— Да де.

— Девствена е.

— Ами! Много е стара.

— Вярно. Обаче ще я продадем на някой Вор на Зимния панаир. Ще спечелим доста. Ама те всичките са се изпарили от града. Може да опитам и при някой богат търговец, но на нея няма да й хареса. Обещах й истински лорд.

Корделия скри устата си с ръка и се помъчи да не се разсмее. Чудесно, че Дру не беше тук, за да разбере идеята на Ботари за прикритие. Мили Боже! Дали бараярските мъже наистина плащаха за привилегията да се предадат на сексуално мъчение с девствени жени?

Ханджията я погледна.

— Оставил си я сама с твоя човек, без придружителката й. Може да загубиш това, което си дошъл да продаваш.

— А, не — каза Ботари. — Щеше да е така, ако той можеше, обаче едно време го уцелиха с невроразрушител. Под колана. Не могат да го излекуват.

— Отседнал си заедно с паралитик?

— Акълът му си е на мястото.

— Сигурно не е много, щом е дошъл тук и се опитва да се занимава с такъв бизнес сега.

— Да. Май бих могъл да взема по-добра цена за същото парче месо, ако я разфасовам и пакетирам.

— Прав си — изсумтя мрачно ханджията, поглеждайки отрупаната на бара пред Корделия храна.

— Обаче е прекалено добра, че да я хабя. Може да намеря нещо друго, докато мине тази каша. Някой наоколо да търси мускули?

Дали вдъхновението на Ботари се изчерпваше?

Ханджията го изгледа с интерес.

— А бе, имам нещо предвид. От една седмица търся някой за една работа. Май си точно човек, дето ми трябва.

— Казвай де!

Ханджията доверително се наведе през бара.

— Момчетата на граф Вордариан дават тлъсти награди за ценна информация. Гле’й сега, обикновено не се замесвам с ИмпСи, ама тука на улицата има един странен тип, дето е наел стая. И си стои вътре, излиза само за храна, за повече храна, отколкото може да изяде сам човек… Та той крие някой там и никой не е виждал кого крие. Не ще да е наш човек. Все си мисля, че може да е… ценен за някои хора, а?

Ботари се намръщи преценяващо.

— Може да е опасно. Ако адмирал Воркосиган се върне в града, ще търсят кои са били доносчици. Пък тебе те знаят.

— Но тебе не, нали така? Ако си навит, ще ти дам десет процента от плячката. Оня тип трябва да е голяма клечка. Много е уплашен.

Ботари поклати глава.

— Виж какво, идвам от провинцията. Тук мирише на провал, мой човек. Хората на Вордариан ми изглеждат направо скапани. Ако бях на твое място, бих си помислил наистина сериозно дали да стана доносник.

Ханджията разочаровано стисна устни.

— Всеки случай, възможността няма да чака.

Корделия се приближи до Ботари и прошепна в ухото му:

— Продължавай играта. Открий за кого става дума. Може да е съюзник. — И след кратък размисъл прибави: — Искай петдесет процента.

Ботари кимна напрегнат и каза на хаджията.

— По равно. Заради риска.

Ханджията изгледа Корделия намръщено, но с уважение. После неохотно каза:

— Петдесет процента от нещо е по-добре, отколкото сто процента от нищо.

— Можеш ли да ми опишеш оня тип? — попита Ботари.

— Само на четири очи.

— Я дръж. — Ботари натрупа пакетите в ръцете на Корделия. — Занеси тез неща в стаята.

Корделия се изкашля и нарочно прегракнало каза:

— И да внимаваш! Тоя ще те преметне.

Ботари погледна ханджията и се ухили.

— Мене? Стария ветеран? Няма начин. Заколвам го!

Ханджията се усмихна нервно.

Корделия задряма неспокойно и рязко скочи, когато Ботари се върна в стаичката. Преди да затвори вратата, той предпазливо провери коридора. Изглеждаше мрачен.

— Е, сержант? Какво открихте? — Ами ако човекът, който се криеше, се окажеше някоя стратегически важна личност като например адмирал Канциан? Тази мисъл я уплаши. Дали щеше да може да се откаже от целта си заради общото благо? Ку се надигна от сламеника си на земята, а Дру — от тесния си креват. И двамата запримигваха сънено и се заслушаха.

— Мъжът е лорд Ворпатрил. Крие лейди Ворпатрил.

