— Чух, че зад гърба му казват друго.

— Какво?

— Че това е измама. Сннът на адмирала бил някакъв мутант, при това нежизнеспособен, докато те рискували истински деца.

— Според мен той не знае… че говорят такива неща.

— Кой би ги повторил в лицето му?

— Малцина. Може би дори не и Илян. — Макар че Пьотър навярно не би пропуснал, ако ги чуеше. — По дяволите! Никой, от която и да било страна, няма да се поколебае да изпразни този репликатор. — Тя се замисли и започна отново: — Сержант, за кого работите вие?

— Положил съм клетва пред граф Пьотър — отвърна Ботари. Наблюдаваше я внимателно, но ъгълчето на устата му бе придърпано от странна усмивка.

— Нека задам въпроса по друг начин. Знам, че официалните наказания за един самоотлъчил се войник са страшни. Но да предположим…

— Миледи — вдигна ръка той. Корделия замълча по средата на изречението. — Спомняте ли си, на моравата в имението Воркосиган, когато качвахме трупа на Негри в леколета? Когато милорд регентът ми каза да ви се подчинявам като на него самия?

Корделия вдигна вежди.

— Да, разбира се.

— Той още не е отменил тази заповед.

— Сержант — въздъхна най-после тя, — никога не съм предполагала, че сте такъв познавач на правилниците и уставите.

Усмивката му нарасна с милиметър.

— Вашите заповеди са като заповедите на самия император. В техническо отношение.

— Така ли? — прошепна с удоволствие тя. Ноктите й се впиха в дланите.

Той се наведе напред, ръцете му останаха каменно-неподвижни между коленете.

— Точно така, миледи. Та какво казвахте?

Гаражът бе кънтящо, ниско засводено подземие — светлината проникваше през стъклената стена на някакъв офис. Корделия чакаше до портала на асансьора и наблюдаваше отдалечения стъклен правоъгълник. Дру бе плътно зад нея. Ботари говореше с дежурния — искаше превозно средство за началника си. Пропуските и идентификацията му очевидно свършиха работа. Дежурният пъхна картата на Ботари в компютъра, взе отпечатък от дланта му на сензора си и бързо се разпореди да им дадат кола.

Дали този прост план щеше да успее? И ако не успееше, каква алтернатива им оставаше? Предварително определеният им маршрут изникваше в ума й, очертан с червено по картата. Не на север право към целта, а първо със земеход на юг, в съседната лоялна област. Да унищожат отличаващата се правителствена машина, да вземат еднорелсовата железница на запад до следващата област, после на северозапад към трета, а след това на изток в неутралната зона на граф Воринис, съсредоточие на толкова много дипломатическо внимание и от двете страни. Думите на Пьотър отекваха в паметта й: „Заклевам те, Арал, ако Воринис не спре с тази двойна игра, когато всичко това свърши, трябва да го обесиш по-високо от Вордариан“. После в самата столична област, после, някак си, в града. Трябваше да изминат страшно много километри. Три пъти повече от прекия маршрут. Толкова много време! Сърцето й туптеше на север, като стрелка на компас.

Първата и последната област щяха да бъдат най-опасни. Силите на Арал можеха да се окажат по-враждебни, отколкото тези на Вордариан. Завиваше й се свят от цялата невъзможност на плана им.

Стъпка по стъпка, казваше си твърдо тя. Всеки път само по една стъпка. Само да се измъкнат от базата Танъри, а това можеха да направят. Да разделят безкрайното бъдеще на петминутни интервали и да ги преодоляват един по един.

Ето, първите пет минути вече изтекоха и от подземния гараж се появи бърза и лъскава кола на генералния щаб. Малка победа — възнаграждение за малко търпение и смелост. Какво ли можеха да им донесат огромното търнение и смелост?

Ботари огледа колата преценяващо, сякаш се съмняваше, че е подходяща за господаря му. Дежурният чакаше тревожно и очевидно изпита силно облекчение, когато войникът на великия генерал, след като прокара длан по покрива и се мръщи цяла минута на някаква прашинка, я одобри. Ботари докара земехода до портала на асансьора и го паркира, грижливо закривайки с широкия си гръб кой влиза в машината.

