено. И няма да има начин да се реши.

— Мм. — Той потъна в себе си, отпуснат на стола.

Тя се замисли за миг.

— Какво си опитал да направиш освен това „съжалявам“? Ами „Как се чувстваш?“, „Добре ли си?“, „Мога ли да ти помогна?“, „Обичам те!“. Класически фрази. Всъщност предимно въпроси, ако се замисли човек. Изразяващи желание за започване на разговор, нали разбираш?

Той се усмихна тъжно.

— Струва ми се, че тя повече не иска да разговаря с мен.

— Да предположим… — тя отпусна глава назад и се вгледа с невиждащи очи в коридора. — Да предположим, че нещата не бяха приели такъв лош обрат онази вечер. Да предположим, че ти тогава не беше изпаднал в паника. Да предположим, че онзи идиот Евън Ворхалас не ви бе попречил с малкото си ужасно представление. — Точно тогава я осени неочаквана мисъл. Твърде болезнени бяха всички тези „Да предположим, че не…“ — Върни се на кадър едно. Вие сте там, натискате се щастливо. — Арал бе използвал тези думи — „натискате се“. Точно сега от мисълта за Арал болеше много силно. — Разделяте се приятели, а на следващата сутрин се събуждате с невъзнаградена любов… какво се прави след това, тук, на Бараяр?

— Посредник.

— А?

— Нейните родители или моите наемат посредник. А после, ами… уреждат нещата.

— А какво правиш ти?

Той сви рамене.

— Явявам се навреме за сватбата и плащам сметката, предполагам. Всъщност родителите плащат сметката.

Не бе учудващо, че Куделка бе в затруднение.

— Искаше ли да има сватба? А не просто да спите заедно?

— Да! Но… миледи, аз съм само половин мъж, и то в добрите дни. Нейното семейство само би ме погледнало и би се изсмяло.

— Срещал ли си се някога със семейството й? Срещали ли са се някога с тебе те?

— Не…

— Ку, чуваш ли се какво говориш?

Той я погледна засрамено.

— Ами…

— Посредник. Хм. — Тя се изправи.

— Къде отивате? — попита нервно той.

— Да посреднича — отвърна твърдо Корделия, мина по коридора към стаята на лейди Ворпатрил и надникна вътре. Друшнакови седеше и наблюдаваше спящата жена. Двете бири и сандвичите стояха оставени недокоснати на нощното шкафче.

Корделия се вмъкна вътре и затвори тихо вратата.

— Знаеш ли — промълви тя, — добрите войници никога не изпускат шанса да хапнат или да поспят. Понеже не знаят дали няма да ги вдигнат по тревога преди да се появи следващият шанс.

— Не съм гладна. — Дру също изглеждаше вглъбена, сякаш бе попаднала в някакъв капан в самата себе си.

— Искаш ли да си поговорим?

Тя направи неуверена гримаса, отдалечи се от леглото и седна на едно канапе в другия край на стаята. Корделия седна до нея.

— Тази вечер — каза тихо момичето — за пръв път участвах в истинска битка.

— Справи се добре. Зае добра позиция, реагира…

— Не. — Друшнакови направи горчиво-колеблив жест. — Не е така.

— Нима? На мен ми се стори добре.

— Заобиколих тичешком сградата. Зашеметих двама мъже от Службата за сигурност, които чакаха на задната врата. Изобщо не ме видяха. Добрах се до моята позиция на ъгъла на сградата. Наблюдавах онези мъже, които измъчваха лейди Ворпатрил на улицата. Обиждаха я, оглеждаха я, блъскаха я… това ме разяри толкова, че включих невроразрушителя си. Исках да ги убия. После започна стрелбата. И… и аз се поколебах. И лорд Ворпатрил загина точно заради това. Вината е моя…

— Хей, момиче! Не само онзи главорез, който застреля Падма Ворпатрил, се беше прицелил в него. Падма беше толкова упоен и объркан, че дори не се опита да намери прикритие. Трябва да са му дали двойна доза, за да го насилят да ги заведе при Алис. Също толкова лесно би могъл да загине от някой друг изстрел или да попадне под нашия собствен кръстосан огън.