— О, не! — простена тя. — Сигурен ли сте?

— Абсолютно.

Ку се почеса по темето. Косата му се беше разрошила от съня.

— Установихте ли контакт с тях?

— Още не.

— Защо?

— Това зависи от лейди Воркосиган. Дали да се отклоним от първоначалната си цел.

Самата тя би искала да знае това.

— Добре ли са?

— Живи и здрави, просто се крият. Но онзи мошеник долу сигурно не е единственият, който ги е забелязал. Засега го омаях, но всеки момент може да се полакоми някой друг.

— Нещо за бебето им?

— Още не е родила.

— Вече е късно! Трябваше да роди преди повече от две седмици. Ужасно! — Тя замълча. — Мислите ли, че бихме могли да избягаме от града заедно?

— Колкото повече сме, толкова по-подозрителни ставаме — отвърна бавно Ботари. — Освен това тя е бременна. Ще привлича внимание.

„Всъщност с какво присъединяването им към нас би могло да подобри положението им? Прикритието им е било успешно вече няколко седмици. Ако успеем в резиденцията, може би ще сме в състояние да се опитаме да ги вземем на връщане. Илян сигурно е пратил лоялистки агенти да им помогнат… Ако се върнем!“ По дяволите. Ако нападението й бе официално, щеше да разполага с това, от което се нуждаеше семейство Ворпатрил. Но ако нападението й бе официално, тя несъмнено нямаше да дойде по този път и да ги намери. Тя се замисли.

— Не. Още няма да се свързваме с тях. Но трябва да направим нещо, за да обезкуражим оня приятел долу.

— Вече го направих — каза Ботари. — Казах му, че знам къде мога да взема по-добра цена, и то без да рискувам главата си. Навярно ще можем да го подкупим да ни помогне.

— Имате му доверие? — попита със съмнение Друшнакови.

Ботари се намръщи.

— Само докато го държа под око. Ще се опитам да го наблюдавам постоянно, докато сме тук. Има и още нещо. Видях го по неговия визор в задната стая. Снощи Вордариан се е самообявил за император.

Ку изруга.

— Какво означава това? — попита Корделия. — Да не би да се чувства силен, или просто е ход на отчаяние?

— Последен опит да привлече космическите сили — каза Ку.

— Дали наистина ще привлече повече хора, отколкото ще подразни?

Ку поклати глава.

— Тук, на Бараяр, ужасно се страхуваме от хаоса. Изпитали сме го. Отвратително е. Империята всъщност е основа на реда, откакто Дорка Ворбара е сразил мощта на воюващите графове и е обединил планетата. Тук истинската власт е императорът.

— Не и за мен — въздъхна Корделия. — Хайде да си починем малко. Може би утре всичко вече ще е свършило. — Мисъл, изпълнена с надежда или ужас, в зависимост от това как се тълкува. Тя преброи часовете за хиляден път — оставаше само един ден, за да проникнат в резиденцията, два — да се върнат на територията на Воркосиган… нямаха време за губене. Сякаш падаше в шахта, все по-бързо и по-бързо. И нямаше дъно.

Последна възможност да се откажат от цялата работа. Ситният дъждец правеше града още по-сумрачен. Корделия гледаше през мръсния прозорец лъсналата под кехлибареното отражение на оскъдните лампи улица. По нея се движеха припряно само няколко сенки, свити и с наведени глави. Сякаш войната и зимата бяха вдишали последния дъх на есента и бяха издишали обратно смъртна тишина. „Нерви“ — каза си тя, стегна се, и поведе малката си група надолу по стълбите.

Бюрото бе празно. Корделия реши да прескочат формалностите — в края на краищата бяха предплатили цялата сума — но в този момент ханджията влезе, отърси капките от дрехата си и изведнъж забеляза Ботари.

— Ти! Ти си виновен, страхлив мошенико! Изпуснахме го, по дяволите, и някой друг ще намаже! Наградата можеше да е моя, трябваше да е моя…

Ругатните му бяха прекъснати от трясъка. — Ботари го хвана за реверите и блъсна в стената. Ханджията напразно се мъчеше да стъпи на пода. Разяреното лице на Ботари се надвеси над него.

— Какво става?

— Един от взводовете на Вордариан е открил онзи тип и той, изглежда, им е издал и другия. — Ханджията беше и ядосан, и уплашен. — Откриха ги и двамата, а аз не получих нищо!