Дру се наведе да вдигне чантата им, натъпкана с много странна сбирщина дрехи, включително сувенирите на Ботари и Корделия от планината, и с оръжията им. Ботари задейства поляризацията на задния покрив, за да не се вижда вътре, и го вдигна.

— Миледи! — извика тревожно един познат глас зад тях. — Какво правите?

Корделия едва се сдържа да не изругае, но замени ядосаната гримаса с ослепителна изненадана усмивка и се обърна.

— Здравей, Ку! Какво става?

Той намръщено огледа и нея, и Друшнакови, и чантата.

— Аз попитах първи. — Беше останал без дъх — сигурно беше тичал от квартирата на Арал чак дотук. Пратеник в твърде неподходящ момент.

Корделия продължи да се усмихва, но умът й примигваше — тя си представяше как от асансьора излизат група хора от Службата за сигурност, за да я арестуват, или поне да осуетят плана й.

— Ами… отиваме в града.

Той стисна скептично устни.

— Така ли? Адмиралът знае ли? И къде е в такъв случай охраняващият отряд на Илян?

— Тръгна напред — каза ласкаво Корделия. Тази не твърде вероятна версия като че ли успя да го убеди. Уви, само за миг.

— Я почакайте малко…

— Лейтенант — обади се Ботари. — Вижте това. — Той махна с ръка към задната част на колата.

Куделка се наведе, за да погледне, и нетърпеливо попита:

— Кое?

Корделия потрепери — Ботари удари с ръба на дланта си Куделка в тила, и отново потрепери при тежкия сблъсък на главата на лейтенанта с прозореца — Ботари го сграбчи за врата и колана и го хвърли вътре. Бастунът със сабята тупна на земята.

— Влизайте. — Гласът на Ботари бе преминал в тихо, напрегнато ръмжене, придружено от кратък поглед към стъклената стена на транспортния офис.

Друшнакови хвърли чантата в купето и се мушна след Куделка, избутвайки дългите му отпуснати крайници встрани. Корделия грабна бастуна и я последва. Ботари остана последен, отдаде чест, затвори огледалния покрив и влезе в шофьорското отделение.

Потеглиха плавно. Корделия с мъка успя да овладее ирационалната си паника, когато Ботари спря на първия пункт за проверка. Виждаше и чуваше стражите толкова ясно, че й бе трудно да приеме, че те виждат в стъклото единствено собствените си отражения. Но изглежда, генерал Пьотър наистина можеше да минава навсякъде. Колко приятно е да си генерал Пьотър! Макар че в тези трудни времена навярно дори Пьотър не би могъл да влезе в базата Танъри, без да отворят колата му и да я прегледат. Охраната на последния изход, която им махна да продължат, беше много заета точно с такава проверка на един голям пристигащ конвой предали се пленници. Спазваха времето точно така, както Корделия бе планирала и както се бе молила.

Корделия и Друшнакови изправиха Куделка и го нагласиха по средата. Първоначалната му отпуснатост, която малко ги бе уплашила, започна да преминава. Той примига и изстена. Главата, вратът и плещите му бяха единствените части, в които нервите не бяха заменени, и Корделия смяташе, че неорганичните им заместители не са увредени.

Гласът на Друшнакови бе напрегнат и тревожен:

— Какво ще правим с него?

— Можем да го изхвърлим на пътя, а той ще се върне и ще ни издаде — отвърна Корделия. — Е, ако го завържем за някое дърво по-навътре, има шанс да не го открият… Но по-добре да го вържем още сега, идва на себе си.

— Мога да се справя с него.

— Знаеш ли, вече достатъчно си се „справяла с него“.

Друшнакови върза ръцете на Куделка с един шал от чантата.

— А може да ни бъде и от полза — замислено каза Корделия.

— Ще ни предаде — намръщи се Друшнакови.

— Може би няма. Не и щом стъпим на вражеска територия. Нали единствената възможност ще е да продължаваме напред.

Куделка престана да мига, проследи някаква невидима звезда и погледът му най-после се фокусира. И двете му зеници бяха с нормален размер и еднакви, забеляза с облекчение Корделия.